Баща ми беше човек, който не правеше впечатление на хората и не им се харесваше. Винаги е бил много по-беден, отколкото е изглеждал, и смяташе бедността за свой смъртен враг, когото никога не успя да надвие, но и никога не му се предаде. Със същия кураж и същото достойнсво понесъл и несгодите в любовта си с Луиса Сантяга, в задната стаичка на телеграфната служба в Аракатака, където бил закачен хамакът му, в който спял само той. Все пак, до него имало и ергенско легло с добре смазани пружини за изненадите, който можела да му поднесе нощта. Имаше период, в който се чувствах някак привлечен от бракониерските му навици, но животът ме научи, че това е най-суровата форма на самотата, и се изпълних с дълбоко съчувствие към него.
         Почти до самата си смърт той не преставаше да разказва как в един от онези тежки дни трябвало да отидат с няколко приятели в дома на полковника и как там поканили всички да седнат, само него - не. Нейното семейство винаги отричаше и отдаваше тази история на тлеещата неприязън на баща ми или поне на грешния му спомен, но в бълнуванията на баба ми - задължителни за почти стогодишната й възраст - в които случките сякаш не изплуваха от паметта й, а се преживяваха повторно, веднъж долових:
         - Ето го - там стои горкият човек на вратата на салона, а Николасито не го е поканил да седне - каза тя, истински огорчена.
         Винаги нащрек за смайващите й разкрития, аз я попитах кой беше човекът и тя ми отвърна троснато:
         - Гарсия, онзи с цигулката.
         Сред толкова абсурди, най-странното за характера на баща ми било, че си купил револвер, защото не знаел какво можело да се очаква от бивш военен, какъвто бил полковник Маркес. Сдобил се с един безценен Smith & Wesson, 38 калибър, с дълга цев, с Бог знае колко бивши притежатели и колко трупове зад гърба си. Единственото сигурно е, че никога не е стрелял с него - нито от предпазливост, нито пък от любопитство. Ние, големите му синове, години по-късно намерихме револвера с оригиналните му пет патрона в един шкаф с ненужни вещи заедно с цигулката за серенади.
         Нито Габриел Елихио, нито Луиса Сантяга се обезсърчили от непреклонноста на семейството. В началото можели да се срещат тайно в домовете на приятели, но когато обръчът се затегнал около нея, единственият им контакт били писмата, които получавали и изпращали по най-остроумни начини. Гледали се отдалеч, когато нея не я пускали да ходи на празненства, на които той бил поканен. Ала репресиите станали толкова сурови, че вече никой не се осмелил да предизвика гнева на Транкилина Игуаран, и влюбените изчезнали от хорските очи. Когато вече не останала никаква възможност за тайните им писма, те прибягнали до отчаяни средства. Тя успяла да скрие поздравителна картичка в един пудинг, който някой бил изпратил за рождения ден на Габриел Елихио, а той пък не пропускал удобен случай да й изпраща фалшиви безобидни телеграми, чието истинско съдържание било закодирано или написано със симпатично мастило. Тогава съучастието на леля Франсиска станало толкова очевидно, въпреки че тя отричала категорично, че за пръв път бил накърнен авторитетът й в къщата и й било позволено да придружава племенницата си само докато шиела под сянката на бадемите. Тогава Габриел Елихио започнал да изпраща любовни послания от прозореца на доктор Алфредо Барбоса, на отсрещния тротоар, посредством езика на глухонемите. Тя го усвоила толкова добре, че в моментите на невнимание на лелята успявала да проведе интимни разговори с любимия си. Това бил само един от много трикове, измислени от Адриана Бердуго, кръстница на Луиса Сантяга и нейна най-доверена и смела съучастница.
         Онези малки утешителни хитринки им били достатъчни, за да преживяват някакси, докато Габриел Елихио не получил едно тревожно писмо от Луиса Сантяга, което го подтикнало към сериозен размисъл. Била му написала набързо върху тоалетна хартия лошата новина, че родителите й били решили да я отведат в Баранкас, от село на село, като горчиво лекарство за любовната й мъка. Нямало да е обикновеното пътуване за една кошмарна нощ с платноходката на Риоача, а щяло да се минава с мулета и талиги по тежкия маршрут през предпланините на Сиера Невада и после през обширната провинция Падиля.
         "Предпочитах да умра" каза майка ми в деня, в който отидохме да продадем къщата. И наистина се беше опитала да го направи - залостена в стаята си, цели три дни само на хляб и вода - докато у нея не надвило страхопочитанието, което изпитвала към баща си. Габриел Елихио си дал сметка, че напрежението било достигнало краен предел, и взел решение - също така крайно, но пък лесно за осъществявяне. Пресякъл с широки крачки улицата от къщата на доктор Барбоса до сянката на бадемовите дървета и се изправил пред двете жени, които го чакали ужасени с ръкоделия в скута.
         - Бъдете така добра да ни оставите за момент насаме с госпожицата - казал той на леля Франсиска. - Имам да й казвам нещо важно лично на нея.
         - Нахалник! - отвърнала му лелята. - Няма нищо, което да се отнася до нея и което аз да не мога да чуя.
         - В такъв случай няма да й го кажа - заявил той, - но ви предупреждавам, че вие ще сте отговорна за последствията.
         Луиса Сантяга се примолила на лелята да ги остави сами и поела риска. Тогава Габриел Елихио й казал, че е съгласен тя да тръгне на това пътуване с родителите си, както иска и за колкото време иска, но при единственото условие тя да му обещае с тежестта на клетва, че ще се омъжи за него. Тя приела с радост и на своя глава и на свой риск добавила, че единствено смъртта можела да им попречи.
         Двамата имали на разположение почти цяла година, за да докажат сериозността на обещанията си, но нито той, нито тя си представяли колко много щяло да им струва това. Първата част на пътуването с керван от мулетари продължило две седмици на гърба на магарета по склоновета на Сиера Невада. Придружавала ги Чон - умалително от Енкарнасион, - прислужницата на Уинефрида, която се присъединила към семейството, щом заминали за Баранкас. Полковникът добре познавал онзи стръмен път, по който в случайни нощи по време на войните, които водел, бил оставил редица деца, но жена му го била предпочела, без до го познава, заради ужасните си спомени от пътуването с платноходката. За майка ми, която освен всичко друго се качвала за пръв път на магаре, било истински кошмар от палещо слънце и зверски порои, стомахът й се свивал на топка от главозамайващите изпарения на стръмните пропасти. Мисълта за несигурния й годеник, със среднощните му костюми и с цигулката на зазоряване, й се струвала подигравка на въображението. На четвъртия ден, неспособна да издържи повече, заплашила майка си, че ще се хвърли в пропастта, ако не се върнат у дома. Мина, по-изплашена и от нея, се съгласила. Но водачът на кервана й показал на картата, че да се върнат назад или да продължат напред е едно и също. Облекчението дошло на единадесетия ден, когато от последния склон забелязали в далечината сияещата равнина на Валиедупар.
         Преди да завърши първият етап от пътуването, Габриел Елихио си бил осигурил постоянен контакт със скитащата си годеница благодарение на съучастничеството на телеграфистите от седемте села, в които тя и майка й щели да се отбият, преди да стигнат до Баранкас. И Луиса Сантяга дала своето. Цялата провинция бъкала от представители на родовете Игуаран и Котес, чието кастово съзнание имало силата на непробиваема мрежа, и тя успяла да ги спечели на своя страна. Това й позволило да поддържа трескава кореспонденция с Габриел Елихио от Валиедупар, където останали три месеца, та чак до края на пътуването, почти година по-късно. Достатъчно било да мине през телеграфа на всяко селище, за да може със съучастничеството на млади и енстусиазирани роднини да получава съобщения и да им отговаря. Чон, предпазливата, изиграла неоценима роля, защото пазела тайната и носела бележки, скрити в дрехите си, без да притеснява Луиса Сантяга, нито да я кара да се чувства неудобно, защото не знаела нито да чете, нито да пише и била готова да умре, за да запази тайната й.
         Почти шейсет години по-късно, когато се опитвах да си присвоя тези спомени за „Любов по време на холера", моят пети роман, попитах баща си дали в жаргона на телеграфистите е съществувала специална дума, която да означава свързването на един телеграф с друг. Той дори не се замисли - „Вклинявам". Думата фигурира в речниците, не със специфичната употреба, която ми трябваше на мен, но тя ми се стори идеален отговор на съмненията ми, тъй като връзката между различните телеграфи се е осъществявала чрез забиване на клин в телеграфното табло. Никога не съм говорил с баща ми за това. Въпреки това, малко преди да почине, в интервю за един вестник му задали въпроса дали някога е искал да напише роман, а той отговорил, че да, но се отказал, когато съм го разпитвал за глагола „вклинявам", защото разбрал, че книгата, която аз съм пишел, е същата, която той мислел да напише.

---

Очаквайте всяка седмица по една глава от Автобиографията на Габриел Гарсия Маркес.

единадесета глава | тринадесета глава