Хенри Джеймс

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

Из „Какво знаеше Мейзи“

 

Хенри Джеймс

 

Превод от английски: Иглика Василева

 

 

         Действието на романа „Какво знаеше Мейзи“ (1897) се развива в по-голямата си част в Англия, през погледа на малката Мейзи, чиито родители се развеждат, когато тя е на шест годинки. Мейзи прекарва по половин година при всеки родител и единствената постоянна величина в живота й – както емоционално, така и като чисто физическо присъствие – е госпожа Уикс, нейната стара гувернантка. Родителите на детето се женят повторно, имат нови партньори в живота, но и двата брака не се радват на успех и малкото момиченце отрано разбира, до голяма степен чисто инстинктивно, че на възрастните не може да се разчита. Романът е унищожителен портрет на погубената невинност, която се носи безпомощно по вълните на поквареното общество.

 

 

Корица на книгата, снимка: Colibri.bg

         Обжалването се бе проточило безкрайно и на практика се оказа допълнително усложнено; но апелативният съд по разводите окончателно реши въпроса за присъждането на детето. Бащата, макар и опръскан с кал от глава до пети, беше успял да изложи доводите си по-убедително и очевидно тържествуваше, тъй като бе определен да поеме грижите за детето, при това не толкова защото характерът на майката беше докрай дискредитиран, колкото поради факта, че върху сияйната кожа на дамата (а присъствието на тази дама в съда беше широко отразено) пръските като че ли личаха повече. Към втората присъда обаче бе добавено условие, което вгорчаваше сладостта на Бийл Фарандж от триумфа му – нареждане да възстанови на бившата си съпруга сумата от две хиляди и шестстотин лири, които, както беше припомнено, тя е предоставила преди около три години за издръжката на детето при ясната договорка, че той няма да предприема никакви съдебни процедури – сума, с която е имал правото да се разпорежда Окакто намери за уместно и за която не беше в състояние да предостави какъвто и да било отчет. Така вмененото на нейния опонент задължение представляваше благ балсам за озлоблението на Айда, като отнемаше част от болката, причинена й от поражението; господин Фарандж пък видимо посърна от постигането на този половинчат успех. Той не разполагаше с парите, нито беше в състояние да ги събере по какъвто и да било начин, така че след една разправия, не по-малко публична и едва ли по-прилична от първоначалния им сблъсък, единственият изход, който му оставаше от затрудненото положение, беше компромис, предложен от неговите адвокати и в крайна сметка приет и от нейните.
         С това договаряне дългът му беше опростен, а малката – устроена по един достоен соломоновски начин. Разделиха я на две и бездушно хвърлиха двете половини на спорещите страни, които трябваше да се грижат за нея на ротационен принцип. На всекиго се полагаха по шест месеца, тоест момиченцето трябваше да прекарва по половин година с всекиго от тях. Това представляваше доста странна справедливост в очите на онези, които продължаваха да примигват пред ярката светлина, излъчваща се от съдебната трибуна – светлина, в която нито един от родителите не изглеждаше като пример за подражание на младостта и невинността. Онова, което трябваше да се очаква след дадените показания, беше посочването, in loco parentis, на някаква подходяща трета личност, почтен или поне приличен приятел. Очевидно обаче обкръжението на семейство Фарандж вече бе проучвано безрезултатно в опит да се намери такъв екземпляр; така че единственото решение, което в крайна сметка можеше да отговори на всички тези утежнения, се свеждаше до – с изключение на възможността Мейзи да бъде изпратена в дом – разделението на настойническите права по вече упоменатия начин. Родителите й имаха повече причини да се съгласят с така постигнатото решение, отколкото бяха имали когато и да било да стигнат до каквото и да било съгласие; затова вече се готвеха с нейна помощ да се радват на почестите, които произтичат от служебно удостоверената вулгарност. Раздялата им отекна гръмко в обществото и съвършено незначителни заедно, двамата се оказаха поразително забележителни поотделно. Та нима не бяха създали повод, който окуражаваше хората да зоват от вестниците за спасението на малката – отглас, сред гръмогласната публика, на идеята, че нещо трябва да се направи или отнякъде да се появи благонадеждна личност? И ето че една добра дама направи крачка-две напред – далечна роднина на госпожа Фарандж, тя й бе поискала разрешение, тъй като имала деца и ръководела детски заведения, да приюти ябълката на раздора и като я въдвори в системата, да освободи поне единия от родителите от задълженията му.
         Това щяло да даде възможност на Мейзи, след неизбежните шест месеца с Бийл, да почувства още повече промяната.
         – Промяната ли? – извика Айда. – Та няма ли да е предостатъчна промяна за нея това, че след този долен човек ще трябва да отиде при онази личност, която го ненавижда най-много в света?
         – Не, защото вие го ненавиждате толкова силно, че няма да спирате да й говорите за него. Ще го поддържате в ума й, като непрекъснато го обругавате.
         Госпожа Фарандж зяпна.
         – Моля? Тогава как да постъпя, за да противодействам на неговите подли злословия срещу мен?
         За момент добрата дама не отговори нищо – мълчанието й представляваше мрачна присъда над цялата ситуация.
         – Клетото създание! – възкликна тя най-накрая и думите й прозвучаха като епитафия върху надгробната плоча на Мейзиното детство.
         Мейзи беше изоставена на произвола на съдбата. Онова, което стана ясно за всеки наблюдаващ, бе, че единствената връзка, която я придържаше към единия или другия родител, беше печалният факт, че вече представляваше вместилище за огорчението – малка, но дълбока порцеланова чаша, в която можеха да се смесят разяждащите ги киселини. Защото и двамата я искаха не за нейно добро, а за злото, което можеха, с неволната й помощ, да си причинят един на друг.
         Тя трябваше да послужи на гнева им, тъй като и съпругът, и съпругата бяха еднакво ощетени от тежката ръка на правосъдието, което в крайна сметка не задоволи изпълнените с негодувание претенции на страните да получат, както сами се бяха изразили, всичко. Щом всеки трябваше да получи само половината, това вече изглеждаше като признание, че нито един от двамата не е бил толкова лош, колкото е твърдял другият, или, иначе казано, представяше и двамата като еднакво недостойни, тъй като единият струваше точно колкото и другият. Майката беше настоявала бащата да няма право, както сама се бе изразила, „дори да погледне“ детето; докато в молбата си бащата твърдеше, че и най-лекият допир до малката от страна на майка й би представлявал „зла зараза“.

 

 

 

---

 

 

Романът „Какво знаеше Мейзи“ на Хенри Деймс предстои да излезе на български език на 19-ти септември 2011 г. с марката на издателство „Colibri“ и ще може да бъде закупен с голяма отстъпка от сайта на издателството!

 

 

Издателство ``Колибри``!

 

Електронна публикация на 08. септември 2011 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]