Защото, както винаги се случва, Луиса Сантяга щяла да научи последна, че любовните й терзания са публична тайна. В многобройните ми разговори с нея и с баща ми, и двамата бяха на мнение, че за пламенната им любов е имало три решаващи момента. Първият бил на Цветница по време на голямата меса. Тя била седнала с леля Франсиска на една скамейка до хора, когато разпознала ударите на токовете му по плочките на пода и го видяла да минава толкова близо, че усетила лекия полъх на ергенския му одеколон. Леля Франсиска като че ли не го видяла, нито пък той тях. Но истината е, че бил нагласил всичко предварително, тъй като ги бил проследил, когато минавали покрай телеграфа. Постоял на крак до най-близката до вратата колона така, че той можел да я вижда в гръб, а тя него не. След няколко напрегнати минути Луиса Сантяга не издържала на любопитството и погледнала през рамо към вратата. Тогава замалко да умре от яд, тъй като той я наблюдавал и погледите им се срещнали. "Беше точно, както го бях планирал", казваше доволно баща ми, когато ми разказваше историята на старини. Майка ми, за сметка на това, никога не се умори да повтаря, че цели три дена не могла да овладее яростта си, че била паднала в клопката.
         Вторият случай бил едно писмо, което той й написал. Не било такова, каквото тя би очаквала от един поет и цигулар, който свирел в потайните сутрешни часове, а повелителна бележка, която изисквала отговор преди той да замине за Санта Мария следващата седмица. Тя не му отговорила. Затворила се в стаята си, решена да убие червейчето, което я глождело отвътре и не й позволявало да диша, докато леля Франсиска се опитвала да я убеди да се предаде веднъж завинаги, преди да стане прекалено късно. За да победи съпротивата й, тя й разказала поучителната история на Хувентино Трильо, претендента, който стоял всяка вечер от седем до десет под балкона на недостъпната си любима. Тя измисляла какво ли не, за да го унижи и стигнала дотам, че всяка вечер го заливала от балкона с гърне урина. Но не успяла да го прогони. След поредица от какви ли не обиди, трогната от себеотрицанието на онази непобедима любов, тя се омъжила за него. Историята на родителите ми не стигнала до такива крайности.
         Третата обсада била на една пищна сватба, на която и двамата били поканени като почетни кумове. Луиса Сантяга не намерила претекст, за да отсъства на толкова важно за семейството събитие. Но Габриел Елихио си бил помислил същото и отишъл на празненството, решен на всичко. Тя не успяла да овладее сърцебиенето си, когато го видяла да прекосява залата с прекалено показна решителност и я поканил да танцуват на първата песен. "Сърцето ми биеше толкова силно, че вече не знаех дали е от яд или от страх", каза ми тя. Той го усетил и й нанесъл разгромителен удар: "Вече не е нужно да ми казвате "да", тъй като сърцето ви ми го казва".
         Тя го зарязала безцеремонно насред залата по средата на танца. Но баща ми го разбрал по свой си начин.
         - Бях щастлив - каза ми той.
         Луиса Сантяга не могла да се противопостави на гнева, който изпитала срещу себе си, когато призори я събудили ласкателните нотки на отровния валс "Когато свършиха танците". Рано на следващата сутрин върнала всички подаръци на Габриел Елихио. Това незаслужено оскърбление, както и това, че публично го зарязала на сватбата, били досущ като перата, хвърлени във въздуха - нямало вятър, който да ги върне на земята. Всички приели, че това бил безславният край на лятна буря. Впечатлението се засилило още повече, защото Луиса Сантяга се разболяла от треска като през детството си и майка й я завела да се калява в селището Мануаре - райско кътче в подножието на планината. Двамата отричаха да са поддържали комуникация през онези няколко месеца, но това не е много-много за вярване, тъй като, когато тя се върнала, се била отървала както от болестта, така и от скрупулите си. Баща ми казваше, че отишъл да я посрещне на гарата, защото бил прочел телеграмата, с която Мина съобщавала за завръщането им, и когато Луиса Сантяга му подала ръка за поздрав, той усетил нещо като масонски знак, който изтълкувал като любовно послание. Тя винаги отричаше със свяна и с руменината, с които си спомняше за онези години. Но истината е, че оттогава нататък ги виждали да са заедно с все по-малко задръжки. Оставал само финалът, който леля Франсиска оповестила следващата седмица, докато шиели в коридора с бегониите:
         - Мина вече знае.
         Луиса Сантяга винаги казваше, че съпротивата на семейството й отприщил пороя, който тя потискала в сърцето си от вечерта, в която зарязала ухажора си по средата на танца. Била люта война. Полковникът се опитал да се държи настрана, но не могъл да избегне упрека, който Мина му отправила в лицето, когато разбрала, че и той не бил толкова невинен, колкото изглеждал. За всички било ясно, че нетърпимостта не била от негова страна, а от нейна, когато всъщност всичко идвало от законите на племето, за което всеки ухажор бил натрапник. Този атавистичен предразсъдък, чиито останки още се чувстват, ни е превърнал в голямо братство от неомъжени жени и разхайтени мъже с многобройни безпризорни деца.
         Приятелите се разделили според възрастта си за или против влюбените; а на тези, които не заемали радикална позиция, събитията им я наложили. Младите с радост станали съучастници. Най-вече на него, който се наслаждавал на положението си на изкупителна жертва на обществените предразсъдъци. За сметка на това повечето възрастни гледали на Луиса Сантяга като на най-голямата скъпоценност на богато и влиятелно семейство, която един новак телеграфист преследвал не от любов, а от интерес. Тя самата, каквато си била послушна и покорна, се изправила срещу противниците си със свирепостта на лъвица майка. По време на една от най-злъчните домашни разправии Мина изгубила самообладание и вдигнала срещу дъщеря си ножа за хляб. Луиса Сантяга безстрашно се изправила срещу нея. Изведнъж, осъзнала престъпния порив на гнева си, Мина изпуснала ножа и извикала улашена: "Боже мой!". И сложила ръце върху въглените на огнището в израз на жестоко разкаяние.
         Сред силните аргументи срещу Габриел Елихио фигурирал и този, че той бил незаконен син на неомъжена жена, която го родила на крехките четиринайсет години в резултат на случайния си контакт с един учител. Казвала се Архемира Гарсия Патернина, бяла красавица със свободолюбив дух, която родила още пет момчета и две момичета от трима различни бащи, с които нито сключвала брак, нито съжителствала. Живеела в селището Синсе, където била родена, и отглеждала челядта си със зъби и нокти и с независим и бодър дух, който би ни дошъл добре на нас, внуците й, на Цветница. Габриел Елихио бил изтъкнат потомък на онзи бедняшки род. От седемнайсетгодишна възраст бил имал пет девствени любовници, така разказал на майка ми в знак на разкаяние в сватбената им нощ на борда на опасната платноходка на Риоача, люшкана от бурята. Признал й, че когато бил осемнайсетгодишен телеграфист в селището Ачи, една от тях му родила син, Абелардо, който щял да навърши три годинки. Докато бил телеграфист в Аяпел на двайсет години, друга му родила дъщеря, която той не познавал, била бебе на няколко месеца и се казвала Кармен Роса. Бил обещал на майка й да се върне, за да се ожени за нея, и все още държал на уговорката, когато любовта към Луиса Сантяга му преобърнала живота. Бил признал големия си син пред нотариус и по-късно щял да направи същото и с дъщерята, но това били само формалности без последици пред закона. Учудващо е, че подобно нехайно поведение е причинило морални терзания у полковник Маркес, който освен трите си законни деца, имал още девет от различни майки, преди и след брака си, и всички те били приети от съпругата му като нейни собствени деца.
         Невъзможно ми е да установя кога съм получил първите сведения за тези факти, но при всички положения прегрешенията на предците ми изобщо не ме интересуваха. За разлика от тях обаче имената в семейството привличаха вниманието ми, защото изглеждаха единствени по рода си. Първо тези по майчина линия - Транкилина, Уинефрида, Франсиска Симодосея. По-късно и името на майката на баща ми - Архемира, и имената на нейните родители - Лосана и Аминадаб. Може би оттам ми идва твърдото убеждение, че героите в романите ми не могат да проходят със собствените си крака, докато не получат име, което да се отъждестви със същността им.
         Съображенията срещу Габриел Елихио се увеличили заради членството му в консервативната партия, срещу която бил воювал полковник Николас Маркес. Примирието било постигнато само наполовина с подписването на договорите от Нидерландия и Уисконсин, тъй като примитивният централизъм продължавал да бъде на власт и трябвало да мине още много време, преди консерватори и либерални да престанат да се зъбят едни на други. Може би консерватизмът на ухажора се дължал не толкова на идеологически убеждения, колкото на семейна традиция, но го взимали под внимание повече, отколкото някои доказателства за добрата му природа като винаги будния му ум и изпитаната му честност.

---

Очаквайте всяка седмица по една глава от Автобиографията на Габриел Гарсия Маркес.

десета глава | дванадесета глава