Кристина Тот

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | преводна художествена литература

 

ХЛАДКО МЛЯКО
(Баркод)

 

Кристина Тот

 

Превод от унгарски: Нели Димова

 

Корица на книгата

         Предварително разиграх наум цялата история. Всъщност често се развличах с подобни неща: съчинявах ситуациите, написвах диалозите, след това не ми оставаше друго освен да чакам заплануваното да се осъществи с повече или по-малко грешки. Въображаемата поредица от събития обикновено бе много по-пъстра, по-динамична от реалния статичен филм, състоящ се от изречени думи и поредици от жестове, който случайността изпъстряше с излишни паузи, отклонения, дори понякога напълно го разваляше.
         От седмици очаквах пристигането й. Представях си как се появява в ослепително бялата унгарска зима, оставя куфарите и се оглежда усмихната. Непрекъснато си повтарях подходящите за ситуацията изречения на английски, за да не се проваля в тази роля. Превъртах сцената безброй пъти, от различни гледни точки, как влиза в стаята ми и аз й показвам предварително опразнения за нея шкаф.
         В този въображаем филм зимното й палто беше розово. Защото пишеше писмата си на бледорозова хартия, а и на снимката, която ми изпрати, стоеше в розов пуловер пред къща с бяла ограда.
         Имах един-единствен розов пуловер, а и той беше станал на топчета и беше почнал да губи цвета си от многото пране, освен това и ръкавите му се бяха свили до лакътя, родителите ми го донесоха от Виена още като бях в осми клас, а за две години израснах с десет сантиметра. Светлосините пантофи, които получих заедно с пуловера, вече не ми ставаха, но сърце не ми даваше да ги изхвърля: държах ги в стаята до вратата, сякаш току-що съм ги събула, всъщност служеха за украса. Интересно, че и възрастните бяха същите: отнасяха се с особен, благоговеен респект към всеки предмет, дошъл от Запад, чичо ми например беше подредил върху кухненския шкаф празни бирени кутии, сякаш шпалирът от шарени войници на „Гьосер” и „Хайнекен” победоносно съхраняваше нещо от непостижимия, лъскав и вълнуващ свят, в който парфюмирани жени и бръмчащи коли прекосяваха по изпъстрените с реклами улици. Отличителен белег на нещата, пристигнали от Запада, беше баркодът: малките черни ивици придаваха магическо очарование дори на незначителни предмети, кодът ги превръщаше в посланици на един друг, недостижим в реалността свят, в който предметите са опаковани в лъскави кутии и декоративна хартия, а човешките тела – обвити в меки платове. Никой никога не можа да ми обясни за какво всъщност служат тези чертички и редицата от микроскопични цифри. Добре осведомен мой съученик, чиито родители редовно пазаруваха в непристъпния за редовите простосмъртни дипломатически магазин, каза само, че кодът се разчитал на касата и от него научавали всичко. По странен начин това ми напомняше за татуираните на китките на затворниците цифри, по които може да се установи името, възрастта и пола на осъдения, само че баркодът даваше сведение не за съществуването на пъкъла, за който се шушукаше в семейството, а на земния рай, който също се споменаваше шепнешком: за наличието на света от другата страна, в който има всичко, всички са хубави и щастливи, даже необяснимо млади. Поне така си го представяхме като тийнейджъри, защото, когато видехме на улицата особено добре облечени и хубави хора, възрастните винаги отбелязваха, че със сигурност са западняци.
         На моя съученик Роби му донесоха – също от Виена – хокейни кънки от лъскава синя кожа, професионален аксесоар, предизвикал най-голямата завист на зимната пързалка през сезона. (По-късно и Фери се сдоби с такива.) От този момент всеки следобед ходеше на леда и правеше едно-две кръгчета сред кикотещи се момичета с бели кънки и разпуснати коси и изпълнени със завист момчета, нахлузили чехословашки хокейни кънки.
         За Коледа и аз получих нов чифт кънки от родителите си. Много трудно ги разубедих да не ми вземат кънки за фигурно пързаляне, които смятах за женствени и ми приличаха на обувки за бременни. След дълги пазарлъци те все пак ми купиха от спортния оказион безформените според тях черно-бели „Алпина”. Не исках да съм женствена, а нахакана: всъщност с цялото това пързаляне исках да се харесам на Роби, за него бяха предназначени и надрасканите с химикалка върху дънките ми надписи, заради него един следобед, усамотена, пробих ушите си с игла пред прозореца в банята. Сигурно съм била жалка картинка с висящата от разранената дупка безопасна игла, но знаех, че Роби не обича лигави мацки, затова се опитвах да привлека вниманието му с възможно най-шантавите идеи. За съжаление можех да ходя на пързалката само в събота, през останалите дни правех опити да го впечатля с лакираните си в черно нокти и гримираните като на панда очи по време на кратките ни разговори в междучасията.
         Кати дойде цели две седмици по-късно от обещаното. Разбра се, че е била на гости на роднини в Сегед, с които досега никога не се е срещала, но които я чакат да отиде пак след двете седмици, прекарани у нас, за да я запознаят и с останалите членове на семейството, които живеят на село.
         Със сигурност хубавичко са се наприказвали, кикотехме се в коридора: клане на прасе, рибена чорба, палачинки, Джими Картър.
         Вместо да пече ярко зимно слънце, се лееше дъжд. Американката пристигна с червено ватирано палто. Всичко й беше червено, дори куфарът на колелца, а косата й, която заради снимката смятах за кестенява, се оказа ослепително руса, след като свали в колата плетената си шапка. Нямаше начин да пробутам заучените фрази, защото в проливния дъжд трябваше бързо да извадим багажа от колата, а като влязохме вкъщи, за мое изумление мама не я накара да си свали окаляните обувки. Един-единствен път досега бях забелязала, че правилата в семейството не са валидни винаги и за всички – когато бъдещата ми класна от гимназията посети семейството още преди началото на учебната година и мама през смях я покани да влезе от проливния дъжд. Сочейки маратонките си, Кати също попита дали да не ги свали, но мама мило поклати глава, докато аз ситнех по чорапки и окачвах червеното ватирано палто на закачалка. Та значи, Кати беше руса и носеше ужасни скоби за зъби. Мама вече сипваше супата, когато най-накрая съставих наум изречението и се осмелих на висок глас да попитам на английски откога й е толкова светла косата. Не ме разбра. Обърна към мен над чинията пепелявото си лице с бенчици и се усмихна с интерес. Наложи се да повторя изречението. Пак не ме разбра. Ако тогава родителите ми не ме бяха зяпнали напрегнато, ако на лицето на татко не се беше изписал всеки етап от светкавично бързото пресмятане наум, ако не знаех, че изчислява колко всъщност са му стрували досега четирите години частни уроци по английски, ако в смутената усмивка, с която мама се обърна към татко, не се беше изписало, че ето на, аз нали ви казвах, то тогава сигурно щях да посоча косата си, при това положение обаче се отказах, в крайна сметка ми е все тая откога е руса, ако ще и плешива да е.
         Гледах виещите се в супата фиденца и се чудех дали думата скоби я има в речника. Кати погледа още малко стърчащото от чинията жълто кокоше бутче – мама неколкократно я попита не иска ли да го изяде, – после с жестове обясни на родителите ми, че би желала да поспи. Тъй като преди малко се издъних с въпроса, сега дори не се обърна към мен за превод, запротестира едва когато помъкнах червения куфар към стаята й. Тоест към моята стая, която вчера трябваше да подредя. Кати я огледа одобрително, или поне от безкрайните окей и тенкю родителите ми заключиха, че мястото много й харесва. Още не беше събула маратонките.
         Сутринта не биваше да вдигам шум, защото американското девойче спяло. Мама дотам се вживя, че ме помоли да пускам тихо водата в тоалетната. Казах й, че не мога тихо, така че или ще я пусна и тя ще се събуди и ще си изпие сутрешното какао, или изобщо няма да я пусна и около десет часът в празната къща ще се сблъска с ужасяващия факт, че унгарците сутрин обикновено акат. Мама намери забележката ми за вулгарна и отвратителна, после попита според мен дали да не направела на момичето кафе с мляко, на което й отвърнах, ама моля ти се, най-добре и двете, а за добавка и едно чайче, даже май ще трябва, преди да се събуди, да позвъниш в чужбина на родителите й и да се поинтересуваш кое предпочита. Мама не издържа повече и се разкрещя от кухнята, че те всъщност правели жертва и Кати в действителност е моя гостенка. Отвърнах й, че е доста по-шумна от пускането на водата в тоалетната. И така стигнахме до познатата и на двете ни тема. Оттук насетне си знаехме репликите, повтаряхме ежедневния превъзбуден диалог, чиито предвидими обрати се въртяха около ключовите фрази: неблагодарница, правим го заради теб, а ти дори не го забелязваш и живееш като на квартира. Излязох от къщи без шапка и когато се отдалечих достатъчно, че да не ме вижда, веднага си навих дънките нагоре, понеже надписите с химикалка, срещу които майка ми толкова протестираше, се четяха от вътрешната страна, на подгъва. И представа си няма как изглеждат нещата отвътре, имах предвид и самата себе си, без изобщо да се замислям, че мама пере панталоните обърнати наопаки. Дънките също.
         Сутринта Роби закъсня за първия час, така че успяхме да поговорим както трябва едва в голямото междучасие. Смаян изслуша тирадата ми за оная маймуна с ватираното палто, в която описах Кати като тъпоумен плъх със скоби на зъбите, с хленчещ глас и за капак – с очила.
         Всеки ден от седмицата прибавях нови и нови детайли за празноглавата американка, а след училище тичах към къщи, защото я беше страх от кучето ни, затворено поради тази причина в едно тясно оградено дворче, така че всеки следобед трябваше да го извеждам на разходка. Роби ме изпращаше само до спирката на трамвая, бързаше за ледената пързалка, но дотам не спирахме да се смеем как Кати произнася „Дюран Дюран” и колко е непохватна, когато парченца от салатата се заклещят в скобите й.
         „Дран Дран.“
         Ама наистина ли? Да бе, „Дран Дран“.
         Не яде месо.
         Снима всичко. Дори и последната спирка на автобуса.
         Сутрин пие хладко мляко, без каймака.
         И спи с едно бяло мече!
         Последното го извиках на Роби от трамвая, а после гледах гърба му, докато се отдалечаваше със сините кънки, метнати на рамо. Колко е широкоплещест.
         В събота ни събуди ярко, ослепително зимно слънце, точно каквото си бях представяла за пристигането на Кати.
         Мама попита дали няма да взема със себе си американчето на ледената пързалка. Толкова е хубав паркът.
         - Няма кънки – отрязах я.
         - Няма страшно, ще вземете под наем.
         Татко ми се притече на помощ, това било тъпо, според него Кати нямало да обуе обувки, слагани от кой ли не, но – начаса се сети – да съм извадела от шкафа белите ми зимни кънки отпреди две години, можело и да й станат.
         - Няма да й станат – отговорих.
         Станаха й.
         Кати дойде с дебел бял пуловер и бяла плетена шапка, която свали, позагряла след първата обиколка, и разтърси коси. Доста добре се справя, помислих си. По-добре щеше да е да не се справя или почти да не може да кара кънки, по-лесно щеше да ми е да побутвам едно препъващо се момиченце и да се оправдавам с присвиване на рамене, какво да се прави, наложи се да я взема със себе си. Като по-малката, тъпа сестра. Роби ни купи чай, после със заден пирует изчезна в тълпата, а половин минута по-късно закова зад Кати, хвърлящ искри. Показа още един-два пъти този трик със спирането, после демонстрира придвижване заднешком. Кати падна, той й помогна да се изправи. Хвана й ръката и я повлече след себе си към отделеното кръгче, където караха истинските майстори.
         - Ще отида да взема нещо за ядене – извиках след тях и едва като застанах на опашката, забелязах, че нямам пари в себе си, бях дала портмонето си на гардероб заедно с чантите.
         Малко се помотах, отидох до тоалетната, но и докато чаках на опашката, се оглеждах за лъскавите сини кънки. Не се виждаха никъде.
         - Е, какво стана, донесе ли?
         Седяха на малка пейка от другата страна на пързалката.
         - Колко дни ще останеш? – попита я Роби и от отчетливото артикулиране беше ясно, че задава въпроса не за първи път, само че Кати не го разбира. Тогава с пръста на неопреновата си ръкавица изрисува кръгло слънчице в белия прах на леда, а зад него – въпросителна.
         - How many days?
         - Утре си тръгва – отвърнах. – Така че довечера ще си стяга багажа. – С гласа си можех да режа лед.
         Кати не дойде с мен до гардероба, а остана с Роби и когато се приближих до павилиона за чай, видях как Роби връща една химикалка на продавача, после пъха в ръката на Кати листчето, очевидно с адреса си. „How many days?”. Говедо.
         В автобуса към къщи не обелихме нито дума. Кати заспа, раздрусах я, за да я събудя. Легна си рано, оттегли се с бялото си мече.
         - Сигурно се е уморила. Много ли си говорихте? – попита мама, която беше изключително доволна, че напредвам толкова добре с английския и беше сигурна, че следващата седмица ще науча още повече, защото това е тайната, само по този начин става, освен това какво мило и скромно момиче. Направо ще повърна. Вечерта изтрих черния лак от ноктите си, но не успях напълно, отстрани някак се беше впил по ръба на ноктите, изглеждаше все едно съм ровила пръст. А изхабих половин шише ацетон.
         На другия ден Роби се появи още в осем без петнадесет, но не ми проговори, отиде да пуши в мъжката тоалетна. Не дойде и в голямото междучасие, а между следващите два часа по история учителката никога не правеше почивка, стана ми ясно, че този ден няма да разговаряме.
         Тя впрочем ни беше класна. Едра, с тяло от бухнало тесто, четиридесетгодишна майка на голямо семейство, единствено необичайно редките зъби бяха в състояние поне за малко да приковат вниманието ми върху широкото й, безинтересно лице. Изглеждаше много стара, говореше безкрайно бавно, без ударения и паузи, обобщаваше казаното в безсмислени точки и подточки. Отначало искаше да ни спечели, но жестовете й, с които се стараеше да изглежда непосредствена, възприемахме по-скоро като маниерни. Ненавиждах също, че сяда на първия чин и подпира обувки на облегалката. Днес случайно не си беше взела учебника. Поиска моя, аз седях най-близо до нея. Носеше кафяв чорапогащник, от което прасците й изглеждаха още по-подути, а космите избиваха и през дебелия креп. Поне да ги бръснеше. Аз ги бръсна, и то без да съм толкова космата. Тъкмо размишлявах над това, когато внезапно се сетих за надрасканите в учебника изречения.
         Често пишех тайни послания в долната част на страниците. Издължавах буквите, направо заприличваха на пръчици и написаната дума наподобяваше поредица от ивици. А когато удебелявах стъбълцата на буквите, тайният надпис се превръщаше в баркод: за да го разчетеш, трябваше да го гледаш от друг ъгъл. Ако наклониш горния край на учебника надолу и го държиш не както по време на четене, от този ракурс надписите се четяха. Голяма мъка бе да се направят, понякога до такава степен се увличах в изписването им, че дори не забелязвах, когато ме викаха по име.
         Часът и този път се точеше ужасно бавно, един-единствен път се заслушах в думата „лудити“: изглежда обобщава, помислих си. Следващия път, когато отново се опомних, почувствах, че става нещо необичайно. Класът се беше умълчал, а учителката държеше учебника успоредно на земята, почти хоризонтално пред очите си.
         - Я, колко интересно.
         Разклати го насам-натам, примигваше.
         Класът беше затаил дъх в очакване, а тя усети, че не бива да изпуска случайно предоставилата й се възможност, че трябва да престъпи невидимата граница, която – досещаше се все пак – един учител никога не може да престъпи, и ако това е цената на неопитаното досега съзаклятничество, тъй да бъде, ще пожертва една душа заради симпатиите на останалите двадесет и осем. Дори не ме погледна – и това беше част от играта.
         - Я, колко интересно – повтори. – Тук е написано нещо.
         Кратка ефектна пауза.
         Вече нямаше връщане назад, наклони учебника и го прочете на глас.
         Знаех какво следва, беше отворено на хронологичната таблица.
         - Скъпи Роби, обичам те.
         Седях неподвижно, без да си поема дъх, не смеех дори да извадя хартиената носна кърпичка, за да не видят съкрушеното ми, беззащитно тяло в преобърнатото и разцепило се въздушно пространство. Седях там, но като кукла, като статист, репетиращ роля от собствения си живот, за когото този път е съвършено вярна така често повтаряната от учителката забележка: отсъстваш. Класът не се смееше, не взе участие в играта, седеше тихо, сякаш в очакване на контролно.
         Поех си въздух едва когато звънецът удари, дотогава ми се струваше, че злите, душни газове на заседналото в гърдите ми дихание са изпълнили и мозъка ми, успокоявайки пулса ми с водовъртеж от брутални и горчиви изображения. Видях я с разбито лице, болна, в инвалидна количка, но задъханото ми въображение не откри ни една облекчаваща за мен сцена, в която да сме разменили предварително отредените ни роли.
         Учителката, която никога не правеше почивка между часовете, се измъкна от чина и подхвърли небрежно учебника ми до тетрадката.
         - Ще изтичам за минутка до учителската, не излизайте. Веднага се връщам.
         Бързо трябваше да реша, толкова бързо, че дори не обмислих плана си в подробности.
         Извиках след нея в коридора:
         - Другарко! Трябва да говоря... с вас.
         Обърна се с безразлично лице, само в очите й, в полуслепите й сиви очички се спотайваше някаква неопределима, напомняща по-скоро злорадство светлинка.
         - Спешно ли е? Не може ли друг път?
         Не биваше да давам път на емоциите си, всичко зависеше от това ще успея ли да уцеля онзи полутон, който я спира сега. Не биваше да изглеждам нито твърде уплашена, нито заплашителна.
         - Родителите ми... ще дойдат... от болницата... да говорят с вас, другарко.
         Изненада се, не беше подготвена за това. Точно така. Въодушевих се.
         - Исках да ви кажа, другарко, че... пристигнаха лекарските заключения.
         Мнозина от класа надничаха и видяха как стоим една срещу друга в коридора. Ситуацията я смути, изглеждаше, сякаш й държа сметка за шегата отпреди малко.
         - Ела в учителската – нареди ми тя.
         По пътя изреченията взеха да се подреждат в главата ми, внезапно се препънах на стълбите – на харизматичните, велики театрални таланти това им е познато, - започнах да се потя, а лицето ми почервеня.
         Седнахме в отделения за пушачи ъгъл в учителската стая: обърна се към мен неохотно, с изпълнено повече с чувство за дълг любопитство, като междувременно – видях – поглеждаше часовника си.
         Започнах като човек, на когото са поверили неутрално, официално послание, и е настъпил моментът да го предаде. Нито интонацията, нито лицето ми издаваха чувства. Знаех още, че не бива да раздувам много изложението си, че евентуалните подробности могат да породят въпроси, а въпросите са опасни дори и краткосрочно, все пак подозирах, че и бездруго мога да се реванширам заради онази едничка, съдбоносна минута само чрез няколкочасово страдание.
         - Напоследък... се чувствах много уморена – това прозвуча като признание. – Сигурно и вие, другарко... сте забелязали.
         - И?
         - Мама и татко ме заведоха на лекар... и стана ясно... с една дума... сега получихме лекарските заключения и стана ясно, че... – тук направих свенлива, кратка драматична пауза – стана ясно, че съм болна от левкемия.
         Учителката силно пребледня. Използвах вцепенението и мълчанието й, за да допълня, че по всяка вероятност ще ми предстои по-продължително болнично лечение, че всъщност и сега не се чувствам особено добре и в действителност родителите ми дори не са искали тази седмица да идвам на училище, защото преди лечението трябва добре да си почина и да пия много витамини, но аз исках да идвам, тя знае защо, и тук я погледнах многозначително, и че сега известно време ще отсъствам и учителката също ще ми липсва, но... Не можех да се спра. Исках още да добавя и какво би станало, ако случайно взема че умра, но, инстинктивно усетила къде е границата, само загатнах, че и това не е изключено като евентуален завършек, при това с немалка вероятност. Междувременно наистина се потях силно, дори по някаква причина и очите ми се насълзиха, което все пак е един от очевидните симптоми на левкемията. Понеже никога досега не бяхме имали възможност да си говорим лично, така да се каже, интимно, и никога през почти двете години, прекарани заедно, не бе имала причина да се усъмни в думите ми, не беше в състояние да ми отговори нищо смислено. В погледа й, изпълнен със съчувствие, изби гневно раздразнение, сякаш очите й искаха да кажат: е, само това липсваше.
         - Не искаш ли сега... да се прибереш? – попита с променен глас.
         Седях неподвижно, като човек, на когото наистина не му е останала никаква сила дори да се надигне, който е изразходил последните си запаси от енергия през изминалите часове.
         Попита дали някой да не ме изпрати и обеща възможно най-скоро да говори с родителите ми, а дотогава, увери ме, не бива да се притеснявам за отсъствията, и на няколко пъти повтори сега да не се занимавам с друго, единствено със здравето си, и междувременно така се разпали, че дори взе да стиска ръката ми, като лекарка, която иска да влее смелост на пациента си. Това обаче внезапно я смути. Изправи се.
         Звънецът отдавна беше бил, когато се върнахме в клас. Докато си приготвях чантата, чувствах по гърба си смутените и неразбиращи погледи на останалите. Междувременно учителката започна часа и когато излизах от стаята, забулените ми от болестта очи още веднъж, може би за последен път обходиха класа и с многозначителен поглед се сбогуваха с нея.
         - Пази се! – извика след мен, а аз затворих вратата и се затътрих като човек, на когото наистина не му е останала сила дори да ходи.
         Слязох в сутерена, запътих се право към шкафчетата в съблекалнята. Последното беше на Роби: държеше кънките и стика за хокей в пролуката между тенекиения шкаф и стената, другаде не се побираха. Шкафът му беше претъпкан с всякакви боклуци, плочи и анорак по рафтовете, а отдолу – нещата за тренировка. Облякох си якето, сложих си шапката и ръкавиците. След това прехвърлих през рамо сините кънки и извадих стика. Излязох на двора през задната врата, тъй като се страхувах, че ако се покажа на улицата през главния вход, може да ме види от стаята. Учителката рядко се разхождаше по време на час, но се опасявах, че сега ще се оглежда за мен.
         За всеки случай се влачих докъм ъгъла, в трамвая обаче вече държах хокейния стик до себе си като копие. Двете кънки бяха вързани с връзките една за друга, едва ги развързах до площад „Жигмонд Мориц”, дори си счупих нокътя. Така ги е стегнал глупакът. Хареса ми пътниците да си мислят, че може би отивам на пързалката. Крехко, болно от левкемия момиченце с хокейна екипировка.
         Изхвърлих едната обувка в метален контейнер на булевард „Вилани“, а другата мъкнах до края на булевард „Фридеш Каринти“, там я метнах в една кофа за боклук. Абсурд беше да счупя стика на две. Хванах го и го подпрях до една входна врата: добре ще му дойде на някого.
         Надявах се Кати да не е вкъщи. Не исках никога повече да я срещам, исках да я изведат в потайна доба, без да се сбогуваме, както предишното ни куче, да не чуя вест за нея, да я изтрия от паметта си, сякаш никога не е съществувала.
         Още като отворих градинската порта, почувствах, че я няма. Кучето лаеше някак другояче. Въртеше опашка, щастливо се хвърляше към дворната ограда: чакаше си разходката.
         Отидох до него с намерението да го отвържа, но в последния момент заключих малката портичка и му обърнах гръб. Видях, че водата му е замръзнала. С див лай се хвърляше към телената мрежа: реши, че това е някаква нова игра. Когато затворих след себе си входната врата, разбра, че съм го измамила, че поради някаква причина няма да отидем на разходка, че ще остане вързано в ограденото два на два метра дворче.
         Стоплих си обяда, сипах го в чиния, след това изстъргах всичко в тоалетната, а вилицата и чинията оставих в мивката. Изхвърлих и една смачкана салфетка.
         Излегнах се с дрехите на дивана и се концентрирах. Следях как клетка по клетка, стъпка по стъпка кръвта ми избелява, защото така изглеждаше левкемията в представите ми, все едно избледняваш отвътре, лека-полека, подмолно, необратимо.
         Отвън се чуваше равномерният, остър вой на кучето и потракването на купичката за вода, която побутваше. Помислих си, че ако сега си прережа вените, от китките ми безкрайно бавно ще потече гъста бяла течност по килима и ще засъхне с кожица като каймак до вечерта като хладко мляко.

 

 

 

 

 

---

 

 

Публикацията е предоставена от Издателство „Ерго“!

 

Книгата с разкази на Кристина Тот „Баркод“ предстои излезе на български език до края на месец ноември с марката на Издателство „Ерго“!

 

 

Електронна публикация на 19. ноември 2012 г.

г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]