Животът не е това, което човек изживява, а
това, което си спомня и така, както си го спомня,
за да го разкаже.

         Майка ми ме помоли да я придружа да продаде къщата. Беше пристигнала в Баранкиля същата сутрин от далечното село, където живееше семейството и нямаше ни най-малка представа как да ме намери. Питала насам-натам сред познатите и я упътили да ме потърси в книжарница Мундо или в съседните кафенета, където ходех два пъти дневно да разговарям с приятелите ми писатели. Този, който я насочил, я предупредил: "Внимавайте, защото те са луди за връзване". Пристигна точно в дванайсет. Проправи си път с леката си стъпка измежду масите с изложените книги, застана пред мен, като ме гледаше в очите с дяволитата си усмивка от най-добрите си дни и преди да мога да реагирам, ми каза:
         - Аз съм майка ти.
         Нещо се беше променило у нея, което ми попречи да я разпозная от пръв поглед. Беше на четиридесет и пет години. Като се съберат единайсетте й раждания, беше прекарала почти десет години бременна и поне още толкова в кърмене на децата си. Беше напълно побеляла без време, очите й изглеждаха по-големи и по-учудени зад първите й бифокални очила, носеше затворен и строг траур заради смъртта на майка си, но все още пазеше римската красота от сватбения си портрет, сега облагородена от есенен ореол. Преди всичко, дори преди да ме прегърне, тя ми заяви в обичайния си церемониален стил:
         - Идвам, за да отправя молба към теб да ме придружиш да продам къщата.
         Нямаше нужда да ми казва коя къща, нито къде, защото за нас съществуваше една-единствена в целия свят - старата къща на баба и дядо в Аракатака, в която имах късмета да се родя и в която не останах да живея след осмата ми година. Току-що бях напуснал юридическия факултет след шест семестъра, отдадени най-вече на четене на това, което ми попадаше в ръцете и на рецитиране на неповторимата поезия на испанския Златен век. Бях прочел вече, преведени и взети назаем, всички книги, които биха ми стигнали, за да науча техниката на писане на романи и бях публикувал шест разказа във вестникарски подлистници, които спечелиха въодушевлението на приятелите ми и вниманието на някои критици. Щях да навърша двайсет и три години следващия месец, вече бях погазил законите на военната служба и бях преживял две гонореи, и изпушвах всеки ден, без угризения, шейсет цигари долнокачествен тютюн. Разпределях свободното си време между Баранкиля и Картагена, на карибския бряг на Колумбия, като си живеех по царски с това, което ми плащаха за ежедневните ми коментари в "Ел Ералдо" - което беше малко по-малко от нищо и половина - и спях във възможно най-добра компания, където ме свареше нощта. И като че ли не бяха достатъчни несигурността на стремежите ми и хаосът на живота ми, с група неразделни приятели се готвехме да публикуваме едно дръзко списание и то без средства, което Алфонсо Фуенмайор планираше от три години. Какво повече можех да искам?
         По-скоро от недоимък, отколкото от собствено желание, изпреварих модата с двайсет години - избуяли мустаци, чорлава коса, дънки, ризи на неопределени цветя и сандали като на скитник. В тъмнината на едно кино и без да подозира, че съм наблизо, една тогавашна приятелка каза на някого: "Бедният Габито е загубен случай". Така че, когато майка ми ме помоли да отида с нея да продаде къщата, нищо не ми пречеше да се съглася. Тя ми съобщи, че няма достатъчно пари и аз й казах от гордост, че сам ще платя разноските си.
         Във вестника, където работех, не можех да разреша този проблем. Плащаха ми три песос за коментар и четири за редакционна статия в случай, че отсъстваше някой от редакторите; но тези пари едва ми стигаха. Опитах се да взема назаем, но управителят ми напомни, че дългът ми вече възлиза на повече от петдесет песос. Онзи следобед извърших злоупотреба, на която нито един от приятелите ми не би бил способен. На излизане от кафе Колумбия, до книжарницата, пресрещнах дон Рамон Виньес, стария каталунец, собственик на книжарница и учител, и го помолих за заем от десет песос. Имаше само шест.
         Нито майка ми, нито аз, разбира се, не можехме и да си представим, че онази невинна разходка от само два дена щеше да бъде толкова определяща за мен, че и най-дългият и деен живот не би ми стигнал, за да я разкажа. Сега, когато съм на повече от седемдесет и пет добре отмерени години, знам, че това беше най-важното решение от всички, които трябваше да взимам през дългата ми писателска кариера. Тоест, през целия ми живот.
         До юношеството паметта се интересува повече от бъдещето, отколкото от миналото, така че спомените ми от селото още не бяха идеализирани от носталгията. Спомням си го такова, каквото беше - хубаво място за живеене, където всички се познаваха, на брега на река с прозрачни води, които се спускаха по легло от гладки, бели и огромни като преисторически яйца камъни. На свечеряване, особено през декември, когато преминаваха дъждовете и въздухът ставаше диамантен, Сиера Невада де Санта Марта сякаш се приближаваше с белите си върхари до банановите плантации на отсрещния бряг. Оттам се виждаха индианците аруакос да тичат в мравешки редици по хребетите на планината, нарамили на гръб раници с джинджифил и дъвчещи топчета кока, за да си разнообразяват живота. По онова време ние, децата, си представяхме, че правим топки от вечните снегове и че играем на война по знойните улици. Та то беше така невероятно горещо, особено по време на сиестата, че възрастните се оплакваха, като че ли жегата беше всекидневна изненада. От рождението ми насам неуморно слушах да повтарят, че железопътните линии и палатковите лагери на Юнайтед Фрут Къмпани били построени нощем, защото денем било невъзможно да се докосват нагряните от слънцето инструменти.
         Единственият начин да се стигне в Аракатака от Баранкиля беше с една разнебитена моторна лодка по канал, изкопан от робски ръце по време на Колонията и после през обширно блато с мътни и мрачни води до мистериозното селище Сиенага. Там се взимаше редовният влак, който в началните си години беше най-добрият в страната и с който се изминаваше останалата част от пътя през огромните бананови плантации, с много ненужни спирки в прашни и горещи села и на самотни гари. По този път поехме двамата с майка ми в седем вечерта в събота 18 февруари 1950 - в навечерието на карнавала¹ - в един необичаен за сезона пороен дъжд и с трийсет и две песос в брой, които едва биха ни стигнали, за да се върнем, ако къщата не се продадеше съгласно предвидените условия.
         Пасатът беше толкова силен онази вечер, че на речното пристанище положих доста усилия, за да убедя майка ми да се качи на борда. Не й липсваха мотиви. Лодките бяха имитации в умален размер на параходите в Ню Орлеанс, само че имаха бензинови мотори, които караха всичко на борда да трепери като от треска. Имаха салонче с дървени пръти, на които се закачаха хамаци на различни нива и с дървени пейки, върху които всеки си завоюваше място с лакти и се настаняваше, както може с огромните си багажи, бохчи с покупки, кафези с кокошки и дори живи прасета. Имаха няколко задушни каюти с по две войнишки койки, почти винаги заети от долнопробни проститутки, които предлагаха спешни услуги по време на пътуването. Тъй като в последния момент не намерихме нито една свободна каюта, а и не носехме хамаци, двамата с майка ми завзехме два железни стола от централния коридор и се разположихме там да прекараме нощта.
         Точно, както тя се опасяваше, бурята връхлетя неустрашимия морски съд, докато пресичахме река Магдалена, която на такова малко разстояние от устието си проявява океански характер. На пристанището си бях купил солиден запас цигари от най-евтините, от тъмен тютюн и с хартия, на която малко й оставаше да се скъса и запуших по начина, по който пушех тогава - палейки цигара от цигара - докато препрочитах "Светлина през август" на Уилям Фокнър, който беше тогава най-верният от всичките ми демони попечители. Майка ми се хвана за броеницата си като за крик, способен да премести цял трактор или да задържи самолет във въздуха, и съгласно обичая си, не поиска нищо за себе си, а благополучие и дълъг живот за единайсетте си беззащитни деца. Молитвата й ще да е стигнала там, където трябваше, защото дъждът се укроти, когато навлязохме в канала, а бризът подухваше едва-едва, за да пропъжда комарите. Тогава майка ми задържа броеницата и доста време наблюдава мълчаливо житейската глъчка около ни.
         Тя се била родила в бедна къща, но израснала в краткотрайния блясък на банановата компания, от който поне й беше останало доброто възпитание на богато момиче в училище Ла Пресентасион де ла Сантисима Вирхен в Санта Марта. По време на коледните ваканции бродирала на гергеф с приятелките си, свирела на клавикорд на благотворителните базари и присъствала с една леля за компаньонка на най-изисканите балове на превзетата местна аристокрация, но никой не знаел да е излизала с някого, когато се омъжила против волята на родителите си за телеграфиста на селото. Най-забележителните й качества оттогава бяха чувството за хумор и желязното здраве, което превратностите на съдбата нямаше да успеят да прекършат през дългия й живот. Но най-изненадващото и, пак оттогава, най-малко предполагаемото беше изтънченото умение, с което успяваше да прикрие страшната сила на характера си - един съвършен Лъв. То й беше позволило да наложи една матриархална власт, чието влияние се простираше дори върху най-далечните роднини на най-немислимите места - като планетарна система, която тя ръководеше от кухнята си, с мекия си глас и почти без да й трепва окото, докато вареше тенджерата с фасула.
         Като я гледах как твърдо понася онова нечовешко пътуване, аз се питах как ли е могла да се справи толкова бързо и толкова хладнокръвно с неправдите на бедността. Нямаше нищо по-подходящо от онази ужасна нощ, за да я подложи на изпитание. Кръвожадните комари, гъстата топлина, воняща заради тинята от каналите, която лодката раздвижваше по пътя си, сновенето на будуващите пътници, които не си намираха място - всичко изглеждаше направено нарочно, за да изкара вън от кожата и най-невъзмутимия човек. Майка ми го понасяше неподвижна на стола си, докато наемните момичета жънеха реколтата от карнавала в близките койки, маскирани като мъже или като мадридчанки. Едно от тях беше влязло в каютата си и излязло оттам няколко пъти, всеки път с различен клиент и то досами мястото на майка ми. Помислих си, че тя не го е забелязала. Но на четвъртия или петия път, когато момичето влезе и излезе след по-малко от час, майка ми го проследи с жалостив поглед до края на коридора.
         - Бедните момичета - въздъхна тя. - Това, което трябва да вършат, за да живеят, е по-лошо от работа.
         Така продължи до полунощ, когато се уморих да чета с нетърпимото клатене и слабите светлини на коридора и седнах да пуша до нея, опитвайки се да изплувам от подвижните пясъци на провинция Йокнапатофа. Бях напуснал университета миналата година с дръзката надежда да се препитавам от журналистическа дейност и от литература, без нуждата да ги изучавам, окуражен от една фраза, която мисля, че бях чел у Бърнард Шоу: "Още като малко момче трябваше да прекъсна обучението си, за да ходя на училище". Не бях способен да я обсъждам с никого, защото усещах, без да мога да го обясня, че доводите ми могат да бъдат валидни само за мен.

---

¹ Става въпрос за традиционния тридневен карнавал, с който се отбелязва началото на Великденските пости. (бел. пр.) [горе]