Та можехме ли ний да пеем
с крака на чужденеца на сърцето,
до мъртвите, прострени на площада
върху скованата от лед трева,
сред малките проблейващи дечица
и майки, с крясък чер поели
към своя син, разпънат
на някой телеграфен стълб?
В ресните на плачущите върби
и лирите ни вплетени висеха,
за да ги люшка вятърът печален.