Габриел Гарсия Маркес

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна литература | нобелисти

 

ЖИВОТ ЗА РАЗКАЗВАНЕ

 

[Петнадесета глава]

 

Габриел Гарсия Маркес

 

Превод от испански: Лора Иванова, редакция: Теодора Цанкова

 

 

         Онази островна природа беше сътворила една затворена култура със самобитен характер, която баба и дядо внесоха в Катака. Къщата беше нещо повече от домашно огнище, беше цяло село. На масата винаги е имало няколко смени, но когато навърших три годинки, първите две станаха свещени - полковникът на почетното място на масата, а аз на ъгловото място вдясно от него. Останалите места се заемаха първo от мъжете и после от жените, но никога от мъже и жени едновременно. Тези правила се нарушаваха на националния празник 20 юли1 и обядът на смени продължаваше, докато всички се нахранят. Вечер не се слагаше масата, вместо това в кухнята се раздаваха канчета кафе с мляко заедно с превъзходните сладкиши на баба. Когато се затваряха вратите, всеки окачваше хамака си където намери, на различни височини, дори по дърветата на двора.
         Преживях една от великите фантастични истории от ония години в деня, в който вкъщи пристигна група мъже, които изглеждаха еднакво, носеха дрехи, гамаши и шпори на ездач и всички имаха кръст от пепел, начертан на челото. Бяха синовете на полковника, заченати надлъж и нашир из цялата Провинция по време на Хилядодневната война, които идваха от селата си, за да го поздравят за рождения му ден с повече от месец закъснение. Преди да дойдат в къщата, бяха присъствали на месата за Пепеливата сряда2 и кръстът, който отец Ангарита им беше начертал на челото, ми се стори свръхестествен знак, чиято тайнственост щеше да ме преследва с години, дори и след като бях изучил в детайли службите през Страстната седмица.
         Повечето от тях се бяха родили след сватбата на баба и дядо. Щом получаваше сведения за появата им на бял свят, Мина ги записваше с имената и фамилиите им в един бележник и накрая, с трудно постигнато снизхождение, ги включваше от все сърце в счетоводството на семейството. Но нито тя, нито който и да било е можел да ги разпознава с лекота преди онова шумно посещение, в което всеки от тях разкри своя начин да бъде различен. Бяха сериозни и работливи, домошари, мирни хора, които при все това не се страхуваха да си загубят ума в разгара на веселбата. Счупиха кухненските съдове, опустошиха розовите храсти, докато преследваха едно младо биче, за да го подхвърлят с одеяло, застреляха кокошките за санкочото и пуснаха едно намазано с лой прасе, което налетя на жените, които бродираха в коридора, но никой не се оплака от тези премеждия заради урагана от щастие, който мъжете носеха със себе си.
         Виждах се често с Естебан Карильо, близнак на леля Елвира, който беше много сръчен в ръцете и винаги пътуваше с кутия инструменти, за да поправя безплатно повредите в къщите, които посещаваше. С чувството си за хумор и с добрата си памет запълни много празнини в историята на семейството, които на мен ми изглеждаха неспасяеми. През юношеските си години посещавах често и чичо си Николас Гомес, сламенорус и с ярки лунички, който винаги е поддържал на високо ниво почтения си занаят на магазинер в някогашната каторжническа колония Фундасион. Впечатлен от репутацията ми на загубен случай, той ме изпращаше с добре напълнена пазарска чанта, с която да продължа пътуването. Рафаел Ариас се отбиваше винаги на път за някъде и набързо, яздеше муле, беше облечен с пътни дрехи и едва имаше време за едно кафе на крак в кухнята. Останалите открих разпръснати по време на носталгичните ми пътувания, които осъществих по-късно из селата на Провинцията, за да напиша първите си романи, и все ми липсваше пепеливият кръст на челото като характерен знак за семейна идентичност.
         Години след като баба и дядо бяха починали и господарската къща беше изоставена на произвола на съдбата, пристигнах във Фундасион с нощния влак и седнах на единственото място за хранене, отворено по това време на гарата. Изборът не беше голям, но собственичката импровизира едно вкусно ястие в моя чест. Беше сладкодумна и услужлива и в дъното на тези благи добродетели ми се стори, че долавям силния характер на жените от племето. Предположението ми се потвърди години по-късно - красивата ханджийка се оказа Сара Нориега, още една от непознатите ми лели.
         Аполинар, старият дребен и як роб, когото винаги си спомнях като чичо Аполинар, изчезна от къщата за доста години и без повод се появи отново един следобед, облечен в траур с черен костюм и с огромна шапка, също черна, нахлупена чак до печалните му очи. Като минаваше през кухнята каза, че идва за погребението, но никой не го разбра до следващия ден, когато дойде новината, че дядо току-що е починал в Санта Марта, където го били откарали тайно и по спешност.
         Единственият от чичовците, чиито действия имаха публичен отзвук, беше най-големият от всички и единственият консерватор Хосе Мария Валдебланкес, който е бил републикански сенатор по време на Хилядодневната война и в това си качество е присъствал на подписването на капитулацията на либералите в близкия чифлик Нидерландия. Срещу него, в редиците на победените, е бил неговият баща.
         Мисля, че всъщност дължа характера и начина си на мислене на жените в семейството и на многото жени от прислугата, които ме напътстваха в детството ми. Те притежаваха силен характер и нежно сърце и се отнасяха с мен с естествеността на земния рай. Измежду многото, които помня, Лусия беше единствената, която ме изненада с детското си лукавство, когато ме заведе на уличката с жабите и си вдигна пеньоара до кръста, за да ми покаже бакъреночервените си, разрошени косми. Обаче онова, което в действителност привлече вниманието ми, беше синьото петно, което се разстилаше на корема й като карта на света с виолетови дюни и жълти океани. Останалите жени приличаха на архангели на чистотата - преобличаха се пред мен, къпеха ме, докато те се къпеха, слагаха ме на гърне и сядаха на гърне пред мен, за да се облекчат от секретите си, болките си, ядовете си, като че ли не разбирах, без да си дават сметка, че аз знам всичко, защото свързвах краищата, които те самите ми оставяха развързани.
         Чон беше от прислугата и от улицата. Дошла от Баранкас с баба и дядо, когато все още била дете, израстнала в кухнята, но я причислили към семейството и откакто осъществила странстването из Провинцията с влюбената ми майка, отношението им към нея било като към леля компаньонка. В последните й години й щукна да се премести в самостоятелна стая в най-бедната част на селото, където живееше, като от изгрев слънце продаваше на улицата тесто за питки от мляна царевица и предлагаше стоката си с възглас, който се превърна в част от утринната тишина: „Замразените топки тесто на старата Чон…".
          Имаше красивия тен на индианка, беше кожа и кости открай време, ходеше боса, с бял тюрбан и увита в колосани чаршафи. Вървеше много бавно по средата на улицата с ескорт от кротки, мълчаливи кучета, които обикаляха около нея. Стана част от местния фолклор. На някои карнавали се появиха хора, маскирани като нея - с нейните чаршафи и с нейния възглас, макар че не успяха да обучат кучешка стража като нейната. Викът й за замразените топки тесто беше толкова известен, че стана повод за написването на песен за акордеонисти. Една злощастна утрин две бесни кучета нападнали нейните, които пък се защитавали с такава ярост, че Чон се строполила на земята със счупен гръбначен стълб. Не оцеля, въпреки многото медицински средства, които използва дядо ми.
         Друг многозначителен спомен от онова време беше раждането на Матилде Армента, една перачка, която работеше в къщата, когато аз бях на около шест години. По погрешка влязох в стаята й и я заварих гола и разчекната в едно ленено легло, и виеща от болка сред шайката близки приятелки, които щъкаха нагоре-надолу като луди и си бяха разпределили тялото й, за да й помогнат да роди с викове. Една й попиваше потта от лицето с мокра кърпа, други придържаха ръцете и краката й със сила и й правеха масажи на корема, за да ускорят раждането. Сантос Вилеро, невъзмутима насред хаоса, мърмореше със затворени очи молитви за тихо време, докато като че ли копаеше между бедрата на родилката. Жегата беше непоносима в онази стая, изпълнена с изпарения от тенджерите с вряла вода, които донасяха от кухнята. Останах в единия ъгъл, раздвоен между страха и любопитството, докато акушерката извади за глезените парче живо месо - сякаш вадеше теле от корема на майка му - с кървящо черво, което висеше от пъпа. Тогава едната от жените ме откри в ъгъла и ме измъкна насила от стаята.
         - В смъртен грях си - каза ми тя. И ми нареди със заплашителен пръст: - Само да си си спомнил за това, което видя!

 

 

 

 

1 20 юли - Ден на независимостта, национален празник на Колумбия. [горе]
2 Пепеливата сряда - денят, в който започват Великденските пости; по време на месата свещеникът начертава кръст от пепел на челата на вярващите, за да им напомни за преходността на тялото. [горе]

 

 

---

 

Очаквайте всяка седмица по една глава от Автобиографията на Габриел Гарсия Маркес.

 

четиринадесета глава | шестнадесета глава

 

Електронна публикация на 03. юли 2005 г.

г1998-2005 г. Литературен клуб. Всички права запазени!