Червената луна и вятърът, и твоят цвят
на севернячка, снежната безкрайност…
Сърцето ми е днес над тези равнини
и в тези тънещи в мъгла води.
Забравих своето море и раковината,
с която свирят сицилийските овчари.
Забравих песента на пътища и на талиги,
и рожкова трептящ над есенни стърнища,
и прелета на жерави и чапли
в небето над зелените плата,
забравих всичко туй, забравих го
зарад земите и реките на Ломбардия.
Но дето и да е човек, зове съдбата на една родина.
На юг аз вече няма да се върна.

А моят юг е изнурен да влачи мъртъвци
край бреговете на блатата маларични,
безсилен е от самота и от вериги,
безсилен е да слуша в свойто гърло ругатните
на толкоз племена от пришълци,
крещели смърт със ехото на неговите кладенци
и смукали от неговата кръв.
Затуй децата му се връщат в планините,
коне обяздват под савани от звезди,
ядат салкъмов цвят по друмища
отново кървави, отново кървави, отново кървави.
На юг аз вече няма да се върна.

Но тази зимна вечер
е още наша. И на теб отново
повтарям контрапунктите нелепи
на яростта и нежността -
една любовна жалба без любов.