В този момент си спомнил и още една тайна подробност, която можела да промени посоката на нашия живот. А тя била, че в шестия месец от пътуването, когато майка ми била в Сан Хуан дел Сесар, на Габриел Елихио му било подшушнато, че Мина се била заела с приготовленията за окончателното завръщане на семейството в Баранкас, понеже страстите около смъртта на Медардо Пачеко били попреминали. Сторило му се абсурдно, при положение, че тежките моменти били останали назад в миналото и че абсолютната империя на банановата компания започвала все повече да прилича на бленуваната обетована земя. Но не било изключено твърдоглавието на Маркес Игуаран да ги доведе дотам, че да пожертват собственото си щастие само и само за да избавят дъщеря си от ноктите на ястреба. Незабавното решение на Габриел Елихио било да направи постъпки за преместването си в телеграфната служба в Риоача, на двайсетина левги от Баранкас. Мястото не било свободно, но му обещали да вземат под внимание молбата му.
         Луиса Сантяга нямало как да потвърди тайните намерения на майка си, но не се осмелила и да ги отрече, защото й било направило впечатление, че колкото повече се приближавали до Баранкас, толкова по- спокойна и кротка ставала тя. Чон, довереното лице на всички, също не я насочила към никаква следа. За да стигне до истината, Луиса Сантяга казала на майка си, че много би искала да остане да живее в Баранкас. Майката се поколебала за миг, но така и не се решила да й каже нищо, и дъщерята останала с впечатление, че е била на крачка от тайната. Разтревожена, тя се доверила на картите на една улична циганка, която не й дала никави сведения за бъдещето й в Баранкас. Но за сметка на това й предсказала, че нямало да има никакви пречки за дълъг и щастлив живот с някакъв мъж отдалеч, когото почти не познавала, но който щял да я обича до смъртта си. Описанието, което му дала, й помогнало да се посъвземе, защото открила общи черти с годеника си, най-вече по отношение на характера му. Най-накрая циганката й предвещала, че без капка съмнение щяла да има шест деца от него. "Умрях от страх" - каза майка ми, когато ми го разказа за пръв път, а тогава дори не си представяла, че щяла да има още пет деца. Двамата приели предсказанието с такова въодушевление, че кореспонденцията им по телеграфа, която дотогава представлявала смесица от илюзорни намерения, станала методична, практична и по-интензивна от всякога. Насрочили дати, уговорили формалностите и насочили всичките си усилия, за да осъществят общото си решение да се оженят, без да се допитват до никого, независимо кога и как, когато се видят отново.
         Луиса Сантяга била до такава степен вярна на дадената дума, че в селището Фонсека не й се сторило редно да присъства на тържествен бал без позволението на годеника си. Габриел Елихио си лежал в хамака, целият облян в пот с четиридесетградусова темепература, когато чул знака за спешно телеграфно повикване. Била колежката му от Фонсека. За да бъде напълно сигурна, тя попитала кой боравел с телеграфа от другата страна на линията. По-скоро стреснат, отколкото трогнат, годеникът изпратил следната фраза, за да се идентифицира: "Кажете й, че съм нейният кумец". Майка ми разпознала паролата и останала на бала чак до седем часа сутринта, когато се наложило да се преоблече светкавично, за да не закъснее за месата.
         В Баранкас не открили никави признаци на неприязън към семейството. Точно обратното, седемнадесет години след нещастието сред близките на Медардо Пачеко царял дух на християнско опрощение и забрава. Роднините ги посрещнали толкова сърдечно, че в онзи момент дори самата Луиса Сантяга се замислила над възможността семейството да се върне в онова планинско кътче, толкова различно от жегата и прахоляка, от кървавите съботи и обезглавените призраци на Аракатака. Намекнала го на Габриел Елихио при условие, че той успеел да се премести в Риоача, и той се съгласил. Точно по онова време обаче най-накрая станало ясно, че версията за преместването не само че била несъстоятелна, а и че от всички Мина била най-върлият й противник. Това станало ясно от едно писмо, което тя изпратила в отговор на сина си Хуан де Диос, който й писал, ужасен да не би да се върнат в Баранкас при положение, че още не били изминали двадесет години от смъртта на Медардо Пачеко. Защото той бил толкова убеден във фатализма на закона на индианците гуахиро, че половин век по-късно заявил категоричното си неодобрение синът му Едуардо да изкара практиката си на социален медицински работник в Баранкас.
         Противно на всички опасения, именно на това място, за три дни, се разплели всички нишки на историята. Същия вторник, когато Луиса Сантяга потвърдила на Габриел Елихио, че Мина не възнамерявала да се мести в Баранкас за нищо на света, на него му известили, че поради внезапната смърт на титуляра, трябвало да поеме работата в телеграфната служба в Риоача. На следващия ден Мина изпразнила всички чекмеджета в килера, за да намери едни големи градинарски ножици, и съвсем случайно отворила кутията от английски бисквити, където дъщеря й криела любовните си телеграми. Така се разгневила, че успяла да изрече само една от знаменитите си хули, които измисляла в лошите си моменти: "Бог прощава всичко освен непокорството". В края на седмицата отпътували за Риоача, за да вземат платноходката за Санта Марта. Никоя от двете не осъзнавала каква ужасна февруарска нощ, разтърсвана от ураганни ветрове, преживявали - майката, съкрушена от поражението си, а дъщерята уплашена до смърт, но въпреки това щастлива.
         Твърдата земя възвърнала на Мина самоувереността, която я била напуснала, когато открила писмата. На следващия ден тя продължила пътя си за Аракатака сама, като оставила Луиса Сантяга в Санта Марта под покровителството на сина си Хуан де Диос, убедена, че там ще е в безопасност от демоните на любовта. Станало точно обратното - Габриел Елихио преминавал при всеки удобен случай разстоянието от Аракатака до Санта Марта, за да я вижда. Вуйчо Хуанито, който бил страдал от същата непреклонност на родителите си спрямо любовта му към Дилия Кабалиеро, бил решил да не взима страна в любовната история на сестра си, но в решителния момент се оказал раздвоен между обожанието към Луиса Сантяга и преклонението пред родителите си и потърсил убежище в едно компромисно решение, характерно за пословичната му доброта - позволил на влюбените да се виждат извън къщата му, но никога насаме и винаги без знанието му. Дилия Кабалиеро, съпругата му, която прощавала, но не забравяла, крояла за снаха си същите безпогрешни съвпадения и прибягвала към същите майсторски хитрини, с които тя била измамила бдителността на свекърите си. Габриел и Луиса отначало се виждали в къщите на приятелите си, но лека-полека започнали да рискуват да се появяват на публични места, на които не се стичали много хора. Най-накрая дръзнали да си говорят през прозореца, когато вуйчо Хуан го нямало вкъщи - годеницата в стаята, а годеникът на улицата - верни на обещанието си да не се виждат вътре в къщата. Прозорецът сякаш бил направен нарочно, за да приютява възпрепятстваната любов - с решетката си от цял ръст в андалуски стил, обрамчена от увивни растения, от които се носел дъх на жасмин в нощния покой. Дилия била предвидила всичко, даже съучастието на някои съседи, които трябвало да свирнат, за да предупредят влюбените за неминуема опасност. При все това, една нощ мерките за сигурност не послужили и Хуан де Диос се предал пред истината. Дилия се възползвала от случая и поканила влюбените да седнат в хола на широко отворени прозорци, за да споделят любовта си с целия свят. Майка ми никога не забравила въздишката на брат си в този момент: "Какво облекчение!".
         По това време Габриел Елихио бил назначен официално в телеграфната служба в Риоача. Разтревожена от нова раздяла, майка ми се обърнала за помощ към монсеньор Педро Еспехо, тогавашния викарий в епархията, с надеждата, че той ще извърши бракосъчетанието без разрешението на родителите й. Почтеността на монсеньор Еспехо била придобила такава известност, че голяма част от енориашите я бъркали със светостта, а някои ходели на месите му само за да проверят дали е вярно, че се издигал с няколко сантиметра над земята по време на екзалтацията. Когато Луиса Сантяга го помолила за помощ, той дал още едно неоспоримо доказателство, че интелигентността е една от привилегиите на светостта. Отказал да се намесва в личния живот на една фамилия, която така ревностно пазела неприкосновеността си, но решил да събере тайничко информация за семейството на баща ми чрез курията. Eнорийският свещеник на Синсе пропуснал да спомене за волностите на Архемира Гарсия и отговорил добронамерено: "Става въпрос за много уважавано семейство, макар и не дотам набожно". Монсеньорът говорил с влюбените, първо с двамата заедно, а след това с всеки един поотделно, и написал писмо на Николас и Транкилина, в което развълнувано изразявал увереността си, че нямало човешка сила, която да е в състояние да разруши здравината на онази любов. Моите баба и дядо, принудени да се покорят пред Божията воля, решили да обърнат тази така болезнена страница и разрешили на вуйчо Хуан да подготви сватбата в Санта Марта. Но не благоволили да я удостоят с присъствието си, а само изпратили Франсиска Симодосея за кума.
         Сватбената церемония се състояла се на 11 юни 1926 в катедралата в Санта Марта, с 40 минути закъснение, тъй като булката забравила коя дата било и се наложило да я будят, след като вече минавало 8 часа сутринта. Същата нощ още веднъж отплавали със страховитата платноходка, за да може Габриел Елихио да встъпи в длъжност в Риоача, и прекарали първата си брачна нощ без да се докоснат, изтощени от морската болест.
         На майка ми толкова й липсваше къщата, където прекарала медения си месец, че ние, по-големите й деца, преспокойно бихме могли да опишем всяко кътче от нея, сякаш сме живели там; и до днес това е един от фалшивите ми спомени. Все пак първия път, когато в действителност стъпих на полуостров Ла Гуахира малко преди да навърша шейсет години, бях изненадан от факта, че постройката на телеграфната служба няма нищо общо с моите спомени. А идиличната Риоача, която от малък носех в сърцето си, със селитрените си улички, които се спускаха към тинестото море, беше просто една прекрасна мечта, завещана ми от моите баба и дядо. Нещо повече, сега когато познавам добре Риоача, не мога да си я представя такава, каквато е в действителност, а такава, каквато я бях съградил камък по камък във въображението си.
         Два месеца след сватбата Хуан де Диос получил телеграма от баща ми, с която той му съобщавал, че Луиса Сантяга е бременна. Новината разтърсила из основи къщата в Аракатака, където Мина още не можела да се съвземе от огорчението си, ала двамата с полковника склонили младоженците да се върнат при тях. Не било никак лесно. След като Габриел Елихио упорствал с достойнство и с пълно основание няколко месеца, накрая приел съпругата му да роди в къщата на родителите си.
         Малко по-късно дядо ми го посрещнал на железопътната гара с една крилата фраза, която се запазила в златна рамка в аналите на семейството: "Готов съм да ви дам всички удовлетворения, които са нужни". Баба ми обновила стаята, която дотогава била нейна, и настанила там родителите ми. Същата година, Габриел Елихио напуснал работата си в телеграфната служба и посветил таланта си на една наука, която била загубила престижа си - хомеопатията. Дядо, в знак на благодарност или по-скоро от угризения на съвестта, предприел постъпки пред властите улицата, на която живеехме в Аракатака, да носи днешното си име: булевард Монсеньор Еспехо.
         И така точно на това място се родила първата мъжка рожба от общо седем момчета и четири момичета, в неделя на 6 март 1927, в 9 часа сутринта, при пороен дъжд, съвсем нетипичен за сезона, докато Телецът се издигал над хоризонта. Замалко да се задуши от пъпната връв, понеже познанията на семейната акушерка, Сантос Вилиеро, й изневерили в най-неподходящия момент. Ала още по-зле била леля Франсиска, която се втурнала към пътната врата, надавайки викове до небесата:
         - Момче, момче! - И изведнъж, като пред неминуема опасност, изкрещяла: - Дайте ром, че се задушава!
         Семейството помислило, че ромът бил, не за да празнуват, а за да свестят с разтриване новороденото. Мисия Хуана де Фрейтес, която се появила като божие провидение в спалнята, ми е разказвала много пъти, че най-страшното не била пъпната връв, а лошото положение на майка ми в леглото. Тя я наместила навреме, но не било лесно да ме съживят, затова леля Франсиска ме обляла спешно със светена вода. Трябвало да ме нарекат Олегарио, защото същия ден било свети Олегарио, но в онзи момент никой нямал под ръка книгата с житията на светците, та затова ме кръстили с първото име на баща ми и след него добавили името на Йосиф¹, дърводелеца, защото той бил патронът на Аракатака и защото март бил неговият месец. Мисия Хуана де Фрейтес предложила още едно трето име в памет на всеобщото помирение между семействата и приятелите, настъпило с моето идване на бял свят, но в официалното ми кръщелно свидетелство, което ми изготвили три години по-късно, забравили да го впишат: Габриел Хосе де ла Конкордия.

¹ Библейското име Йосиф е познато на испански като Хосе. [горе]