Затова пък жената, която наистина ми отне невинността, нито си го бе поставила за цел, нито някога го разбра. Казваше се Тринидад, беше дъщеря на един от работниците в къщата и едва започваше да разцъфва в смъртната си пролет. Беше на около тринайсет години, но се обличаше със същите дрехи, с които се обличаше и на девет, и те й стояха толкова впити, че я караха да изглежда по-гола, отколкото ако беше съвсем без дрехи. Една вечер, докато стояхме сами на двора, от съседната къща изведнъж прозвуча оркестрова музика и Тринидад ме изведе да танцуваме, като ме притисна в толкова силна прегръдка, че ме остави без дъх. Не знам какво е станало с нея, но аз и до днес се будя посред нощ, разтърсван от силно вълнение, и знам, че бих могъл да я разпозная в тъмнината по допира на всеки сантиметър от кожата й и по животинския й аромат. В миг осъзнах собственото си тяло с такава изостреност на инстинктите, каквато никога повече не почувствах отново, и която се осмелявам да помня като една изтънчена смърт. Оттогава разбрах, по неясен и нереален начин, че съществува една неразгадаема тайна, която аз не знаех, но тя ме смущаваше, сякаш я знаех. За сметка на това, жените в семейстовото винаги са ме водили по безплодния път на целомъдрието.
         Загубата на невинността ме научи в същото време, че не Младенецът ни носи играчките за Коледа, но имах благоразумието да не го казвам. Когато бях на десет години, баща ми ми го разкри като тайна на възрастните, защото приемаше за дадено, че аз вече го знаех, и ме заведе в магазините, за да избера играчки за братята си. Същото ми се беше случило със загадката на раждането, преди да присъствам на раждането на Матилде Армента - умирах от смях, когато казваха, че децата ги носи щъркелът от Париж. Трябва да си призная обаче, че нито тогава, нито сега успявам да свържа раждането със секса. Във всеки случай смятам, че близките ми отношения с прислугата положиха началото на тайнствената връзка, която мисля, че имам с жените, и която през целия ми живот ме е карала да се чувствам по-удобно и сигурно сред тях, отколкото сред мъжете. Пак оттам може би произтича и убеждението ми, че жените са тези, които крепят света, докато ние, мъжете, го разбъркваме с историческата си бруталност.
         Сара Емилия Маркес, без да знае, имаше нещо общо със съдбата ми. Преследвана още от много млада от ухажори, които дори не благоволяваше да погледне, тя избра първия, който й се стори подходящ, и то завинаги. Избраникът имаше сходни черти с баща ми, тъй като беше чужденец, беше дошъл не се знае откъде, нито как, ползваше се с добро име, но не се знаеше да разполага със средства. Казваше се Хосе дел Кармен Урибе Верхел, но понякога се подписваше само като Х. дел К. Мина известно време преди да се разбере кой всъщност е той и откъде идва, докато накрая не стана ясно от речите, които пишеше по поръчка за обществени служители, и от любовните стихове, които публикуваше в собственото си културно списание, чиято честота на излизане зависеше от Божията воля. Още когато се появи в къщата, почувствах огромно възхищение към славата му на писател, първият писател, с когото се запознах в живота си. Веднага поисках да съм като него и не мирясах, докато леля Мама не се научи да ме сресва по същия начин.
         Пръв от семейството аз научих за тайната му любов, случи се една вечер, когато той влезе в отсрещната къща, където аз си играех с приятели. Извика ме настрани, видимо напрегнат, и ми даде едно писмо за Сара Емилия. Знаех, че тя седи на вратата на нашата къща и очаква посещението на своя приятелка. Пресякох улицата, скрих се зад едно от бадемовите дървета и хвърлих писмото с такава точност, че то падна в скута й. Тя вдигна ръце изплашена, но викът й се сподави в гърлото, щом разпозна почерка върху плика. Оттогава Сара Емилия и Х. дел К. са мои приятели.
         Елвира Карильо, сестра близначка на чичо Естебан, извиваше и изстискваше с двете си ръце една захарна тръстика и изцеждаше сока й със силата на преса. Беше по-известна с грубата си прямота, отколкото с нежността, с която развличаше децата, особено брат ми Луис Енрике, една година по-малък от мен, на когото беше едновременно господарка и съучастничка, и който я кръсти със загадъчното име леля Па. Неин специалитет винаги са били невъзможните проблеми. Тя и Естебан са пристигнали първи в къщата в Катака, но докато той си проправил път във всякакъв вид дейности и сделки, които му носели печалба, тя си останала незаменимата леля в семейството, без изобщо да си дава сметка за това. Изчезваше, когато не беше нужна, но когато беше, се появяваше, без никога да се разбере нито как, нито откъде. В лошите си моменти си говореше сама, докато разклащаше тенджерата, и разкриваше гласно къде бяха нещата, които мислехме за загубени. Остана в къщата, след като погреба по-възрастните, докато буренакът поглъщаше пространството педя по педя, а животните скитаха из спалните, разтърсвана още от полунощ в съседната стая от зловеща кашлица.
         Франсиска Симодосея - леля Мама -, генералът на племето, която почина девствена на седемдесет и девет години, се различаваше от всички по навиците и езика си. Понеже културата й не беше от Провинцията, а от феодалния рай на саваните в Боливар¹, където баща й - Хосе Мария Мехия Видал беше емигрирал като много млад от Риоача със златарското си изкуство. Бе оставила тъмнокафявата си грива, която не побеля до дълбока старост, да стигне до под коленете й. Миеше я с парфюмирана вода веднъж седмично и сядаше да се реши на вратата на спалнята си в свещена няколкочасова церемония, по време на която неспирно пушеше фасове нискокачествен тютюн, с огънчето вътре в устата, както правеха либералните войски, за да не бъдат разкрити от врага в нощната тъмнина. Различаваше се и по начина си на обличане - с поли и корсажи от сурово влакно и с чехли от пан.
         Обратно на чистия книжовен език на баба, езикът на Мама си беше отявлен жаргон. Не го прикриваше пред никого и при никакви обстоятелства, и на всеки казваше истината право в очите. Включително на една монахиня, учителка на майка ми в интерната Санта Марта, която Мама рязко прекъсна заради незначителна дързост: ,,Вие сте от хората, които бъркат черното с бяло". Въпреки това така си нареждаше нещата винаги, че никога не изглеждаше нито вулгарна, нито груба.
         През половината си живот държеше ключовете от гробището, регистрираше и издаваше смъртните актове и приготвяше вкъщи нафората за месата. Сърцето й беше единственото - както сред жените, така и сред мъжете от семейството -, което не беше пронизано от мъка, породена от възпрепятствана любов. Разбрахме го една вечер, когато лекарят се приготвяше да й постави сонда, а тя му попречи поради причина, която тогава не разбрах: ,,Искам да ви предупредя, докторе, че никога не съм познала мъж".
         Оттогава чувах фразата често, ала леля Мама никога не ми се е струвала нито горда, нито разкаяна, приемаше нещата по-скоро като свършен факт, който не e оставил никаква следа в живота й. Затова пък беше голяма сватовница, която сигурно е страдала в двойната си игра да помага на родителите ми, без да изменя на Мина.
         Останал съм с впечатлението, че се разбира по-добре с децата, отколкото с възрастните. Тя беше човекът, който се грижеше за Сара Емилия, докато тя не се премести да живее сама в стаята с тетрадките на Калеха. Тогава леля Мама приюти мен и Маргот вместо нея, макар че баба продължи да се грижи за външния ми вид, а дядо да се занимава с израстването ми като мъж.
         От онези времена най-много ме тревожи споменът ми за леля Петра, по-голяма сестра на дядо, която си тръгна от Риоача, за да живее с тях, когато ослепя. Живееше в стаята до кабинета, където по-късно беше златарското ателие, и разви магическо умение да се оправя в мрака на слепите без ничия помощ. Все още я помня, сякаш беше вчера, да върви без бастун, все едно виждаше и с двете си очи, бавна, но сигурна, направлявана единствено от различните миризми. Разпознаваше стаята си по изпаренията от хлороводородна киселина от златарското ателие в съседство; коридора, по уханието на градинските жасмини; спалнята на баба и дядо, по миризмата на дървесен спирт, който двамата използваха за разтривка на тялото преди сън; стаята на леля Мама, по миризмата на маслото от лампите на олтара, а в края на коридора - апетитният аромат от кухнята. Беше стройна и внимателна, с кожа от повяхнали лилии, с блестяща коса с цвят на седеф, която носеше пусната до кръста и за която се грижеше самата тя. Зелените й, ясни младежки зеници си променяха цвета според настроенията й. Във всеки случай разходките бяха случайни, тъй като леля Петра прекарваше целия си ден в стаята, на притворена врата и почти винаги сама. Понякога си пееше тихичко и гласът й можеше да се сбърка с гласа на Мина, но песните й бяха различни и по-тъжни. Чух някого да казва, че били романси от Риоача, но едва като възрастен научих, че всъщност си ги е измисляла сама, докато ги е пеела. Два-три пъти не можах да устоя на изкушението да вляза в стаята й, без никой да разбере, но не я намерих. Години по-късно, през една от летните ми ваканции, разказах тези спомени на майка ми, която побърза да ме убеди, че греша. Аргументът й беше безпрекословен, което и успях да докажа без капка съмнение - леля Петра е починала, когато не съм бил и двегодишен.
         На леля Уинефрида й казвахме Нана и тя беше най-веселата и симпатична в племето, но си я спомням само на болничното й легло. Беше омъжена за Рафаел Кинтеро Ортега - чичо Кинте, адвокат на бедни, роден в Чия, на петнайсетина левги от Богота и на същата надморска височина. Но той така добре се приспособи към карибския климат, че в ада на Катака имаше нужда от бутилки гореща вода на краката, за да може да заспи в декемврийския хлад. Семейството се бе възстановило вече от нещастието с Медардо Пачеко, когато на свой ред същото сполетя и чичо Кинте заради това, че убил адвоката на другата страна в едно съдебно дело. Той имаше вид на добър и миролюбив човек, но противникът не спирал да го напада и не му оставил друго средство освен да се въоръжи. Беше толкова дребен и костелив, че носеше детски обувки, а приятелите му си правеха сърдечни шеги с него, защото револверът му се очертаваше като същинско оръдие под ризата. Дядо го предупреди сериозно с известната си фраза: ,,Вие не знаете колко тежи един мъртвец". Но чичо Кинте нямал време да мисли, когато неприятелят му препречил пътя c неистови крясъци и се нахвърлил отгоре му с грамадното си тяло. ,,Дори не съм разбрал как съм извадил револвера и съм стрелял във въздуха с двете си ръце и със затворени очи" - ми каза чичо Кинте малко преди да почине на стогодишна възраст. ,,Когато си отворих очите - разказа ми той -, го видях все още прав, огромен и блед и като че ли много бавно започна да рухва, докато не седна на земята". Дотогава чичо Кинте не си бил дал сметка, че го е уцелил в средата на челото. Попитах го какво е почувствал, като го е видял да пада, и той ме изненада с откровеността си:
         ­ Огромно облекчение!

¹ Става въпрос за щата Боливар във Венецуела. [горе]