Днес, двадесет и първи март, овенът
навлиза в равноденствието и се втурва
с рогато чело на мъжкар
срещу дървета и скали, и ти, любима,
при неговите удари откъсваш вятъра
на зимата от своето ухо, заслушано
в последната ми дума. Сякаш пяна,
изплува първата зеленина по клоните
и потвърждава новината.
Вестта достига чайките, които
се разминават под дъгите: те излитат,
като крещят със своя вик от пръски,
отекващ в пещерите. Ти покриваш,
застанала до мене, този вик
и хвърляш мост към бурите, които
в безумното си пролетно кипене
природата подготвя под земята.
Запролетена, изпреварваш сока
и тласъка на мартенските пъпки.
Но пролетта не ми достига вече.