Мануел Пуиг

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

Из „Целувката на жената-паяк“

 

Мануел Пуиг

 

Превод: Нева Мичева

 

 

         ПЪРВА ГЛАВА Корица на книгата, снимка: Colibri.bg

 

         - Веднага се вижда, че е особена, че не е като другите жени. Изглежда съвсем млада, най-много на двайсет и пет, с котешка муцунка и чипо носле, а овалът на лицето й е... по-скоро кръгъл, отколкото издължен, челото й е високо, скулите – изпъкнали, но надолу страните й се стесняват, като на котките.
          - А очите?
         - Светли, май зелени, присвива ги, за да рисува по-добре. Поглежда към модела си, черната пантера в зоологическата градина, която допреди малко спокойно се е излежавала в клетката. Когато обаче изтраква със статива и стола, пантерата я забелязва и започва да снове насам-натам зад решетките и да ръмжи. А момичето седи и търси подходящите светлосенки за рисунката.
         - Животното не я ли е усетило от самото начало?
         - Не, защото в клетката има огромно парче месо и то е единственото, което подушва. Пазачът й хвърля месото досами решетката и външните миризми не проникват вътре, това е нарочно, за да не се дразни пантерата. Обаче тъкмо като вижда яростта на звяра, момичето започва да щрихира по-решително и нахвърля муцуна, която е хем на хищник, хем на дявол. А животното я гледа и понеже е мъжко, не е ясно дали иска да я разкъса и погълне или го мъчи различен, още по-грозен нагон.
         - Няма ли хора в зоопарка тоя ден?
         - Не, почти никой. Мраз, зима. Дърветата в парка са оголели. Духа леден вятър. Момичето е сред броените посетители, седи си на сгъваемото столче, донесло го е заедно с триножника, на който държи листа с рисунката. Малко по-нататък, до клетката на жирафите, спира учителка с няколко деца, но си тръгват почти веднага, не издържат на студа.
         - А на нея не й ли е студено?
         - Не, въобще не обръща внимание на времето, витае някъде другаде, напълно се е вглъбила в себе си, докато рисува пантерата.
         - Щом се е вглъбила, значи не е другаде. Противоречиш си.
         - Напротив, точно така е: тя е вглъбена, потопена в собствения си свят, който току-що започва да открива. Краката й са кръстосани, носи черни обувки с масивен висок ток, изрязани отпред, показват се ноктите й, лакирани в тъмен цвят. Чорапите й леко лъщят, от онази фина копринена плетка, от която не се разбира плътта ли розовее или чорапът.
         - Ще прощаваш, но се разбрахме без еротични описания. Знаеш каква е беля.
         - Както искаш. Хубаво, нататък. Ръцете й са в ръкавици, но за да продължи да рисува, сваля дясната. Ноктите й са дълги, лакът – почти черен, а пръстите – бели, но започват да посиняват от студ. Оставя си за момент заниманието и мушва длан под палтото, за да се сгрее. Палтото е дебело, от черно кадифе със силно подпълнени рамене, а кадифето е с гъсти космици, като козината на персийска котка, не, даже още по-гъсто. Това пък кой е? Някой зад гърба й се опитва да запали цигара, а вятърът духва пламъчето на кибритената клечка.
         - Кой е?
         - Чакай. Тя чува драсването на клечицата и се сепва, обръща се. Вижда един приятен господин, не е някой неустоим красавец, но изглежда симпатяга, носи шапка с ниска периферия, връхна дреха с големи джобове и много широки панталони. Докосва периферията на шапката си за поздрав и моли за извинение, казва й, че рисунката е фантастична. Тя усеща, че е свестен тип, физиономията му го издава, личи си, че е разбран, спокоен такъв. Тя с една ръка си пооправя прическата, разчорлена от вятъра. Има къдрав бретон и коса до раменете, както се е носело тогава, също на къдрици, които към краищата стават съвсем ситни, все едно се е правила на студено.
         - Аз си я представям мургава, нито висока, нито ниска, леко закръглена и с котешки движения. Ей това е истината.
         - Нали уж не искаше да си дразниш апетита?
         - Давай нататък.
         - Тя отговаря, че не се е изплашила. Но както си наглася косата, пуска за малко рисунката и вятърът я отвява. Мъжът се затичва и я улавя, връща я на момичето и пак се извинява. Тя му казва, че няма нищо и по чужбинския й акцент той разбира, че не е тамошна. Обяснява му, че е бежанка, учила е изящни изкуства в Будапеща, но след избухването на войната се е качила на първия кораб за Ню Йорк. Той я пита мъчно ли й е за родния град. През очите й минава сянка, цялото й лице помръква и му отговаря, че не е от град, а от планините на Трансилвания.
         - Откъдето е Дракула.
         - Да, онези планини с гори тилилейски, където живеят зверове, които през зимата пощуряват от глад и се спускат в селата да убиват. А народът си умира от страх и намира на прага си овце и други мъртви добичета, и дава тържествени обети, за да си отърве кожата. Така или иначе, младежът й казва, че иска да я види отново, а тя му отвръща, че на следващия следобед пак ще рисува на същото място, както впрочем всеки слънчев ден напоследък. Тогава той, който е архитект и на следващия следобед работи в ателието си със своите колеги архитекти и една дама, която също му е колежка, щом удря три часа и малко остава да се стъмни, захвърля линеалите и пергелите и хуква в зоологическата градина – тя му се пада отсреща, в Сентръл парк. Колежката го пита накъде е тръгнал и от какво е толкова доволен. Той се държи с нея дружески, но е ясно, че тя всъщност е влюбена в него, макар и да не се издава.
         - Крокодил, а?
         - Не, с кестенява коса и симпатично лице, нищо изключително, но е сладка. Той излиза, без да й достави удоволствието да каже къде отива. Тя се натъжава, но не допуска никой да забележи това и се зарива в работа, за да не се потисне още повече. Вече в зоологическата градина: още не е паднал здрач, денят е бил от онези със странната зимна светлина, под която нещата се очертават по-ясно от всякога – черните решетки, бялата мозайка на стените на клетките, белият чакъл, сивите обрулени дървета. И кървавочервените очи на животните. Но момичето, името му е Ирена, го няма. Минават дните, а нашият човек не може да я забрави, докато веднъж, както си върви по един шикозен булевард, нещо привлича вниманието му във витрината на някаква картинна галерия. Изложени са творбите на художник, който рисува единствено и само пантери. Младежът влиза и попада на Ирена, която разговаря с други посетители, отишли да я поздравят. Не се сещам какво беше нататък.
         - Сети се, де.
         - Чакай, чакай... Не знам тук ли беше, когато я заговаря една, която я изплашва... Все едно, тогава младежът също поздравява Ирена и му се струва, че е различна, изглежда щастлива, няма я вече сянката в погледа й от деня на тяхното запознанство. Кани я на ресторант и тя зарязва цялата сюрия изкуствоведи, и тръгва с него. Крачи по улицата, като че й е за първи път, сякаш е била в плен и сега, вече на воля, може да поеме, накъдето й хрумне.
         - Ама ти каза, че той я води на ресторант, не където й хрумне.
         - Ох, не се хващай за дреболии. Така, когато той спира пред ресторанта, унгарски ли беше, румънски ли, на нея отново нещо й прещраква. Той си мисли, че ще я зарадва да я заведе на място, пълно с нейни сънародници, но май вместо да изпише вежда, вади око. Схваща, че нещо не е наред и пита какво. Тя лъже, отговаря, че са я връхлетяли спомени от войната, която в онези години още бушува с пълна сила. Тогава той й предлага да идат да хапнат другаде. Но тя вижда, че той, горкият, е притеснен с времето, нали е в обедна почивка и скоро трябва да се връща в ателието, та се взима в ръце. Влизат в ресторанта, където всичко минава отлично, защото мястото е приятно, а яденето – вкусно, и тя отново просиява.
         - А той?
         - Той е доволен, защото вижда, че тя си преодолява задръжките, за да му достави удоволствие, докато той самият е намислил ходенето там, за да достави удоволствие на нея. Нали знаеш как е, когато хората започват да се опознават и да се нагаждат взаимно. И той тъй се захласва, че решава да не се връща на работа този ден. Разправя й, че е минал през галерията случайно и всъщност е търсел друго място, откъдето да купи подарък.
         - За колежката архитектка.
         - Откъде знаеш?
         - Не знам, просто се сетих.
         - Ти си го гледал.
         - Не, бе, честно. Продължавай.
         - И момичето, Ирена, му казва, че в такъв случай могат заедно да идат да напазаруват. На него първата му мисъл е дали ще му стигнат парите да купи два подаръка – един за рождения ден на колежката и втори за Ирена, за да я спечели окончателно. Вече на улицата, Ирена му казва, че днес, странна работа, не й домъчнявало, като гледала как още в три часа започва да се стъмнява. Той я пита защо падането на здрача я натъжава, да не би да я е страх от тъмното. Тя се замисля и му отговаря, че е затова. Той спира пред една витрина, тя невярващо се взира през стъклото – зоомагазин, богата работа, изложени на показ в клетките се виждат всякакви птици, прехвърчат от пръчка на пръчка, люлеят се, кълват маруля и просо, пият на ситни глътчици прясната, току-що сменена водичка.
         - Извинявай... има ли вода в каната?
         - Да, напълних я като ми отвориха да ходя до тоалетна.
         - А, хубаво.
         - Искаш ли? Прясна е, студена.
         - Не, нека да има за матето утре. Давай нататък.
         - Не се втелявай. Ще ни стигне за целия ден.
         - По-добре не ме разглезвай. Аз забравих да донеса като ходих до банята, ако не се беше ти, да сме останали без вода.
         - Има предостатъчно, сериозно... Обаче щом двамата влизат в магазина, става една... все едно че е влязъл самият дявол. Птиците полудяват и ослепели от ужас, започват да се блъскат в стените на клетките и да си нараняват крилата. Собственикът не знае какво да прави. Птичките пищят от страх, то вече не е чуруликане, а крясъци на лешояди. Тя сграбчва младежа за ръката и го дърпа навън. Птиците веднага се успокояват. Тя го моли да я извини, защото иска да си иде. Насрочват си среща и се разделят до идната вечер. Той пак влиза в магазина, птичките си пеят безгрижно, купува една за рожденичката. После... ами, не мога да си спомня точно как беше после, доспа ми се.
         - Хайде още малко.
         - Да де, ама като се оклюмам, забравям подробностите. Какво ще кажеш утре да ти го доразправя?
         - Щом не си спомняш, утре да е.
         - Като си направим мате, ще го довърша.
         - Не, по-добре вечерта, през деня не ми се занимава с дивотии. Има по-важни неща, за които да мисли човек.
         - ...
         - Ако ме видиш, че не чета, но си мълча, то е, защото мисля. Да не се шашкаш.
         - Няма, всичко е наред. Няма да ти отвличам вниманието, не бой се.
         - Благодаря за разбирането, наистина. До утре.
         - До утре. Да сънуваш Ирена.
         - Аз повече си паднах по колежката архитектка.
         - Така си и знаех. Чао.
         - До утре.

 

 

 

 

---

 

 

Книгата е издадена на български език с марката на издателство „Colibri“ и може да бъде закупена с голяма отстъпка от сайта на издателството!

 

 

Издателство ``Колибри``!

 

Електронна публикация на 25. юли 2011 г.
Публикация в кн. „Целувката на жената-паяк“, Маунел Пуиг, пр. Нева Мичева, Изд. „Колибри“, С., 2006 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]