Дерек Джарман

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

СИНЬО

 

Дерек Джарман

 

Превод от английски: Станимир Панайотов

 

 

Казваш на момчето отвори си очите
Щом то отвори очи и види светлината
Го караш да изплаче. Казвайки
О Синьо придойди
О Синьо възкръсни
О Синьо възлезни
О Синьо навлезни.

 

Седя с едни приятели в това кафене и пием кафе, сервирано от млади бежанци от Босна.
Войната бушува из вестниците и по разрушените улици на Сараево.

 

Таня каза „Дрехите ти са облечени отзад-напред и обърнати отвътре-навън“. Понеже бяхме само двама ги съблякох и облякох правилно там и тогава. Аз винаги съм тук преди вратите да се отворят.

 

Що за нужда от толкова много новини от чужбина когато всичко, което касае или живота, или смъртта изцяло преминава през мен и ме владее.

 

Прекрачвам бюрдюра и един колоездач почти ме поваля. Долитайки от мрака, той почти отскубна косата ми.

 

Изпадам в паника.

 

Докторът в болница „Св. Вартоломей” си мислеше, че може да открие пораженията в ретината ми - зениците се разширяваха с беладона - фенерчето светеше в тях с ужасна ослепителна светлина.

 

Гледай в ляво
Гледай надолу
Гледай горе
Гледай надясно.

 

Синьо блесва в очите ми.

 

Синя Стомна Съскащи
Лениви дни
Небесно синята пеперуда
Люлее се на слънчогледа
Изгубена из топлината
На синкавожарката жега
Пеейки блуса
Тихо и бавно
Синьо на сърцето ми
Синьо на мечтите ми
Бавна синя любов
На делфиниумни дни.

 

Синьо е универсалната любов, в която се къпе човека - то е земният рай.

 

Разхождам се по плажа сред ревяща буря
Поредна година изтича
Из грохотните води
Чувам гласовете на мъртви приятели
Любовта е живот траещ вечно.
Сърдечната ми памет се извръща към вас
Дейвид. Хауърд. Греъм. Тери. Пол . . .

 

Но какво ли ако това настояще
Беше последната нощ на света
По залез слънце любовта ти посърва
Умира на лунна светлина
Не сполучва да изгрее
Трижди отритната по първи петли
При първия лъч на зората.

 

Гледай в ляво
Гледай надолу
Гледай горе
Гледай надясно
Светкавицата на камерата
Малки ярки
Фотоси
ЦМВ - една зелена луна сетне светът става пурпур.
Моята ретина
Е далечна планета
Един червен Марс
От „Boy’s Own Comic”
С жълта инфекция
Разпенена в ъгъла.
Аз казах това прилича на планета
Докторът казва – „О, аз мисля че
Прилича на пица”.

 

Най-ужасната от болестите е несигурността.
Проигравах този сценарий пак и пак всеки час на деня през последните шест години.

 

Синьо надскача важнейшата география на човешките граници.

 

У дома съм и щорите са дръпнати
Х.Б. се прибра от Нюкасъл
Но излезе - пералнята
Машина заглъхва
А хладилникът се размразява
Това са неговите любими звуци

 

Предоставена ми бе опцията да бъда на стационар в болницата или да ходя два пъти дневно, за да ме връзват на система. Зрението ми никога няма да се възвърне.

 

Ретината е разрушена, макар че когато кървенето спира остатъкът от зрителното ми поле може и да се подобри. Трябва да свикна със слепотата.

 

Ако загубя зрителното си поле дали зрението ми ще бъде разполовено?

 

Вирусът се развилнява жестоко. Вече нямам приятели, които да не са мъртви или да не умират. Налегна ги като синя скреж. На работа, в секс-кината, по шествия и брегове. Из църкви по коленете им, докато бягат, летят тихичко или скандират протести.

 

Започна с изпотявания нощем и подути жлези. После черният рак се разпростря по лицата им - докато те се бореха да дишат, туберкулоза и пневмония приковаха дробовете им, а токсоплазмоза - мозъка. Рефлексите се боричкаха - пот се лееше по тъканта на косата като лиани в тропическата гора. Гласовете се сливаха - а после се изгубваха завинаги. Писалката ми гонеше тази история по страницата, подмятана насам-натам сред бурята.

 

Кръвта на чувствителността е синя.
Аз посвещавам себе си
Да намеря най-съвършеното й изражение.

 

Зрителното ми поле отслабна малко повече нощес.
Х.Б. ми предлага кръвта си.
Тя ще убие всичко казва той

 

Системата с ДХФГ
Тремоли като канарче.

 

Придружен съм от една сянка, в която Х.Б. се появява и изчезва. Изгубих зрителното си поле по периферията на дясното ми око.

 

Протягам ръцете си пред мен и бавно ги раздалечавам. В определен момент те изчезват откъм ъгъла на очите ми. Ето така виждах. Ако сега повторя движението, ще е всичко което виждам.

 

Не ще спечеля битката срещу вируса - въпреки лозунги като „Живот със СПИН”. Вирусът беше присвоен от добрите – така ние трябва да живеем със СПИН, докато те разстилат юргана за нощните пеперуди на Итака над виненомрачното море.

 

От това осъзнатостта се повишава, но е загубено нещо друго. Едно чувство за реалност, заглушено в киното.

 

Мислиш сляпо - ослепяваш.

 

В болницата е тихо като в гробница. Сестрата се бори да открие вена в дясната ми ръка. Отказваме се след пет опита. Бихте ли припаднали, ако някой ви забучеше игла в ръката? Аз свикнах с това - но все още си затварям очите.

 

Гаутама Буда ми нарежда да надмогна болестта. Но той не е бил вързан за система.

 

Съдбата е най-силната
Съдба Съдбовна Смъртна
Аз се оставям на Съдбата
Сляпа Съдба
Системата жили
Една бучка се подува в ръката ми
Системата се откача
Електрически шок разтриса ръката ми.

 

Как мога да надмогна с вързана за мен система?
Как ли ще надмогна това?

 

Изпълвам тази стая с ехото на много гласове
Които прекараха време тук
Гласове разкрити от синьото на отдавна изсъхналата боя
Слънцето идва и залива тази празна стая
Наричам я моята стая
Моята стая е посрещала много лета
Прегръщала е смях и сълзи
Може ли сама да се изпълни със смеха ти
Всяка дума - лъч слънце
Блещукащ по стъклото
Това е песента на Моята Стая

 

Синьо се протяга, прозява се и е будно.

 

Във вестника тази сутрин има снимка на напускащи Босна бегълци. Изглеждат без представа за времето. Селянки със забрадки и черни рокли, прекрачили от страниците на една помъдряла Европа. Една от тях е загубила тримата си сина.

 

През болничния прозорец проблясва светкавица - на вратата една възрастна дама стои, чакайки дъждът да се излее. Питам я дали мога да я откарам, бях помахал на такси. „Можете ли да ме закарате до метростанция Холборн?” По пътя тя избухва в сълзи. Дошла е от Единбург. Синът й е в болнично отделение - има менингит и е загубил подвижността на краката си – безпомощен съм, докато сълзите се стичат. Не мога да я видя. Само звукът на хрипа й.

 

Човек може да опознае целия свят
Без да помръдне през граница
Без да погледне през прозореца
Човек може да види пътя на рая
Колкото по напредва
Толкова по-малко знае.

 

В свърталището на идола
Аз ви дарявам с универсалното Синьо
Синьо - отворена врата към душата
Една безмерна възможност
Се материализира.

 

Ето ме отново в чакалнята. Чакалнята е Ад на Земята. Тук знаеш, че не владееш себе си, чакаш да извикат името ти: „712213”. Тук нямаш име, конфиденциалността е безименна. Къде е 666? Дали седя срещу него/нея? Може пък 666 да е побърканата жена, която сменя каналите на телевизора.

 

Какво виждам
През дверите на съвестта
Активисти инвазират неделната Меса
В катедралата
Един епичен Цар Иван предава
Патриарха на Москва
Едно кръглолико момче плюе и непрестанно
Се кръсти - докато то коленичи
Ще хлопнат ли перлените порти затръшнати в
Лицата на набожните.

 

Побърканата жена обсъжда иглите - тук винаги нещо се обсъжда. Има въженце, поставено във врата й.

 

Как сме възприемани, ако можем въобще да бъдем възприети? През повечето време ние сме невидими.

 

Ако дверите на възприятието бидеха пречистени, тогава всичко би било виждано, каквото е.

 

Керванът си върви, а кучето си лае.

 

Марко Поло се препъва из Синята Планина.

 

Марко Поло спира и посяда на едни лазурен трон край реката Оксус докато потомците на Александър Велики му прислужват. Керванът наближава, на вятъра се веят сини платна. Сини хора от отвъд морето - ултрамариново - са дошли да съберат лазура с прашинките му злато.

 

Пътят към града Аква Вита е защитен от лабиринт, построен от кристали и огледала които на слънчева светлина причиняват ужасна слепота. Огледалата отразяват всички ваши измами, усилват ги и ви захвърлят в лудост.

 

Синьо ходи из лабиринта. Изисква се абсолютна тишина от всичките негови посетители така че присъствието им да не безпокои поетите, ръководещи разкопките. Копаенето може да се случва единствено в най-спокойни дни, докато дъжд и вятър рушат находките.

 

Археологията на звука току-що е била усъвършенствана, а систематичното каталогизиране на думите до съвсем скоро е било подхващано наслуки. Синьо, разглеждано като дума или фраза се материализира в блещукащи искри, една поезия на огъня която хвърля всичко в мрак с яснотата на своите отражения.

 

Като подрастващ някога работех за Кралския национален институт за слепите при коледното им им радио-обръщение заедно с милата госпожица Пънч, седемдесет годишна, която пристигаше всяка сутрин на „Харлей Дейвидсън”-а си.

 

Тя ни държеше нащрек. Работата й като градинарка й даваше свободно време през януари. Госпожица Пънч Кожената Дама беше първата открита лесбийка, която някога бях срещал. Прикрит и изплашен от моята сексуалност, тя бе моята надежда. „Хвърляй се, да направим едно кръгче”. Изглеждаше като Едит Пиаф, едно врабче, и носеше елегантно килната барета. Командореше всички останали стари момичета които се връщаха година след година заради компанията й.

 

Днес във вестника. Три-четвърти от СПИН организациите не предоставят информация за безопасен секс. От един район казаха, че нямали обратни в техния квартал, но може да се пробвате с район Х - те си имат секс-кино.

 

Със зрителното ми поле май се свърши. Болницата е даже още по-тиха тази сутрин. Смълчана. Имам едно режещо усещане в стомаха. Чувствам се поразен. Умът ми е в пълна готовност, но тялото ми се разпада - гола крушка в мрачна и порутена стая. Тук смъртта се носи във въздуха, но не говорим за нея. Но аз знам, че тишината може да бъде нарушена от обезумели посетители които крещят „Помощ, Санитар! Помощ, Сестра!”, последвано от препускащи по коридора крака. Следва тишина.

 

Синьо пази бялото от невинността
Синьо влече черно със себе си
Синьо е прояснен мрак

 

Отвъд планините са мощите на Рита, които всички след края на опашката навестяват. Рита е светицата на Изгубената Кауза. Светицата на всички, които са в затруднение, които са заобградени и впримчени от жизнените обстоятелства. Изолирани от причина, тези обстоятелства впримчиха Синеокото момче в една система на нереалност. Дали тези заблуждаващи смътни обстоятелства ще изчезнат при сетния му дъх? Понеже, привикнал към вярата в идол, една абсолютна идея за ценност, неговият свят е забравил исконната заповед: Не си прави идол, или какво да било подобие на нещо, макар да знаеш че задачата е да запълниш празната страница. От дъното на сърцето си, моли се да се освободиш от идола.

 

Времето е това, което пречи на светлината да ни достигне.

 

Образът е затвор за душата, твоята наследственост, твоето възпитание, твоите пороци и наклонности, твоите качества, твоят психологически свят.

 

Разхождах се отвъд небето.

 

За какво се озърташ?

 

Безмерната синева на Блаженството.

 

За да бъдеш астронавт на празнотата, напусни удобната си къща която те пленява с успокоение. Помни, да ти върви и да притежаваш не са вечни неща - надвий страха, който застрашава началото, средата и края.

 

За Синьо няма ограничения и решения.

 

Как ли приятелите ми са пресекли кобалтовосинята река, с какво ли са се разплатили с лодкаря? Докато се приготвяха за индиговия бряг под това смолисточерно небе - някои умряха ходейки с поглед назад. Дали са видели Смъртта с адските хрътки да теглят една мрачна каляска, очукана, синьочерна потъваща в мрак в отсъствието на светлина, дали са чули гърмежа на тромпетите?

 

Хауърд влетя у дома паникьосан от влака от Ватерло, завърнал се изтощен и в безсъзнание, за да умре тази нощ. Тери, който смотолявеше несвързано в несдържаните му сълзи. Други чезнеха като цветя, отсечени от косата на Синьобрадия Жътвар, съхнеха докато водите на живота се отдръпваха. Хaуърд бавно се превърна в камък, вцепенен ден по ден, умът му - затворен в бетонна крепост докато всичко, което можем да чуем бяха стенанията му по телефона обикаляйки земното кълбо.

 

Лудият Винсънт седи на жълтия му стол долепил коленете си до гърдите - Банани. Слънчогледите увяхнаха в празната делва, изсушени, скелетоподобни, черните семенца се забиха във вторачилото се лице на хелоуинската тиква. Той не знае че Синьо стои в ъгъла. В жълтеникавата царевица се взират трескави очи, грак на смолисточерните гарвани, движещи се спираловидно над житата. Лимоненият таласъм се взира от нежеланите платна, захвърлени в един ъгъл. Раздразнен самоубиец крещи злостно – малодушно стиснал Страхливко с дръпнати очички.

 

Синьо се бори със заразения Страхливко, чийто зловонен дъх попарва жълтите от треска дървета. Измамата е кислородът на неговата демоничност. Той ще те намушка в гърба. Страхливко оставя една вгорчена целувка във въздуха, вонята на кръчма ослепява очите на Синьо. Злото се носи из жълтата злъч. Змийските очи на Страхливко заразяват. Той пълзи по гнилата ябълка на Ева като оса. Бърз като светкавица, той ужилва Синьо по устата - "ОООХХ" - неговият пъклен легион жужи и се подсмихва из иприта. Те ще те опикаят целия. Оголиха се петносани от никотин остри зъбци. Синьо се превърна в инсектоубиец, Синята му аура надхитри враговете му.

 

Всички обмисляхме самоубийство
Надявахме се на евтаназия
Бяхме смълчани във вяра че
Морфинът прогонил е болката
Вместо да я материализира
Като щур Дисни герой
Трансформиращ се във
Всеки възможен кошмар.

 

Карл се уби - как ли го е направил? Така и не попитах. Какво значение имаше дали е излочил цианводородна киселина или се е прострелял в окото. Може би е пикирал в улиците от висините на подслонените в облаци небостъргачи. Сестрата обяснава имплантанта. Смесваш лекарствата и се забучваш веднъж дневно. Лекарствата се пазят в един малък хладилник, който ти дават. Можете ли да си представите да пътувате с това? Металният имплантат ще активира бомбодетектора по летищата, и само мога да си се представя как пътувам за Берлин с хладилник под ръка.

 

Нетърпеливи младежи на слънцето
Пламтящи с много цветове
Камшик разресва косата
В тоалетни огледала
Ебат се синхронно и стилно
Танцуват под лъчите на смарагдови лазери
Чукат се под крайградски юргани
Атомни реактори плиснаха откос
Какво време беше само.

 

Системата отброява секундите, източникът на един поток по който минутите летят, за да се влеят в реката на часовете, морето на годините и безкрайния океан.

 

Страничните ефекти на дихидрофенилглицина, лекарството, заради което трябва да ходя в болницата да ме забучват два пъти дневно, са: нисък брой левкоцити, повишен риск от инфекции, ниско ниво тромбоцити което може да повиши риска от кървене, нисък брой еритроцити (анемия), температура, треска, нарушено функциониране на черния дроб, втрисане, подуване на тялото (едем), инфекции, безпокойство, нередовен сърдечен ритъм, високо кръвно налягане (хипертония), ниско кръвно налягане (хипотония), анормални мисли или сънища, загуба на равновесие (атаксия), пристъп, обърканост, световъртеж, главоболие, нервност, увреждане на нервите (перистеция), психоза, успаност (сънливост), тремори, гадене, повръщане, понижен апетит (анорексия), диария, стомашно или чревно кървене (чревна хеморагия), абдоминална болка, повишен брой на една от линиите бели кръвни клетки, понижена кръвна захар, къс дъх, косопад (алопеция), сърбеж (пруритус), обриви, кръв в урината, нарушена бъбречна функция, повишено ниво на урея в кръвта, зачервяване (възпаление), болка или раздразние (флебит).

 

Ретинални обособявания са били наблюдавани при пациенти както преди, така и след започване на лечение. Лекарството е причинило намалено производство на сперма при животни и може да причини безплодие при хората, а и рожденни дефекти при животните. Макар да няма информация при изследванията на човека, то трябва да се разглежда като потенциален карциноген, тъй като причинява тумори при животните.

 

Ако се притеснявата за който и да е от страничните ефекти или ако искате каквато и да е допълнителна информация, моля, попитайте своя доктор.

 

За да ви предпишат лекарството трябва да подпишете един документ, удостоверяващ, че разбирате че всички тези болести са възможни.

 

Наистина не мога да проумея какво да сторя. Ще го подпиша.

 

Тъмнината пристига със прилива
Годината се плъзва по календара
Целувката ти пламва
Кибрит драснат в нощта
Пламва и изгаря

 

Покоят ми е нарушен
Целуни ме пак
Целуни ме
Целуни ме пак
И пак
Все не стига
Алчни устни
Очи-великденчета
Сини небета.

 

 

Един мъж седи в инвалидната си количка, косата му е накривена, дъвче пакет сухи бисквити, бавно и обмислено като богомолка. Говори ентусиазирано, но на места несвързано за хосписа. Казва „Не можеш да си много предпазлив с кого общуваш там, няма как да отличиш посетителите, пациентите или персонала. Персоналът няма нищо, с което да го идентифицираш освен, че целите са в кожи. Мястото си е като С&М клуб.” Този хоспис е построен от благотворителност, имената на донорите са така изписани, че всички да ги видят.

 

Благотворителността позволи на безгрижните да изглеждат сякаш ги е грижа и е ужасна за онези, които са зависими от нея. Тя се превърна в голям бизнес докато правителството кръшка от отговорностите си в тези безгрижни времена. Ние се смиряваме с това, тъй че богатите и силните, които са ни прецакали веднъж ни прецакват отново и печелят на два пъти. Винаги сме били третирани зле, така че ако някой изрази и най-малката симпатия ние преувеличаваме с благодарностите си.

 

Аз съм мъжествен
Пичколизач
Куроман
С лош манталитет
Един гъзолижещ
Психопедал
Задявам циповете на самотата
Шибам лесбо момчета
Един извратен хетеродемон
Комбинирам воля със смърт.

 

Аз съм куросмучещ
Хетероподобен
Лесбийски мъж
С лоши обноски на топкотрошач
Момчешка нимфоманиакална политика
смели сексистки желания
На инцестна инверсия и
Некоректна терминология
Аз съм Не Гей.

 

Х.Б. е в кухнята
Гелосва косата си
Той пази пространството
От мен
Нарича го свой кабинет
В девет тръгваме за болницата.

 

Х.Б. се връща от очното отделение където
Всичките ми бележки са в безпорядък
Той казва
Там е като в Румъния
Две крушки
Зловещо озаряват
Лющещите се стени
Има една кутия с кукли
В ъгъла
Неописуемо зловеща
Докторът казва
Да разбира се
Децата не ги виждат
Нямаме средства
Да осветлим мястото.

 

Очите ми жулят от капките
Инфекцията е спряла
Светкавицата оставя
Алено след образа
На кръвоносни съдове в окото ми.

 

Февруари на тракащи зъби
Студен като смърт
Се валя в чаршафите
Болезнен студ
Непоклатим като мрамор
Умът ми
Смръзнат от лекарства се вледенява
Един повей от празни снежинки
Избелва паметта
Изолирана вихрушка
Кръжи в спирали
Едностранчиво натрапливо мислене
Бих ли? Ще ли?
Напразно бдение над смъртник
Внимавай как си отиваш

 

Оралният дихидрофенилглицин се усвоява от черния дроб, т.е. са раздразнили една молекула за да заблудят системата. Какъв риск съществува? Ако трябваше да живея четиридесет години сляп, щях да се замисля. Лекувайте болестта ми като блъскащите се колички: музика, ярки светлинки, цицини и пак се хвърляш обратно в живота.

 

Лекарствата са най-мъчителните, някои са горчиви на вкус, други са прекалено големи. Взимам по около тридесет на ден - ходеща химическа лаборатория. Гади ми се от тях докато ги преглъщам а те излизат полуразтворени в кашлицата и сподавянето.

 

Кожата ми ми стои като одеждата на Нес. Лицето ми се възпалява, както и гърбът и краката ми през нощта. Въртя се и се обръщам, чеша се, неспособен да заспя. Ставам, цъкам лампите. Залитам към банята. Ако толкова съм се изморил, може би ще поспя. В ума ми препускат филми. От време на време сънувам сънища великолепни като Тадж Махал. Кръстосвам южна Индия с млад духовен водач - Индия, страната на мечтаното ми детство. Сувенирите в прасковено-сивата всекидневна на Мозел. Баба, наричана Мозел, наричана "Лудорана", наричана Мей. Сираче, изгубило своето име, което е било Рубен. Нефритени маймунки, миниатюри от слонова кост, маджонг. Ветровете и бамбука на Китай.

 

Всички стари табута на
Кръвните линии и банки за кръв
Синята кръв и лошата кръв
Нашата кръв и вашата кръв
Аз стоя тук - ти стоиш там.

 

Докато съм спал един самолет се блъснал в една кула. Самолетът бил почти празен, но двеста души били изпържени в съня им.

 

Земята умира, а ние не го забелязваме.

 

Млад мъж болнав като от Белсен
Преминава бавно през коридора
Бледозелената болнична пижама
Му е провиснала
Много е тихо
Само далечната кашлица
Склопеното ми око закрива
Младия мъж тъкмо минал край
Полезрението ми
Тази болест те поваля на земята
Щом почнеш да я забравяш
Един куршум отзад в главата
Би бил по-лесен
Знаеш, може да ти отнеме повече време от
Втората световна война за да стигнеш до гроба.

 

Епохи и Еони напускат стаята
Избухват в безкрайност
Няма вече входове и изходи
Няма нужда от жалейки и последни сметки
Ние знаехме че времето ще свърши
След утрещния ден по изгрев
Ние търкахме подовете и
Свършихме с изплакването
Не ще да ни завари ненадейно.

 

Белите присвятквания, които изпитваш в очите си са обичайни, когато ретината ти е увредена.

 

Увредената ретина е започнала да се лющи оставяйки неизброими черни петънца, подобно ято прехвърчащи скорци в полумрак.

 

Пак съм в „Сейнт Мерис” за да ми прегледа очите специалиста. Мястото е същото, но има нов персонал. Колко съм облекчен да не претърпя тази сутрин операцията по дренаж на гърдите. Трябва да се пробвам и да развеселя Х.Б. понеже е преживял две ужасни седмици. В чакалнята един малък невзрачен мъж през едно място се терзае преди да потегли за Съсекс. Казва „Ослепявам, вече не мога да чета.”

 

Малко след това той вдига един вестник, бори се с него за момент и го хвърля обратно на масата. Моите жилещи очни капки са ме отказали от четенето, така че пиша това в беладонова мъгла. Лицето на малкия невзрачен мъж е изпаднало в трагедия. Прилича на Жан Кокто без рафинираната арогантност на поета. Стаята е пълна с мъже и жени присмигващи в мрака в различни стадии на болестта. Някои едва са способни да вървят, печал и гняв по всяко лице, а след това ужасно примирение.

 

Жан Кокто сваля очилата си, изглежда почти като него с една неописуема подлост. Има черни обувки без връзки, сини чорапи, сив панталон, пуловер на едри плетеници и сако рибена кост. Плакатите, покриващи стените над него, са с безкрайни въпросителни, ХИВ/СПИН?, СПИН?, ХИВ?, ЗАРАЗЕН ЛИ СИ ОТ ХИВ/СПИН?, ПРЕ-СПИН, ХИВ? Това е едно тежко чакане. Съсипващата ярка светлина на камерата на очния лекар оставя един такъв небесносин послеoбраз. Наистина ли видях зелено първия път? Послеобразът чезне за секунда. Докато снимките продължават, цветовете се менят към розово, а светлината става оранжева. Процесът е мъчение, но резултатът - стабилно зрително поле - си струва цената и дванадесетте хапчета, които трябва да приемам на ден. Понякога, гледайки ги, усещам гадене и искам да ги пропусна. Близостта ми с Х.Б., почитател на компютъра и цар на клавитурата, трябва да ми е върнала късмета пред компютъра, който избра името ми за този лекарствен процес. Докато си тръгвах от „Сейнт Мерис” почти забравих, че се усмихнах на Жан Кокто. Той отвърна със сладка усмивка.

 

Хванах се да разглеждам обувки на една витрина. Помислих си да вляза и да си купя чифт, но се спрях. Обувките, които нося в момента трябва да са достатъчни, за да ме изведат от живота.

 

Ловци на перли
В лазурни морета
Дълбоки води
Мият острова на мъртвите
В коралови пристанища
Амфора
  Лисва
  Злато
По мирното морско дъно
Там лежим ние
Ответи от вълнолома
Платна на забравени кораби
Подмятани от скръбните бури
На дълбините
Изгубени Момчета
Вечно спят
В сладка прегръдка
Солени устни се допират
В подводни градини
Студени мраморни пръсти
Докосват една антична усмивка
Мидени звуци
Шепнат
Дълбинна любов се носи по течението вечно
Неговият мирис
Изглежда дяволски добре
В лятото на красотата
Сините му джинси
Около глезените му
Блаженство в призрачното ми око
Целуни ме
По устните
По очите
Нашето име ще бъде забравено
Навреме
Никой не ще запомни нашето дело
Животът ни ще премине подобно дирите на облак
И ще бъде разкъсан подобно
Мъгла която е гонена от
Лъчите на слънцето
Защото нашето време е преминаването на една сянка
И животите ни ще побягнат като
Искрици през стърнището.

 

Полагам делфиниум, Синьо, на гроба ти

 

 

1993

 

 

---

 

Преводачески бележки:

 

1 Цитомегаловирус.
2 Дихидрофенилглицин.

 

 

© The Estate of Derek Jarman 1994, reproduced with permission from Peake Associates (www.tonypeake.com)

 

Електронна публикация на 19. януари 2011 г.
гThe Estate of Derek Jarman 1994, reproduced with permission from Peake Associates (www.tonypeake.com)
г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]