Две години след като семейството заживяло в Аракатака, го връхлетяло най-голямото нещастие - починала Маргарита Мария Миниата, радостта на къщата. Години наред дагеротипната й снимка стоеше окачена във всекидневната, а името й се предаваше от поколение на поколение като още един от многото белези на семейна идентичност. По-младите поколения сякаш не се трогват при вида на онова момиченце с надиплени поли, бели ботушки и дълга до кръста плитка, което никога няма да могат да впишат в достолепния образ на една прабаба, но аз съм останал с впечатлението, че за моите баба и дядо, угнетени от чувството си за вина и от разбитите си надежди за един по-добър свят, онова състояние на постоянна тревожност най-много се е доближавало до спокойствието. До самата си смърт те продължиха да се чувстват чужденци навсякъде.
         Всъщност такива и бяха, но сред тълпите от цял свят, които идваха с влака, бе трудно веднага да се правят разграничения. Водени от същите подбуди като баба и дядо, в търсене на по-добър живот пристигнаха семействата Фергюсън, Дюран, Беракаса, Даконте, Кореа. С разбунените човешки лавини продължиха да пристигат италианци, жители на Канарските острови, сирийци - ние им викахме турци - проникнали тайно в страната в търсене на изгубените по родните си земи свобода и бит. Имаше всякакви хора. Някои бяха бегълци от Дяволския остров - френския затворнически лагер в Гуаяна - преследвани по-скоро заради идеите си, отколкото заради извършени престъпления. Сред тях бе френският журналист Рене Белвеноа, осъден по политически причини, който избяга през банановата зона и майсторски разкри в роман ужасите на пленничеството си. Благодарение на всички тези хора - и добри, и лоши - Аракатака беше от самото начало земя без граници.
         За нас обаче остана незабравима венецуелската колония. Призори в една от тамошните къщи се къпеха с ведра в ледените водоеми двама юноши във ваканция - Ромуло Бетанкур и Раул Леони; половин век по-късно те щяха да станат един след друг президенти на страната си. Измежду венецуелците най-близка ни беше Мисия Хуана де Фрейтес - едра жена с приятен вид - която притежаваше библейската дарба да разказва истории. Първият сериозен разказ, с който се запознах, бе "Геновева Бребантска"; и го чух от нея, наред с други шедьоври на световната литература, съкратени до детски приказки: "Одисея", "Беснеещият Орландо", "Дон Кихот", "Граф Монте Кристо" и много епизоди от Библията.
         Съсловието на дядо ми, въпреки че бе сред най-уважаваните, бе и най-несъстоятелното. При все това, се отличаваше с достойнство, признато дори от местните големци в банановата компания. Това бе съсловието на либералите-ветерани от гражданските войни, които се заселили по тези места след последните договори, като последвали добрия пример на генерал Бенхамин Ерера, в чийто чифлик Нидерландия звучели меланхоличните валсове на миролюбивия му кларинет.
         Майка ми израснала в онази белязана от смъртта земя и - след като тифът отнесъл Маргарита Мария Миниата - цялото внимание се насочило към нея. И тя била болнава. Имала неспокойно детство, разболявала се от треска на всеки три дена, но когато се излекувала последния път, то било напълно и окончателно; доброто й здраве й позволи да отпразнува деветдесет и седмата си годишнина с единайсет свои деца и още четири на съпруга си, и с шейсет и пет внука, осемдесет и осем правнука, и четиринайсет праправнука. В това число влизат само известните наследници. Умря от естествена смърт на 9 юни 2002 година в осем и половина вечерта, когато вече се готвехме да отпразнуваме столетието й и то в същия ден и почти в същия час, в който завърших тези мемоари.
         Родила се в Баракас на 25 юли 1905, когато семейството едва започвало да се съвзема от ужаса на войните. Първото име й го дали в памет на Луиса Мехия Видал - майката на полковника - понеже същия ден се навършвал месец от смъртта й. Второто име й се паднало, защото бил денят на свети апостол Яков, Големия, обезглавен в Йерусалим. През половината си живот тя кри това име - струваше й се мъжко и претенциозно - докато един неблаговерен син не я разкри в роман.
         Била прилежна ученичка, освен що се отнася до уроците по пиано, които майка й й наложила, тъй като не можела да си представи порядъчна госпожица, която да не умее да свири виртуозно на пиано. Луиса Сантяга учила покорно три години и един ден го зарязала, отегчена от ежедневните упражнения в знойните часове на сиестата. Все пак, силата на характера й била единствената добродетел, която й послужила в разцвета на нейните двайсет години, когато семейството открило любовното й увлечение по младия и горделив телеграфист на Аракатака.
         Историята на тази изстрадана любов бе още едно от нещата, които ме удивляваха в младежките ми години. Толкова пъти я бях чувал от родителите ми - разказвана и от двамата заедно, и от всеки един поотделно, че я знаех почти цялата, когато на двайсет и седем години написах първия си роман, "Окапалата шума", като в същото време съзнавах, че имам още много да уча за изкуството да се пишат романи. И двамата ми родители бяха отлични разказвачи - носеха щастливия спомен за любовта - обаче толкова се увличаха в разказите си, че когато най-накрая се реших да използвам историята в "Любов по време на холера", вече бях прехвърлил петдесетте, не можах да разгранича реалния живот от поезията.
         Според версията на майка ми първата им среща била на едно нощно бдение на някакво дете, за което и двамата не знаеха нищо повече. Тя пеела в двора заедно с приятелките си, както повелява народният обичай - да се съпровождат с любовни песни деветте нощи след смъртта на невинните души. Изведнъж един мъжки глас се включил в хора. Всички се извърнали да видят кой е и останали поразени от хубостта му. "Ще се омъжим за него", изпели като припев, докато пляскали в такт с ръце. На майка ми не й направил впечатление: "Стори ми се поредният пришълец", казала тя. И имала право. Наскоро бил пристигнал от колумбийска Картагена, след като бил прекъснал следването си по медицина и фармация поради липса на средства и заживял някак тривиално из разни селища в областта, упражнявайки новата професия на телеграфист. На една снимка оттогава има съмнителния вид на беден млад господин. Носи костюм от тъмна тафта, със сако с четири копчета, силно вталено по тогавашната мода, с твърда яка, широка вратовръзка и шапка канотие¹. Носи и модни очила - кръгли, с тънка рамка и стъкла без диоптър. По онова време всички го мислели за бохем, нощна птица и женкар; той обаче не изпи нито глътка алкохол и не изпуши нито една цигара през дългия си живот.
         Майка ми го виждала за първи път. Затова пък той я бил видял предната неделя на месата в осем, зорко пазена от леля си Франсиска Симодосея, нейна компаньонка след завръщането й от колежа. Видял ги повторно следващия вторник да шият пред вратата на къщата, под бадемовите дървета, така че в нощта на бдението вече знаел, че това е дъщерята на полковник Николас Маркес, на когото носел разни представителни писма. Тя пък разбрала от онзи момент, че той е ерген и е влюбчив, и че жъне незабавен успех благодарение на неизчерпаемото си дар слово, на лекотата, с която стихоплетствал, на грацията, с която танцувал модерни танци и на преднамерения сантиментализъм, с който свирел на цигулка. Майка ми ми разказваше, че когато човек го чуел на разсъмване, не можел да се сдържи да не се разплаче. Визитната му картичка в обществото бил един обезоръжаващо романтичен валс - "Когато свършиха танците" - който влизал в репертоара му и който станал неизменна част от серенадите. Тези умения, с които печелел сърцата, както и личното му обаяние му отворили вратите на къщата и му осигурили чести покани за семейните обеди. Леля Франсиска, родом от Кармен де Боливар, го приела безрезервно, щом узнала, че е роден в Синсе, село близо до нейното. Луиса Сантяга се забавлявала на обществените събирания с хитрините му на съблазнител, но и през ум не й минавало, че той можел да иска нещо повече. Дори напротив - добрите им отношения почивали най-вече на това, че тя му служела за параван за тайните му любовни срещи с една нейна съученичка и че била приела да им кумува на сватбата. Оттогава той я наричал кума, а тя него - кумец. Предвид всичко това, не е трудно човек да си представи изненадата на Луиса Сантяга една вечер, когато по време на танците дръзкият телеграфист свалил цветето от ревера си и й го подал с думите:
         - С тази роза предавам живота си във вашите ръце.
         Не било спонтанен жест - настояваше той, - напротив; след като се запознал с всички момичета, заключил, че Луиса Сантяга е създадена за него. Тя приела розата като поредната от галантните закачки, които той често си правел с приятелките й. Не й обърнала особено внимание, дори като си тръгвала, я забравила някъде и той разбрал. Преди това тя била имала един-единствен таен обожател - неуспял поет и добър приятел, който така и не съумял да намери ключа към сърцето й с пламенните си стихове. И все пак розата на Габриел Елихио смутила съня й и предизвикала у нея необяснимо раздразнение. При първия ни сериозен разговор за тяхната любов - вече майка на няколко деца - тя сподели с мен: "Не можех да спя от яд, че мисля за него, но най-много яд ме хващаше, че колкото повече се ядосвах, толкова повече мислех." До края на седмицата едва устояла на ужаса да го срещне и на терзанието, че може да не го срещне. Кума и кумец до неотдавна, започнали да се държат като непознати. Една вечер, докато шиели под бадемовите дървета, леля Франсиска жегнала племенницата си с индианската си хитрост:
         - Чух, че са ти подарили роза.

¹ Канотие - сламена шапка с тясна периферия и обикновено с черна лента. [горе]