Светът на дядо беше съвсем различен. Изглеждаше доста пъргав дори през последните си години, когато ходеше нагоре-надолу с кутията си с инструменти, за да поправя разни неща по къщата, когато часове наред качваше вода до банята с ръчната помпа от задния двор или когато се катереше по стръмните стълби, за да проверява колко вода има в буретата; за сметка на това обаче ме молеше аз да му връзвам връзките на обувките, защото той оставал без дъх, когато се опитвал да си ги връзва сам. Една сутрин едва не умря, докато се опитваше да хване кьоравия папагал, който се беше покатерил чак до буретата. Беше успял да го сграбчи за врата, когато се подхлъзна на рампата и падна на земята от четири метра височина. Никой не можа да си обясни как успя да оживее с деветдесетте си килограма и петдесетте и няколкото си години. За мен това бе паметният ден, в който лекарят прегледа сантиметър по сантиметър дядо, легнал гол в леглото, и го попита за стария белег, който се виждаше на бедрото му, голям почти сантиметър и половина.
         - От куршум от войната - каза дядо.
         Още не мога да се съвзема от вълнението. Не мога да се съвзема и от деня, в който дядо се показа на прозореца на кабинета си с изглед към улицата, за да види един расов кон, който искаха да му продадат, и изведнъж усети, че окото му се пълни с вода. Опита се да се предпази с ръка, но в шепата му останаха само няколко капки прозрачна течност. Не само загуби дясното си око, а и баба ми не му позволи да купи обладания от дявола кон. Известно време носи пиратска превръзка върху незрящото око, докато очният лекар не я замени със специални очила и не му заръча да ходи с дървен бастун, който с времето се превърна в негова запазена марка, също като джобния му часовник със златна верижка, чието капаче се отваряше с няколко музикални акорда. Бе обществено достояние, че предателството на годините, които започваха да го безпокоят, не се отразяваше ни най-малко на уменията му на тайнствен прелъстител и добър любовник.
         По време на ритуалното къпане в шест сутринта, което през последните години дядо винаги практикуваше с мен, се поливахме с вода от коритото с една кратунка и накрая подгизвахме от Агуа Флорида на Ланман и Кемпс - одеколон, който контрабандистите от Кюрасао продаваха на домакинствата с кашони също като брендито и ризите от китайска коприна. Чували са го да казва, че използва само този парфюм, защото ароматът му се долавя само от този, който го носи, но той престана да вярва в това, когато някой го разпозна върху една чужда възглавница. Друга история, която съм чувал да разказват години наред, бе за една нощ, в която токът спрял и дядо си излял шишенце мастило върху главата, мислейки че това е неговият Агуа Флорида.
         За ежедневните работи в къщата носеше ленен панталон с обичайните си ластични тиранти, мокасини и каскет от пан с козирка. За неделната литургия, от която много рядко отсъстваше и то заради неотложни ангажименти, или за което и да било честване или празник носеше бял ленен костюм с твърда яка и черна вратовръзка. Несъмнено тези редки случаи му докараха славата на прахосник и надувко. Впечатлението, с което съм останал днес, е, че къщата заедно с всичко вътре в нея съществуваше само заради него; понеже беше един образцов мачистки брак в едно матриархално общество, в което мъжът е абсолютният господар на дома, а жената е тази, която управлява. Казано направо - той беше мачото. Тоест мъж, който проявяваше голяма нежност в интимните си отношения, но се срамуваше от нея пред чужди хора, докато съпругата му изгаряше от желание да го направи щастлив.
         Дядо и баба отпътуваха отново за Баранкиля по време на честването на първата стогодишнина от смъртта на Симон Боливар¹ през декември 1930, за да присъстват на раждането на сестра ми Аида Роса, четвъртата в семейството. На връщане в Катака взеха със себе си Маргот, на малко повече от годинка, а родителите ми останаха с Луис Енрике и новородената. Беше ми доста трудно да свикна с промяната, защото Маргот пристигна вкъщи като някакво същество от друг свят - рахитична и дива, във вътрешния си свят не допускаше никого. Когато я видя Абигаил, майката на Луис Кармело Кореа, не можа да разбере защо баба и дядо се бяха нагърбили с подобно бреме. "Това дете си отива" - каза тя. Във всеки случай същото казваха и за мен, защото бях злояд, защото често мигах, защото нещата, който разказвах, им се струваха толкова крайни, че ги взимаха за лъжи без да се замислят, че по-голямата част от тях бяха верни, само че по друг начин. Години по-късно научих, че доктор Барбоса бил единственият, който ме бил защитил с един мъдър аргумент: "Лъжите на децата са признак за голям талант."
         Мина много време преди Маргот да се предаде на семейния живот. Сядаше на малкия люлеещ се стол да си смуче пръста в най-неочаквания ъгъл. Нищо не успяваше да привлече вниманието й освен камбанката на часовника, която търсеше на всеки кръгъл час с огромните си, вторачени очи. Не успяха да я накарат да се храни няколко дни подред. Отказваше храната без много драматизъм, а понякога я хвърляше в някой ъгъл. Никой не знаеше как оцелява без да яде, докато не разбраха, че на нея й харесват само влажната пръст от градината и парчетата вар, които изронваше с нокти от стените. Когато баба я разкри, сипа кравешка жлъчка на най-апетитните места в градината и скри люти чушки в саксиите. Отец Ангарита я кръсти на същата церемония, на която узакони спешното кръщене при раждането ми. Докато ме кръщаваха, стоях прав върху един стол и с граждански героизъм понесох готварската сол, която отецът ми сложи на езика, и каната вода, която ми изля на главата. Маргот обаче се разбунтува и за двама ни, пищеше като ранено животно, цялото й тяло се противеше и кръстниците едва успяха да я удържат над кръщелния купел.
         Днес мисля, че в отношението си към мен тя влагаше повече разум, отколкото възрастните помежду си. Нашето разбирателство беше толкова странно, че понякога си отгатвахме мислите. Една сутрин си играехме двамата в градината, когато се чу свирката на влака както всеки ден в единайсет. Но този път като я чух, ме обзе необяснимата увереност, че с този влак пристига лекарят на банановата компания, който няколко месеца по-рано ми беше предписал отвара от равен, която ми докара криза, придружена с повръщане. Тичах из къщи, надавайки тревожни викове, но никой не ми повярва. Освен сестра ми Маргот, която се скри заедно с мен и не се показа, докато лекарят не се наобядва и не си тръгна с обратния влак: "Пресвета Дево - възкликна баба, когато ни намериха скрити под леглото й, - с тези деца няма нужда от телеграми".
         Така и не успях да се преборя със страха да остана сам, още по-малко пък на тъмно, но ми се струва, че за този ми страх има конкретна причина и тя е, че нощем виденията и предвещанията на баба се материализираха. На седемдесет години още ми се привиждат насън сиянието на жасмините в коридора и духът на тъмните спални и съм все така изпълнен с чувството, което ме измъчваше в детството - страхът от нощта. Много пъти съм предчувствал, през безсънните ми нощи по цял свят, че и над мен тегне присъдата на онази митична къща в един щастлив свят, в който умирахме всяка нощ.
         Най-странното е, че баба издържаше къщата с чувството си за нереалност. Как бе възможно да се поддържа такъв живот с толкова малко средства? Сметките не излизат. Полковникът бе научил занаята от баща си, който на свой ред го бе научил от своя, но въпреки популярността на златните му рибки, които се виждаха навсякъде, това не беше добър бизнес. Нещо повече - като малък имах чувстото, че той работи само от време на време или когато приготвя сватбен подарък. Баба казваше, че той работи само за да прави подаръци. Но славата му на добър чиновник му дойде добре, когато Либералната партия взе властта, и в продължение на години той бе ковчежник и няколко пъти финансов администратор.
         Не мога да си представя по-подходяща семейна среда за моето призвание от онази чудновата къща, най-вече заради характера на многото жени, които ме отгледаха. Единствените мъже бяхме ние с дядо и именно той ме въведе в тъжната действителност на възрастните с разкази за кървави битки и с училищни обяснения на полета на птиците и на гръмотевиците по залез слънце; и ме насърчи в желанието ми да рисувам. Отначало рисувах по стените, докато жените вкъщи не нададоха вик до Бога - стената и зидът били хартия за негодника. Дядо ми се вбеси и накара да боядисат в бяло една от стените на златарската работилница и ми купи цветни моливи, а по-късно и водни бои, за да си рисувам на воля, докато той изработва прочутите си златни рибки. Веднъж го чух да казва, че внукът му ще стане художник, но това не ми привлече вниманието, защото си мислех, че художници са само онези, които боядисват врати.
         Всички, които са ме познавали, когато съм бил на четири годинки, твърдят, че съм бил блед и вглъбен, и че съм говорел само за да разказвам безсмислици, но разказите ми до голяма степен бяха прости епизоди от ежедневието, които аз украсявах с фантастични подробности, за да ми обърнат внимание възрастните. Най-добрият ми източник на вдъхновение бяха разговорите, които големите водеха пред мен, защото си мислеха, че не ги разбирам, или разговорите, които шифрираха нарочно, за да не мога да ги разбера. А всъщност беше точно обратното - аз ги попивах като гъба, разглабях ги на малки части, разбърквах ги, за да прикрия произхода им, и когато ги разказвах на същите хора, които ги бяха разказали, те оставаха смаяни от съвпаденията между това, което аз разказвах, и това, което те си мислеха.
         Понякога не знаех какво да правя със съвестта си и се опитвах да го прикрия с бързо мигане. Толкова често го правех, че някой разсъдлив член на семейството реши, че трябва да ме види очен лекар, а той пък отдаде мигането ми на остро възпаление на сливиците и ми предписа сироп от йодирана ряпа, който ми се отрази чудесно, защото успокои възрастните. Баба, от своя страна, стигна до провиденческото заключение, че внукът й е гадател. Това я превърна в любимата ми жертва до деня, в който не й призля, защото наистина бях сънувал, че от устата на дядо бе излетяла жива птичка. Страхът, че може да умре по моя вина, бе първото, което ме накара да озаптя до известна степен преждевременната си необузданост. Сега си мисля, че това не са били детски безчинства, както може да се помисли, а примитивни техники на начинаещ разказвач, който иска да направи действителността по-забавна и по-разбираема.

¹ Симон Боливар - южноамерикански революционер (1783-1830); водач на националноосвободителните борби във Венецуела, Колумбия, Еквадор, Перу, Боливия и Панама. [горе]