Висенте Бласко Ибанес

проза

Литературен клуб | преводна литература | страницата на автора

 

ИЗ "MARE NOSTRUM"

 

Висенте Бласко Ибанес

 

Превод от испански: Екатерина Делева

 

 

         Когато от време на време Тритона се появяваше във Валенсия, къщовната доня Кристина променяше целия режим на хранене в семейството.
          Тоя човек само риба ядеше. И нейната душа на пестелива стопанка потръпваше при мисълта за невероятните цени, които достигаше рибата в едно експортно пристанище.
          Животът в този дом, където всичко си течеше мирно и тихо, претърпяваше дълбоки сътресения с идването на доктора. Малко след разсъмване, когато неговите обитатели вкусваха последните трохи от най-сладкия сън, дочувайки в просъница тракането на първите файтони и камбанния звън на първите църковни служби, отекваше грубо блъскане на врати и стълбата заскърцваше под нечии оловни стъпки. Беше Тритона, който изскачаше на улицата, неспособен да издържа повече между четирите стени, щом пукнеше зората. Понесен от течението на утринния живот, той стигаше до пазара и се спираше пред сергиите за цветя, където напливът на жени беше най-голям.
          Женските очи се насочваха инстинктивно към него, изпълнени с интерес и боязън. Някои жени се изчервяваха, щом отминеха, представяйки си мимо волята каква щеше да бъде прегръдката на тоя грозен и вълнуващ исполин.
          - Може да сплеска бълха върху бицепсите си - казваха моряците от неговото село, като хвалеха твърдостта на мишците му.
          По тялото му нямаше никаква мазнина. Под мургавата кожа изпъкваха само твърди сухожилия и издути мускули - една херкулесова плетеница, от която беше отстранена всякаква брънка, непригодна да възпроизвежда сила. Лабарта намираше в него голяма прилика с морските божества. Той беше Нептун, преди да са му побелели косите. Посейдон, какъвто го бяха виждали първите поети на Гърция - с черни къдрави коси, с ощавени от соления вятър черти, къдрава брада с два засукани края, които се бяха образували сякаш от стичането на морската вода. Носът, леко сплескан от един удар, получен на младини, и малките очи, коси и издърпани, придаваха на лицето му азиатска жестокост. Но този израз изчезваше моментално, щом устата се усмихнеше, откривайки гъстите и бляскави зъби, зъби на морски вълк, свикнал да се храни само със солена риба.
          Първите дни вървеше из улиците объркан и нерешителен. Боеше се от файтоните, смущаваше го докосването на минувачите по тротоарите. Оплакваше се от движението на една столица на провинция и го смяташе за непоносимо, той, който беше посетил най-големите пристанища на двете полукълба. Накрая поемаше инстинктивно пътя към пристанището, търсейки морето, неговия вечен приятел, който пръв го поздравяваше всяка сутрин, щом отвореше вратата на своята къща там, в Ла Марина.
          В тия разходки го придружаваше много често племенникът му. Движението по кейовете беше за Тритона своего рода музика, напомняща му за младостта, когато той плаваше като лекар на презокеански кораб - скърцане на кранове, тракане на колички, глухи възгласи на товарачите.
          Очите му сякаш поглъщаха и ласката на миналото щом обхванеха гледката на пристанището: параходи, бълващи дим, лодки с опънати на слънцето платна, цели крепости от сандъци с портокали, пирамиди от лук, стени от чували с ориз, гъсти редици от бъчви с вино, търбух до търбух. И след стълкновението с тия стоки, които поемаха на път, върволиците от товарачи подреждаха онези, които пристигаха: хълмове от въглища, идещи от Англия; чували със зърнени храни от Черно море; риба треска от Нюфъндлънд, която шумолеше като хартия, падайки на кея, и насищаше въздуха с прах от сол; жълтеникави греди от Норвегия, които носеха аромата на смолисти гори.
          Портокали и луковици, изпаднали от сандъците, се разлагаха под слънцето, леейки своите сладки и лютиви сокове. Край планините от жито подскачаха врабци и отхвърчаха страхливо при всеки шум от стъпки. Над синята чаша на пристанището чайките на Средиземноморието следваха плетениците на своите безкрайни танци по двойки, мънички, нежни и бели като гълъби.
          Тритона изброяваше на своя племенник видовете и предназначението на корабите. И щом разбереше, че Улисес е способен да обърка брига с фрегатата, ръмжеше възмутено:
          - Какво, по дяволите, ви учат тогава в училището?
          Минавайки край буржоата от Валенсия, седнали на кея с въдица в ръка, той хвърляше по един състрадателен поглед към празните дъна на кошчетата им. Там, в неговия дом на брега, още преди слънцето да се е издигнало, на дъното на неговата лодка имаше вече риба за цяла седмица. Мизерията на градовете!
          Изправен пред последните канари на вълнолома, той отправяше поглед над необятната шир и разкриваше на своя племенник тайните, скрити отвъд хоризонта. Наляво от него, оттатък синкавите възвишения на Оропеса, които ограждаха Валенсианския залив, неговото въображение виждаше пищната Барселона, където той имаше безброй приятели; Марсилия, продължение на Ориента, врязано в Европа; Генуа, с нейните стъпаловидни палати по хълмовете, покрити с градини. След туй погледът му се губеше в открития пред него хоризонт. Това бе пътят на щастливата младост.
          Тръгнеше ли по права линия, стигаше до Неапол, с неговата планина от дим, с музиката и мургавите танцьорки с обеци-халки. По-нататък - островите на Гърция; в дъното на един воден проход - Константинопол, и продължавайки все така покрай големия воден площад на Черно море, низ от пристанища, където аргонавтите забравяха своя произход, погълнати от водовъртежа на расите, сред котешките ласки на славянките, сладострастието на ориенталките и ненаситността на еврейките.
          Надясно от него беше Африка. Виждаше египетските пристанища с традиционната им поквара, която започваше да клокочи и да квака като смрадливо блато още щом се спуснеше слънцето; Александрия, в чиито кафененца танцуват фалшивите алмейки1, без друга дреха освен една кърпав ръка, и всяка жена е от различна националност, и в хор звучат всички езици на земята...
          Очите на лекаря се откъсваха от морето, за да се съберат върху сплескания му нос. Спомняше си зноя на една египетска нощ, усилен от изгарящото уиски, допира на продажната голота, боя с някакви рижи северни мореплаватели, юмруците в мрака и той, с разкървавено лице, побягнал към кораба, който за щастие вдигнал котва на разсъмване. Като всички средиземноморци, не слизаше на сушата, без да вземе ножа, затъкнат в колана, и често беше намушвал, за да си проправи път. "Какви времена! - мислеше си  Тритона повече с тъга, отколкото с угризение, и добавяше за оправдание: - Ах, тогава бях на дайсет и четири години!"
          Тези спомени го караха да извръща очи към една грамада, издадена в морето, която синееше в далечината, откъсната на пръв поглед от сушата като огромен остров. Беше възвишението, увенчано от Монго, прочутото възвишение Ферарио на древните географи, най-издадената точка на полуострова в Южното Средиземноморие, която прегражда на юг залива на Валенсия.
          Имаше формата на ръка, чиито стави бяха планини, но й липсваше палец. Другите четири пръста се спускаха над вълните, образувайки носовете Сан Антонио, Сан Мартин, Нао и Алмораира. В едно от техните малки заливчета беше родното му село и къщата на рода Ферагут, преследвачи на пирати-маври през вековете, не рядко контрабандисти в днешни времена, мореплаватели на всички епохи, навярно откакто са се появили първите дървени коне, препускайки по пяната, бушуваща сред скалите, откакто са дошли гърците от Марсилия, за да създадат Артемидон, града на свещената Артемида, която латинците нарекли Диана и накрая приел името Дения.
          В този дом искаше да живее и да умре той, без никакво желание да вижда други земи, споходен ненадейно от онази скованост, която обхваща скитниците по вълните и ги кара да се вкопчат в някой риф от крайбрежието, както мекотело в гривата на водораслите.
          Бързо се уморяваше Тритона от своите разходки по пристанището. Морето на Валенсия не беше море за него. Размътваха го водите на реката и напоителните канали. Когато в планините на Арагон валеше дъжд, землист порой се стичаше в залива, обагряйки вълните в червено и пяната в жълто. Освен това беше лишен от удоволствието да плува всеки ден. Една зимна утрин, щом започнал да се разсъблича на плажа, хората дотичали, привлечени сякаш от странно явление. Рибата от залива имаше за него непоносим вкус на тиня.
          - Отивам си - заявяваше накрая на нотариуса и жена му. - Не разбирам как можете да живеете тук.
          При едно от тия завръщания в Ла Марина се заинати да вземе със себе си Улисес2. Започваше лятото, момчето беше свободно от училище за три месеца, а нотариусът, който не можеше да се отдалечава от града, летуваше със семейството си на брега на Кабанял, набразден от вонящи канали, край едно достойно за презрение море. Малкият изглеждаше бледичък и слабоват от учение и главоблъскане. Чичо му щеше да го направи силен и ловък като делфин. И с цената на твърдоглаво упорство успя да го изтръгне от доня Кристина.
          Първото нещо, което възхити Улисес още щом прекрачи прага на дома на лекаря, бяха три фрегати, украсяващи тавана на трапезарията: три прекрасни плавателни съда, на които не липсваха платна, скрипци, въжета, нито котви и които всеки момент можеха да се впуснат в морето с екипаж от лилипути.
          Бяха дело на брат му, патрона Ферагут. В желанието си да освободи двамата си сина от пленничеството на морето, което тегнеше над рода от дълги векове, той ги бе изпратил в университета на Валенсия, за да станат сеньори на твърдата земя. По-големият, Естебан, едва завършил следването си, получил нотариат в Каталония. По-малкият, Антонио, се учил за лекар, за да не противоречи на стария, но щом се сдобил със званието, постъпил на служба в един презокеански параход. Баща му затворил за него вратата към морето, а той влязъл през прозореца.
          Така стареел патронът съвършено сам. Грижел се за своите имоти - няколко терасовидни лозя по брега, на хвърлей от къщата. Поддържал редовна кореспонденция със сина си, нотариуса. От дъжд на вятър получавал по някое писмо от по-малкия, любимеца, от далечни страни, за които старият средиземноморски мореплавател бил само чувал. И запълвал дългите часове на леност под сянката на навеса пред блестящото синьо море с конструиране на малките кораби. Всички те бяха фрегати с голям тонаж и дръзки платна. Така се утешавал патронът, задето през целия си живот бил командувал само тежки и тромави фелюги, досущ като корабите от стари времена, в които карал вино до Сет или товарел забранени стоки от Гибралтар и африканския бряг.
          Улисес твърде скоро си даде сметка за странната популярност, на която се радваше чичо му, Дотора, популярност, включваща най-противоречиви елементи. Хората се усмихваха, като говореха за него, сякаш го смятаха за луд, но дръзваха да покажат тези усмивки, когато биваха далече от него, защото на всички им вдъхваще някакъв страх. И в същото време му се възхищаваха като на местна знаменитост. Беше  пребродил всички морета и освен това си знаеше силата, една необуздана, поривиста сила, за страх и гордост на неговите земляци.
          Момците, като мереха силата на юмруците си в ръкохватки с моряци от екипажите на английските кораби, които идваха да товарят стафиди, споменаваха името на лекаря за утешение в случай на провал.
          - Ако беше тука Дотора... Половин дузина англичани са му малко.
          Нямаше велико дело, колкото и безразсъдно да е то, за което да не го смятаха способен. Вдъхваше вяра като светите чудотворци и храбрите капитани. В някои ясни и слънчеви зимни утрини хората тичаха на брега, взирайки се с тревога в самотното море. А щом ветераните, които се грееха на слънце край лодките на сушата, отправеха поглед, свикнал да прониква отвъд ширналия се хоризонт, съзираха една почти незабележима точка, една песъчинка, танцуваща по волята на вълните.
          Всички крещяха един през друг предположенията си. Беше шамандура или парче от мачта, отломки от някое далечно корабокрушение. За жените беше удавник, труп, който, подпухнал от дългия престой сред водните пластове, се бе понесъл като същински мях... Но внезапно изникваше идно предположение, от което всички оставаха поразени: "Ами ако е Дотора!" Дълго мълчание... Парчето дърво приемаше формата на глава, трупът се движеше. Повечето успяваха да различат пенестите мехурчета около плещите, които напредваха като нос на кораб, и яките лопати на ръцете... Наистина бе Дотора...! Подаваха си едни на други старите далекогледи, за да различат брадата му, потопена във вълните, неговото лице, сгърчено от напрежение или отпуснато от пръхтене.
          И Дотора стъпяше на сухия плаж гол, със спокойното безсрамие на някой бог, подавайки ръка на мъжете, докато жените пищяха, закривайки с престилка само едното си око, ужасени и възхитени едновременно от увисналото му чудовище, което пръскаше на всяка крачка порой от капки.
          Всички врязани в морето скали предизвикваха у него желанието да ги обиколи с плуване като делфините, всички заливи и заливчета трябваше да премери с ръцете си като собственик, който няма вяра в чуждата мярка и я уточнява, за да потвърди правото си на владетел. Като кораб от плът и кръв той беше прорязвал с кила на своята гръд пенестия водовъртеж на тихоокеанските рифове и води, по чието дъно искрят риби сред седефени клонки и полюшващи се като цветя звезди.
          Беше сядал да си отдъхне на черните скали с наметало от водорасли, под които главата му се подаваше или потъваше по волята на вълната, в очакване на нощта и на заблудилия се кораб, който ще се разбие като черупка. Беше прониквал също като морско влечуго в някои пещери по брега - дремещи ледени езера, осветявани през тайнствени пролуки, където цялото пространство е черно, а водата прозрачна, където гърдите на плувеца стават абаносови, а краката кристални. По време на тия плувания събираше всякакви живи същества, които срещаше залепнали неподвижно по скалите или движещи пипалца и крачета. Докосването на големите риби, които побягваха подплашени, стрелващи се като снаряди, го разсмиваше.
          Нощем, в часовете, прекарани край корабчетата на дядото, Улисес го чуваше да говори за Николао-рибата3, човек-риба от Месинския пролив, описан от Сервантес и от други писатели, който живеел във водата и се хранел с милостиня от корабите. Чичо му бе нещо като роднина на Николао-рибата. Друг път споменаваше за някакъв грък, който за да види любимата си, преплувал всяка нощ протока Хелеспонт4. И той, който познаваше Дарданелите, искаше да се върне там като обикновен пасажер, за да не бъде онзи поет, наречен лорд Байрон, единственият, който е повторил легендарното преплуване.
          Книгите, които пазеше в дома си; навигационните карти, закачени по стените; бутилките и гърнетата, пълни с морски животни и растения, и най-вече неговите пристрастия, които се сблъскваха с нравите на съселяните му, му бяха създали славата на загадъчен мъдрец, престижа на магьосник.
          Всички онези, които бяха здрави, го смятаха за луд, но едва почувствали някакво смущение в здравето си, поемаха вярата на бедните жени, които стояха с часове в дома на Дотора, гледайки в далечината неговата лодка, очаквайки го да се завърне от морето, за да прегледа болните им деца, които носеха на ръце. Заслугата му пред другите лекари беше, че не вземаше пари за прегледите, по-скоро много болни излизаха от дома му с монети в ръка.

 

 

---

 

Преводът е направен по Vicente Blasco Ibanez MARE NOSTRUM, Edicion huracan,
Editorial de arte y literatura, la Habana, Cuba, 1975.

 

 

1 Алмейка - жена, която при ориенталците рецитира стихове, пее и танцува пред публика. [горе]
2 Улисес - от Ulixes, is (лат.), Одисей, цар на Итака. [горе]
3 Николао-рибата - легендарно същество, човек-риба, появило се в легендите на гр. Месина през XV в. [горе]
4 Хелеспонт - древното име на протока Дарданелите. [горе]

Електронна публикация на 18. май 2004 г.
Публикация в кн. "Mare nostrum", Висенте Бласко Ибанес, Изд. "Г. Бакалов", Варна, 1982.
г1998-2004 г. Литературен клуб. Всички права запазени!