В деня, когато отидох с майка ми да продадем къщата, аз си спомнях всичко, което ме беше поразявало като дете, но не бях сигурен кое се е случило първо и кое второ, нито пък какво значение има всичко това за живота ми. Едва съзнавах, че сред фалшивия блясък на банановата компания, бракът на родителите ми вече беше вписан в процеса, който щеше да довърши падението на Аракатака. Откакто започнах да си спомням, чух да се повтаря - първо с предпазливост, а после на висок глас и с безпокойство - злокобната фраза: "Казват, че компанията си отива". Въпреки това, или никой не вярваше, или никой не се осмеляваше да мисли за щетите.
         Във версията на майка ми числата беха толкова незначителни и сценарият толкова беден за така величествената драма, която си бях представял аз, че у мен се породи усещането за провал. По-късно говорих с оцелели и със свидетели, разрових се в извадки от пресата и в официални документи и разбрах, че истината не е на ничия страна. Конформистите казваха, че в действителност не е имало жертви. Противниците им твърдяха без да им мигне окото, че жертвите са били над сто, че са ги видели как им изтича кръвта на площада и че са ги откарали с товарен влак, за да ги хвърлят в морето като развалените банани. Така че моята истина остана завинаги изгубена в някаква неопределена точка между двете крайности. Въпреки това тя беше толкова натрапчива, че в един от романите си разказах избиването с точността и с ужаса, с които го бях таил във въображението си години наред. Числото на жертвите го оставих три хиляди, за да запазя епическите размери на драмата, и действителността ми даде право - неотдавна, на една от годишнините от трагедията, ораторът в Сената помоли за минута мълчание в памет на трите хиляди безименни мъченици, паднали в жертва на обществените сили.
         Избиването на работничките в банановата плантация било кулминацията на други предишни избивания, но с допълнителния аргумент, че този път лидерите били нарочени за комунисти и вероятно наистина са били. С най-известния и най-преследвания от тях, Едуардо Маеча, се запознах случайно в затвора "Модело де Баранкиля", по времето, когато отидох с майка ми да продадем къщата, и с него станахме големи приятели, откакто се представих като внука на Николас Маркес. Именно той ми разкри, че дядо не е бил безпристрастен, а е бил посредник в стачката от 1928 г., смяташе го за справедлив човек. Така че той ми допълни представата, която винаги съм имал за избиването, и виждането ми за обществения конфликт стана по-обективно. Единственото разминаване между спомените на всички беше относно броя на жертвите, което във всеки случай няма да бъде единственото неизвестно в нашата история.
         Многото версии, на които съм се натъквал, са били причина за фалшивите ми спомени. Между тях, най-натрапчив е споменът за мен самия на вратата на къщата с пруски шлем и пушка-играчка как гледам под бадемовите дървета да преминава батальонът от потни военни. Един от офицерите, които ги командваха, в парадна униформа, ме поздрави, като минаваше:
         - Довиждане, капитан Габи.
         Споменът е ясен, но няма никаква вероятност да е истински. Униформата, шлемът и пушката са съществували, но около две години след стачката, когато вече е нямало войски в Катака. Многобройни случаи като този ми създадоха вкъщи лошата репутация, че имам вътреутробни спомени и пророчески сънища.
         Така изглеждаше светът, когато започнах да осъзнавам семейната си среда, и не мога да си го спомня по друг начин - тегоби, печал, несигурност в самотата на една огромна къща. Години наред ми се струваше, че онова време се е превърнало в кошмар, който ме измъчва почти всяка нощ, защото осъмвах със същия ужас, който изпитвах в стаята със светците. В юношеските ми години, затворен в едно ледено училище в Андите, се събуждах посред нощ в сълзи. Трябваше ми тази зряла възраст без угризения, за да разбера, че нещастието на дядо ми и баба ми в къщата в Катака бе, че не можеха да се отърват от носталгиите си, които ги терзаеха толкова повече, колкото повече те се стараеха да ги прогонят.
         Дори още по-просто - бяха в Катака, но продължаваха да живеят в провинция Падиля, която все още наричаме Провинцията, без повече пояснения, като че ли няма друга на света. Може би дори без да са се замисляли, бяха построили къщата в Катака като церемониално копие на къщата в Баранкас, от чиито прозорци се виждаше, от другата страна на улицата, тъжното гробище, където почива Медардо Пачеко. В Катака бяха обичани и хората им угаждаха, но животът им беше подчинен на робството към земята, където бяха родени. Заинатиха се в своите вкусове, вярвания, предразсъдъци и се затвориха за всичко, което беше различно.
         Най-близките им приятели бяха тези, които идваха от Провинцията. Езикът, който се говореше вкъщи, беше този, който миналия век предците им бяха донесли от Испания през Венецуела, само че изпъстрен с карибски изрази, с африканизми от робите и с остатъци от езика на индианците гуахиро - все говори, които постепенно проникваха в нашия език. Баба ми говореше така, за да ме обърква, без да знае, че я разбирам отлично заради прякото ми отношение с прислугата. Все още си спомням много думи: "atunkeshi", спи ми се; "jamusaitshi taya", гладен съм; "ipuwots", бременна жена; "arijuna", чужденец, която баба ми употребяваше в известен смисъл, за да обозначи испанеца, белия човек и в крайна сметка врага. Индианаците гуахиро от своя страна винаги са говорили вид мек испански с бляскави нюанси като характерния за Чон диалект, с порочна точност, която баба ми й забрани, защото неизбежно предизвикваше двусмислици: "Устните на устата."
         Денят не свършваше, докато не пристигнеха новините кой се е родил в Баранкас, колко души е убил бикът на коридата във Фонсека, кой се е оженил в Манауре или е умрял в Риоача, как е осъмнал генерал Сокарас, който бил зле в Сан Хуан дел Сесар. В комисарията на банановата компания се продаваха на ниски цени калифорнийски ябълки, увити в копринена хартия, заледени риби от Испания, шунка от Галисия, гръцки маслини. Въпреки това вкъщи не се ядеше нищо, което не е подправено със сос от тъга - малангата за супата трябваше да е от Риоача, царевицата за питките на закуска - от Фонсека, козите бяха отглеждани със солта от Ла Гуахира, а костенурките и лангустите ги носеха живи от Дибуя.
         Така че по-голямата част от пътниците, които ежедневно пристигаха с влака, идваха от Провинцията или бяха изпратени от някого оттам. Все същите фамилии - Риаскос, Ногера, Овалие, често кръстосвани със свещените племена Котес и Игуаран. Идваха за малко, само с по една раница на гръб, и дори и да не предупреждаваха за посещението си, знаеше се, че ще останат за обяд. Никога няма да забравя почти ритуалната фраза на баба, когато влизаше в кухнята: "Трябва да се сготви от всичко, защото не се знае какво ще се хареса на тези, които дойдат."
         Онзи дух на постоянно бягство се крепеше върху една географска действителност. Провинцията имаше автономията на един независим свят и на една компактна и древна културна общност, в един плодороден каньон между Сиера Невада де Санта Марта и планинската верига Периха на колумбийското крайбрежие на Карибско море. Осъществяваше по-лесно връзка със света, отколкото с останалата част от страната, тъй като ежедневният й живот се отъждествяваше най-точно с живота на Антилските острови заради лесната търговия с Ямайка или Кюрасао и почти се бъркаше с живота във Венецуела заради отворените врати на границата, които не взимаха под внимание рангове и цветове. От вътрешността на страната, която се задушаваше на бавен огън в собствения си сос, едва достигаше ръждата на властта - законите, данъците, войниците, лошите вести, спотаявани на две хиляди и петстотин метра височина и на осем дена плаване по река Магдалена в параход, захранван с дърва.

---

Очаквайте всяка седмица по една глава от Автобиографията на Габриел Гарсия Маркес.

тринадесета глава | петнадесета глава