Присмиваш се, че вечно с думи
градя около себе си кръга
от хълмове и небеса,
от шепота на брястове,
от гласове на ручеи трептящи;
присмиваш се, че лъжа свойта младост
със облаци и багри,
удавени от светлина.

Познавам те.
Превъплътила се във тебе, хубостта
издига твърдата ти гръд,
огъва ти снагата и със меко
движение обгръща плахото ти лоно,
за да се спусне в двойното съзвучие
на нежните нозе до десетте им
блестящи раковини.

Но взема ли те, ето:
ти също ставаш думи и тъга.