Дон Кихоте, ех, измъчвам се неволен,
като зная кой съм от това, що бил си,
чувствайки се възвисен, изгубил мисъл,
смлян на мелнични крила сред полет.

В своя род роди ме, с твойта воля
да мъстя за всичките онеправдани, в пътя
не разплискващ светлина, в съдба разпътна
да се влачим доземи с крила надолу.

Кой от тримата, мъдрец и луд, не съществува?
Ти ли, с копието в строя, с твоя плам ли,
или пък Сервантес, разума си върнал кротко,

или аз самият, по душа и кръв жадуващ
твойта пълнота сред битието си отдавна
и изгубения разум в твоята походка?