Нима ще трябва да те отречеме, боже
на тлението и цъфтежа?
И да започнем с "не" надслова тъмен "съм"
над камъка на нашия живот?
Нима ще трябва да повярваме в смъртта
и върху всеки гроб да издълбаем само
като единствена, неоспорима истина
словата "thanatos athanatos"? Без име,
припомнящо ни сънищата земни,
сълзите и възторга на човека,
разкъсан от въпроси безответни?
Не, диалогът се мени и невъзможното
сега възможно става. Там,
отвъд дима, разлял мъглите, в дървесата
бди силата на младите листа
и истинска е там реката,
която блъска свойте брегове.
Животът не е сън. Човек е истина
с плача, безмълвието му разяждащ.
Безмълвен, боже наш, разкъсай самотата!