Хавиер Барейро

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

СЕДМОЪГЪЛНИК

 

Хавиер Барейро

 

Превод от испански: Рада Панчовска

 

 

C'est dans les foyers domestique que se forment les
sentiments et les habitudes qui dйcident la felicitй publique.

(Mirabeau, Discours sur les successions)1

 

 

         Доня Селия въздъхна развълнувано:
         – Мила, каква гледка!, разбира се, че си струва да се дойде дотук, само за да си доставиш насладата да се екстраполираш като богаташка с видимия здрач. Или тузарка, както би казал съпругът ми.
          Доня Виртудес оспори искрено:
         – След като си карал цяла седмица давай, давай, това е една почивка и една наслада.
         Съпругът и шурей съответно на споменатите, Синесио Диесте, сметна за свой дълг да нагласи изражението, което съответстваше на неговата възраст и положение. Така и направи. Недоволен от това, облакътен на перилата, се отдръпна, хвърли поглед към децата, които играеха надалеч и, не без меланхолия, прецени, че като гледка просто, гледката не му говореше нищо. Както и паркът. Дори близките му не. Той наистина имаше какво да каже.
         – Една малко нещо лъжлива хремичка е заразна по това време. Ако малко ми харесва студеният вятър, който, безмилостен, минава оттук, още по-малко би ми харесало да се намърда във вкусово-респираторната ми машинария. И, стъпили на скелето на отвращенията, позволявам си да ви уведомя, че не много отдалечени от тях преминавате. Аз също не се намирам на благоприятен терен. Нещо повече, мненията ми върху самия мен се колебаят много леко. Понякога стигам дотам да се считам придирчив негодяй, а друг път посмешище, по-скоро патетичен, отколкото неблагороден. Знам, че споделяте тези мисли, което ме извинява да продължа.
         Хванати под ръка и бавно, поеха по дигата, която правеше Каналът, водещ извън парка. Чакълената настилка от години бе изровена, изоставена, което не предизвика специални тревоги в нашето трио. Обратното, домашната перспектива, която, говорейки искрено, не беше ласкателна. Луисито, потомък на дон Синесио и съпругата му, се беше завърнал предната нощ след шестнадесет месеца отсъствие. Радостта да срещне пак родителите си и да целуне своята леличка се беше превърнала в изражение на дълбоко безразличие, с което поздрави техните изрази за добре дошъл. Радост, непотвърдена още словесно, защото все още не беше успял да артикулира никакъв звук. Не ми се струва неразумно да отбележа също, че не се беше представил сам, както замина. Сега се придружаваше от своята любима.
         Дон Синесио страдаше по свой начин. Беше прекалено трудно да наруши едно положение, към което беше привикнал. Луисито си тръгна от къщи, добре, но вече беше на двадесет години и в наше време не се ужасява никой, колкото и единствен син да бъде вагабонтинът. Въпреки това, споменатият епизод беше надхвърлил неговите очаквания. Дори хапчетата за кашлицата не му донасяха обичайното спокойствие на духа.
         – Виртудес – промърмори, – нашата душевност е била щедра на изолираност и несправедливост, което нито ми се струва лошо, нито ми се струва добро, но смятам, че би трябвало да се осмелим да включим в уравнението Луисито. Що се отнася до моята госпожа, тук присъстваща, не мога да кажа, че я пренебрегвам, но проблемът остава страничен за нейния тънък интелект.
         – По това време всички котки стават кафяви – увери доня Селия, докато двойната й брадичка се люшкаше осезаемо.Вече се приближаваха към надлеза, който, веднъж пресечен, ги оставяше на хвърлей камък от семейното огнище, наследено през шестдесет и четвърта от тъстовете на дон Синесио и което, с непосилни ремонти, винаги им бе служило за подслон.
         Не много далеч оттам, на улица Халон, все още непавирана, но убежище на известни разклонения на интелектуалния авангард на провинцията, дон Сиксто Елауне даваше последните мазки лак на своята „Метаморфоза в дебелото черво“, от която, с изключение на незначителни съображения, очакваше да придобие доход не по-нисък от петнадесет дурос2.
         – Еспектасион – обезпокои своята съпруга. – Така както вехтошарят събира отпадъци, боклуци, добавъчни елементи, отделени от същината си, дребнави спомени, които са изгубили спомнящия си ги, включително гнусотии, за да се удиви някой ден с откриването на медальон с баня в нискокачествено злато, така и човекът на изкуството изстисква своята далновидност и, сред един квинтал3 вехтории, бликва главната концепция, една линия, лишена от обичайната лой, която събира в своето простодушие образа на света. Много се съмнявам, че в композицията, която стъжена наблюдаваш, дори не се е получил изложения случай. Как ти се струва?
         Еспектасион измени обичайното си изражение на наостреност, докато наподоби някой късоглед, обследващ от последния ред на салон за strip-tease4 , размаха ръце и не каза нищо.
         Дон Сиксто поправи разположението на платното и, не без ентусиазъм, се изхвърли:
         – Може би с избирането на подходяща рамка артефактът може да фигурира без подценяване на VІ-ото Биенале Елио Вентаха, което урежда Дорито „ин мемориам“ на баща му.
         – Знаеш, Сиксто, че от петте предишни, пет са били спечелени от артисти, приютени под пелерината на Приско Канталапиедра, толкова художествен критик, колкото и известен гей, и много би ме огорчило да те присъединят към оная гнусотия.
         Извивайки глава, дон Сиксто отговори:
         – Да приема злословието, имайки предвид, че наближавам шейсетте, не ми се струва толкова неразумно. От друга страна, днес всичко се пренебрегва. Ти и аз, без да отиваме по-далече, имаме една дъщеря, за която не знаем друго, освен че функционира извънбрачно ден за ден. Ако това няма да повлияе на нашите поведения, ти ще ми кажеш какви ползи могат да ни принесат подобни омлети.
         Казано това, и може би по асоциация на идеи, отиде до кухнята, където се снабди със сирене, хляб и нож, похапвайки си колкото елегантно, толкова и с добър апетит.
         Скоро телефонът накара да бъде забелязан и през него се чу пълнозвучният и благороден глас на дон Синесио Диесте. Бяха възпитани и убедителни думи. Срещата беше уговорена в кафене Селтиберия, автентична градска бърлога на старческия и на преклонна възраст елемент.
         Луисито и държанката бяха решили да се забавляват. Малко свърталища щяха да останат непосетени през онази нощ от обръгналата двойка. Щяха да се напият като същински прасета и да стигнат у дома в тревожещо в очите на старите състояние. В момента вече бяха в Ноло, модерен пъб, снабден с кресливости, където младостта се опитваше да забрави сама себе си. Така изрече Луисито, изпоцапан на барплота:
         – Две кубати5.
         Гуляят продължи във Фантомас, стаица, колкото за кокошарник, където трябваше да се наместят на дълга пейка, обикаляща помещението. Келнерът, космато и дебнещо същество, след като им прости живота на нашите хлапета, проучи:
         – Ще пиете ли?
         – Две калимочо.
         Ободрени от насоката на събитията, излязоха от Фантомас, за да се отправят към Ел Фигон дел буо Пио, известно място за срещи, където се търгуваше със сирене, намазано на хляб бимбо по двадесет дуро квадратния дециметър.
         Луисито, вече ентусиазиран, възкликна:
         – Сложи две кубати.
         Младостта може всичко. Луисито и Давида бяха решени да продължат, каквото ще да става, и предвид оживената среда, която царуваше в Ел Фигон, момичето реши да развие личните си ораторски дарби:
         – Слушай, давай две кубати.
         Ако я чу, не й обърна внимание, поради което Луисито застъпи на смяна:
         – Още две кубати, чу ли.
         Така и стана. Беше само девет и половина и вечеринката обещаваше. С тези мисли и нещо като неясна фантазия в душата решиха да се отправят към Ел Корсарио, където Луисито познаваше един келнер, с когото се бяха сдружили след един рецитал на Рикардо Буфонес, сензационен певец с китара от умерената левица.
         – Може да ни се случи нещо готино – предположи.
         Ел Корсарио беше миниатюрен, но претъпкан. Едно въже, което вървеше от единия до другия край, две маски от пластмаса, един череп начело и физиономията на неговите редовни посетители изявяваха неопровержимото улучване на кръстилия го.
         Луисито огледа помещението. Не, не го виждаше. Опита се да надмогне приканващата шумотевица на грамофона:
         – Ще дадеш ли две кубати? Ей, слушай, не е ли тук едно братле, което се казва Хинес и свири на флейта и е много печен?
         Давида го наблюдаваше с възхищение.
         Лицето на Луисито се озари при това утвърждаване. Сега мислеше – какво ли ще изпита Давида пред един от моите познати? В някой момент ще й кажа какво ми се случи вчера преди да заспя.
         Луисито бе мислил, че сексът е илюзия, една красива илюзия понякога – това да, – но че в него се смесваха щение и възпоминание, реалност и сън. Да съчетае тези четири идеи му се бе сторило много трудно и там го бе победил сънят. Но сега ще го обясни на Давида и всичко ще остане по-ясно, включително за него.
         Давида, обратно на навика си, не мислеше за нищо. Ограничаваше се да присъства, да се чувства толкова жена, толкова близка до реализирането си, че не забеляза как една плюнка, засилена изотзад, се настаняваше на задника й. Младоците са безгрижни и много пъти, без умисъл, им харесва да разчупват тъжното всекидневие с такива плювки. Поради това, когато някоя се приюти на женската порода, искрената радост на зрителите се вижда усилена.
         Така се случи в Ел Корсарио, където, скоро, се потвърди присъствието на Хинес, който, придружен от гъсто окосмяване, се зае да направи забележимо положението му на мъж, кален в увъртанията на кръчмарското съсъществуване.
         – Каква отврат, братле. Трябва да се блъскаш, за да се придвижиш. Дойде ли Суси?
         Дон Келнера се ограничи до опита си.
         – Не съм я виждал, но онзи балама попита за теб.
          – Ега ти навлека. Някой, който иска да си купи дозата.
         Приближи се към отнесения.
         – Търсите ли ме, братлета?
         Луисито мигом се опита да изобрази нещо средно между безразлично и разпуснато изражение, каквото, несъмнено, се изискваше. Ако не го постигна, хвърлете вината на автора на тази истинска история. Въпреки това, преливаше от решимост, за да изломоти:
         – Мамка му, как я караш. Ти с хубавеца не искаш да имаш нищо общо, а?
         Изражението на Хинес го накара да предположи, че може би не си спомня двата хубави часа, прекарани след изпълнението на Буфонес. Без да се обезкуражава, се захвана да подбужда паметта му.
         – Я колко добре си се бил натрясксал в деня на рецитала в Поли. Едва ли си спомняш и къде бяхме после.
         – Много добре, братле, не си спомням. Ако беше отишъл с гаджето, сигурно нямаше да забравя. Как се казваш, маце?
         Предвид хода на събитията, Луисито се позова на главния аргумент:
         – Имаш ли малко хашиш да бутнеш?
         Не трябваше много да се умолява Хинес, за да предаде една жалка доза от жадувания елемент в ръцете на Луисито, предварително заплатена стойността му, оценена на две хиляди песети.
         Вече по-самоуверени, двойката прие предложението на Хинес да се качат в неговата бърлога, устроена наблизо, където – с прилична музика – да видят сметката на един шоколад от Кетама, който пазел само за приятели. Не малко се изненада нашият герой от метаморфозата на Хинес, която бепревърнала в приятелско другарче разпуснатия преди и неприятен бивш келнер, но gin tonic6, който им предложи, разсея недоверчивостта им.
         Главният салон на покоите на хотелиерския работник включваше възглавници за сядане, килим, дюшече, одеала, пепелници, плакат на индианец навахо, вази, разположени по пода, джунджурии с различна форма и два рафта върху тухли в които се натрупваха буркани, гривни, една броеница, слънчеви очила, раковини, нощна лампа с подвижно рамо, ламаринени кутии от чай, многоцветни ленти, биберон, табакера, блузи със значителен отвор, отвертка, гипсов фалос и дори няколко томчета, които, на ползу на бъдещи поколения, бяха строили Хесе, Керуак, Мишо, Джубран, Буковски, Кришнамурти, маркиз дьо Сад и няколко анонимни и безделни японци, синтезиращи природата и чувството, парадиращи с мига, пристрастени към простотата, които, ни лук яли, ни лук мирисали, бяха придобили привилегията един мадридски издател да отпечата техните блестящи възприятия.
         Хинес вече носеше на всеки по чаша, препълнена със затоплена напитка, към която трубваше да се прибави канела и водка по желание на консуматора, по-малко изкусна операция от тази на подготвящия я, който – в края на краищата експерт по коктейлите – беше разпределил различни продукти според пола и предвидимите поведения на бъдещия дегустатор.Цигарите с хашиш се появиха скоро, потапяйки в дрямка Луисито, в екстаз Давида и в бдителен гончия Хинес, който, припомняйки хайкуто на своя маестро Башо: „Бадемово мляко / вяла и спокойна е нощта / и напитката“, обгърна Давида, отклонявайки устата си към шията на споменатата.
         От една страна зле, а от друга добре се сториха на Давида тези наскачания и по-скоро добре, отколкото зле, когато почувства гърдата си обхваната от здрава ръка и съзря Луисито, потънал в блажена сънност. Като засилена змия реши да се опаше о своя нов partenaire7 и да изчака събития, които – ако не атипични, то наистина приятни – идваха в цефалоподобни и жадувани форми.
         Излизайки от своята нирвана, Луисито забеляза в ушите си едно абракадабрено бучене, в устата си обещания за повръщане, в очите си силен сърбеж и облаци, щипене в ноздрите, мравучкане по кожата, пот в ставите, кълбо в стомаха, притеснение в задника, тръпка в ръцете и в сърцето, клонящо към скръб. Човек на решенията, потърси клозета, намери пералнята, килера, терасата, сушилнята... При връщането си, кухнята, една спалня, бърсалката, една котка на ивици и, накрая, се вкопчи в своята цел. Там имаше възможността да – в модерно действие – застане на колене, да обгърне жадно очертанията на което така тихо и търпеливо го приемаше и да облекчи контракции и импулси отзад напред, които увеличаваха – би преценил който и да е наблюдател – интеграцията субект-обект, толкова преследвана от мистици и гълтачи на саби. Тук, обаче, беше обектът, който трябваше да глътне субстанции, изхождащи от субекта, който, изтощен, но до известна степен задоволен, наблюдаваше скверността на своите емисии. Незадоволен напълно от количеството, пристъпи към вкарването на двата най-дълги пръста на дясната си ръка в гърлището, оставяйки предвидливо лявата за крепене върху полираните, и поради това хлъзгави очертания на гърнето. Постигна се успехът, но не се улучи с прицелването. Околностите на приветливата съдина останаха изпръскани от течно-твърдата субстанция, която така очевидно се беше забързала да изостави своя първоначален приносител.
         Той нямаше да позволи неговата репутация и образ да останат съсипани от събитието, поради което потърси с поглед материал за почистване и не забеляза такъв. Помещението бе лишено освен това от тоалетна хартия и да се използва кърпата или хавлията за къпане щеше да се окаже по-утежняващо, отколкото уважително, както благоразумно предположи Луисито. Кърпичка не носеше, положението му на младеж му забраняваше вратовръзката, помисли впрочем за късите чорапи като средство за неговата битка и така те скоро послужиха за парцал и се превърнаха във воняща и лепкава топка, която насели дъното на мръсния панталон на нашия спихнат протагонист.
          Поосвежен, си спомни за Давида и се побоя от най-лошото. Което не съвпадаше с най-лошото за женската, предвид нехармоничната фигура, която оформяше със своя придворен. Обезкуражаващата панорама – не добре оценена със скорошната тегота – потопи в размисъл Луисито: ако влезеше и накараше да бъде забелязан, положението му беше неловко; ако оставаше безучастен, ставаше лесно, най-малкото пред съвестта му, деятелите да го изкарат съгласен и даже можеха да му се присмеят; ако си отидеше, може би нямаше да си възвърне Давида, а ако избухнеше в гняв – културен човек в края на краищата, – му идваше наум поговорката... „След рогите…“8.
         Най-добре щеше да бъде, впрочем, да изчака отвън да приключат своите нежности... Все ще дойдат за него... В кухнята ще си изпържи една тортиля и после ще има достатъчно време да говори с Давида, ако тъжното съждение, което само по себе си го стягаше с нажежени клещи, го позволеше.
         Не се забавиха много да се изпълнят неговите предвиждания.
         – Колега, твоята мадама вече е обслужена, ако искаш да си я отведеш, давай, че аз изчезвам.
         Слизайки по стълбите, Давида порицаваше:
         – Толкова си умрял, че не те интересува да ме оставиш с първия, който дойде и после даже изглежда, че му благодариш... Разбира се, това което ти ми помагаш...
         Нещо средно между правдиви и несправедливи прозвучаха на Луисито тези думи, на които не намери по-добър отговор от това да увеличи суровостта на гримасата си. Бъдещето му се представяше мъгляво, както в непосредственото му измерение, така и в най-далечното. Да продължи оргията, не се настройваше на такава вълна; да се върне вкъщи, неудобно; да изостави Давида, толкова погрешно, колкото и невероятно. Реши, впрочем, да затъне в алкохола, съзирайки в него – забрава и лабиринт, – душевен покой и еклектична панацея.
         – Аз ще се напия още – заключи инатлив, накланяйки се най-накрая към първоначалното си хрумване.
         Нещо като трогната и разцентрована, Давида реши да обрече на тази на Луисито своята непосредствена съдба.
         Кафенето Селтиберия в четири следобед наподобяваше краевековно платно, което, отговаряйки на заглавие Блясък на пенсионера, да пръска старост. Привидно отдалечени от непосредността на отпращането си към Забравата, немощните присъстващи се струпваха около еднокраки кръгли масички, снабдени с тумбести гарафи с вода и както техния смален изглед, така и мърморещите им думи, артикулирани с помощта на достойни протези, се губеха сред колони, огледала, закачалки, келнери с волски походки, и някаква миризма на граниво, усещана само от новака, който за първи път дръзваше там.
         Дон Синесио познаваше от виждане дон Сиксто, поради което опознаването не се оказа проблемно. Двата им сиви костюма с жилетки, двете им сиви глави се приближиха се с онази деликатност, наследство от поколения, които нямаха свободомислието да я предадат на своите потомци, направили от нея знак на идентичност, образец на разпознаване. Двете им сиви ръце се стиснаха леко.
         – Ще направя по-малко тягостна Вашата реч, дон Синесио. Информираха ме, че моята безредна издънка се е върнала в града и съжителства в дома Ви с Вашия син. Ако само това е, което искахте да ми съобщите, знаех го. Ако включва, наопаки, някое решение, което може да видоизмени пътеката на нашите генетични продукти, предайте ми го при сигурността да бъде така добре чуто, както лошо взето под внимание. Не претендирайте, във всеки случай, да прехвърлите двойчицата в моята резиденция, защото нито моята парична разполагаемост, нито моралната ми въплътеност, нито безстрашната ми госпожа биха го позволили. Снемете, така да е, Вашите перспективи и да прекараме следобеда, причислени към благодарни начини на изразяване.
         – Вие, дон Сиксто, сте един артист, един интелектуалец, един бохем, и като такъв, един достоен за съжаление родител. Не виждайте в моите думи никаква цензура, а само констатация на една духовна категория, потвърдена от незначителна групичка от – да ги наречем – съграждани. Възпитанието, което Вашата дъщеря не е получила, е състъвило една нестабилна, епикурейска, разгулна личност... Не е случаят на моя Луисито, комуто надзорът на майка и леля натрупа утайка от незадоволена праволинейност, от малодушна емоционална непоследователност. Моят син расна винаги слаб и малко феминизиран, поради което желанието ми е било да му дам професията на клисар, прислужник в бордей или поет. При отказ от първите две професии и масовизиране на третата, трябваше да избира безделието. Засякоха се в това с Вашата Давида, и ето го преситен от секс, но оголен от дух и ръст. Агресивността, която му липсва пред живота, я излива срещу семейството и, вчера точно, пристигна нощен, пиян-залян и без да извини извънмерни повръщания, които предизвикаха у моята съпруга и балдъза възклици толкова общоизвестни, колкото и високопарни. Съобщих му сутринта възможността да предприемат отново одисеята на преселването. Движението му с глава ме накара да разбера, че не се показва склонен на опразване на жилището. Предложих търсене на занятие; включително се предложих да заплатя разходите за щанд, кукли и разни вехтории с оглед създаване на амбулантна сергия, която да се подреди с другите, които са украшение на нашата главна градска артерия и меркантилизират свободното време на днешната младеж. Дивотии, каза ми неговата гримаса. Дон Сиксто, при тези обстоятелства, не ми остава друго, освен да се хвърля във Вашите строги обятия и да завия за помощ. Говорете с тях, разбийте мълчанието им, отсъдете един изход от тази неразбория! Вие ще можете да се изразите по-добре! Вие сте човек от авангарда!
         Персона по-близка до вкуса към безгрижния живот – заради нещо беше избрал пътеката на Апелес9, – отколкото тази на суетата, дон Сиксто отхвърли няколко пъти настоятелностите на своя събеседник, но една дума в шахматен ход – Виртудес – го накара да разбърка спомени, да разрови версии, да потвърди подозрения и, накрая, да уреди една визита, която да се проведе в единадесет на следващата сутрин при сигурността, че младите още няма да са изоставили морфеевото си занимание.

 

         Дон Синесио вкусваше едно от своите хапчета за кашлицата. В банята се чуваше плацикането на Давида.
         Разпускащ в удобното си кресло и приети с по-скоро беззащитна, отколкото дребно-буржоазна позиция информациите, разгласени от местния вестник Ел Паскин де ла Рехион, смътното различаване на едни лъскави ръце започваше да го кара да се замисля. Не му струваше много да го отведе към по-премълчавани повърхности и скришни места. Виждаше щръкнали зърна на гърди, мехурчета, настанени в пубиса, полуотворена уста, щастлива и възприемчива, трептящи ноздри... Започваше да усеща хладкостта на топлата вода и, човек със закалена мъжественост – до степен да съчетава героично съпруга и бълдъза – забеляза също забавящи феномени, които, макар леко, проектираха в челна посока анатомията му. Не само доволен, а дори ентусиазиран от посоката на своите машинации, се изгуби в делириум на кожа, коса, корава плът, о, корава плът!, отверстия, лигавици и мириси. Без сянка от премисляне се намери внезапно пред ваната, тъй като прекалено волната естественост на младостта, убеждението є, че интимността е останка от смутни предци, които с поведението си направиха така, че собственото тяло да се представя нечисто и чувството за вина да гнезди в сърцето на човека, беше улеснило незатварянето на вратата, опущението на обичайната ключалка, която – от друга страна, и в щастливи за пошлата поезия времена – беше породило популярната рапсодия Домашна баня10 , с която известен лиценциат по право, който разпространи издателски nouveau roman11 и новият новисим роман засвидетелства своето аристократично воайорство и остави свидетелство за способността си за интроспекция. Дон Синесио прецени, че неговото красноречие ще му гарантира пътя по-добре от едно прибързано потапяне. – Девойче, хигиената е толкова здравословен навик, че продължава да е запазена за тези, които във величието на духа си предпоставят интимното убеждение, че истинският им образ е несъвместим с кирта в удобството на нечистоплътността. Извинявам се да ти съобщя в какво съзаклятие се строява моята измършавяла съпруга. Какво величие на духа хармонизира в твоя случай с формено, вторично и дори епидермално съвършенство е повече от забележимо, което ме кара да се превъзмогна, да не вземам под внимание моята възраст и състояние и да се потопя с тебе в данайска манифестация на сакралното, която, разрушавайки конвенции, въздига на престола интегрирането на нашите взаимни човечности. Речено-сторено. Дон Синесио се освободи от халата, от домашната пижама и от присъщите интимни одежди, към които беше пристрастен, и накара да се вдигне нивото на водата, без изненадата, подправена с разбираема суета, да разреши на Давида да произнесе каквото и да е неодобрение. Превърна се джапането в бурно вълнение, но несвързването на този разказ с еротичните литературни течения в употреба забранява на неговия автор легализирането.
         Доня Селия опипа старателно охлювчетата, които нейната фризьорка беше завършила. Намери ги по-грубовати, отколкото нежни, но примирената отстъпчивост вреди на жената в климакс, поради което се ограничи да разследва:
         – Как ме е оставила днес, Виртудес?
          Споменатата наостри муцунка.
         – По-добре от друг път. Аз на твое място бих се нагласила вкъщи и повече не бих се пипала.
         Наближили портала им, различиха смътно една спретната фигура. Като разгада образа й, поруменя доня Виртудес, която – както предупреденият читател заключи – беше имала своите плюсове и своите минуси с носителя му дон Сиксто. Той, след като й беше давал аванси, се бе видял принуден да се измъкне, подтикнат от безпокойството, че неговите артистични домогвания биха поставили нащрек раздразнителните тайни ченгета, които по онова време дезинфектираха родната земя.Неконсумирането на онзи любовен проект беше увеличило фиксирането между двамата бивши влюбени, което се беше изразило в еротични мечти и преноси, които бяха сложили нещо като черешка и пиперец на техните утъпкани всекидневни отношения.
         Откри се дон Сиксто, който носеше много премислена своята преструвка.
         – Прекланям се да ви видя. Крехки, стройни, благодушни, с този вид на още момичета и вече госпожи, който прогонва безразличия и възвестява превъзходството на онова поколение, в което трудно ратуваме. Стига толкова отлагане. Да побързаме към същината: сърдечното присъствие на твоята сестра (кожата ти е като слонова кост, Селия) няма да ми забрани съображенията, които в продължение на толкова години съм обмислял: несправедливото политиканство се намеси сред нашите стремежи, водейки нашите пътища към целта по доста различни от желаното коловози. Днес съдбата, подстрекавана – кой знае дали сляпо или благожелателно – от нашите потомци, ни поставя отново виз-а-ви. Пак ли ще й обърнем гръб? Ще се пречупи ли нашето угризение пред изтъркани съображения, от които днес се лишават дори бащите на отечеството? Не и хиляди пъти не! Да прелюбодействаме, Виртудес! Да бъдем автентични, последователни, модерни, сластолюбиви в границите на нашите възможности! Нямаме време за губене!
         Измъти доня Виртудес гласа си пред неминуемостта да произнесе улулюкащ и ликуващ вик, така че сестра й трябваше да отвлича вниманието:
         – Мисля, че имаме една сбирка, от която зависи бъдещето на нашите семейства. После ще има време за свинщини.Беше точно единадесет часа и предвидения конклав, който в началото се виждаше ограничен до мъжете плюс двойчицата, щеше да се увеличи с включването на двете матрони, които, от една страна обезпокоени за бъдещето на своя роднина и от друга, отговаряйки на женските импулси на сплетнята, бяха ускорили както посещението при фризьорката, така и онези други дейности, които ги превръщаха в доставчици на калории, в почти вечни хранителни рогове на изобилието, в семейни интенданти, без да получат в замяна друго, освен безразличието, забравата, анонимността...
         Доня Селия навлезе в своите предели, последвана от сестра и артист.
         – Синесио, идват да те видят.
         Креслото се показваше пусто и нямо.
         – Синесио, тук е дон Сиксто.
         Полуотворената врата на банята даде на доня Селия възможна следа. Това, което се показа през нея – силно раздразнение, което се разреши в жестикулации, подвиквания и не твърде елегантни движения на наскоро оформената й глава.
         Комедиантската шумотевица, която разгръщаше, даде кураж на сестра й да повтори вмъкването и макар панорамата да се показваше по-забулена от бързото натрупване на кърпи, халат и други добавки върху анатомията на нарушителите, на Виртудес не стигна време да отсъди:
         – Ето я твоята дъщера, Сиксто, възбуждайки моя шурей, както би направила с архимандрита на Константинопол, ако изявеше желание да надникне в тази бъркотия.
         В своята стая Луисито слушаше шашардисан. Съвсем не бляскавите перипетии от предишната вечер, упоритият махмурлук и епизодите, които, както изглежда, се следваха в собствения му дом, го държеха враждебен към живота, оплакващ се от съдбата си, вцепенен от почуда...Той умееше да парира – като син на времето си – спешностите на един баща, който му предлагаше подреден живот, цели, отговорности, съзнание..., но новата ролица, която му се налагаше да изпълнява, надхвърляше неговите допускания.
         Междувременно, дон Сиксто умоляваше за въздържаност.
         – Умереност, господа, умереност! Да не правим от един вулгарен порив на плътта селска драмица, едно платно на Дьолакроа, едно подражание на водевил... Да структурираме нашите очаквания, да дадем време на времето...
         Доня Селия хълцаше, задъхвайки се в удобното кресло, защитена по фланга от коментираща сестра.
         – Един безпътник!, един дегенерат!
         – В моя дом, в собствения ми дом...!
         – Кога ли ще се пръсна отведнъж!
         Дон Сиксто се присъедини към доня Селия, за да я отправи към кухнята, където беше приготвил една отвара от билки. Знаещ, че в моменти на напрежение пружините на волята отслабват и предвиждайки, че събитието ще премахне бариери, прегърна обилията на Селия, чувствайки благодарни пулсации, попивайки сълзи по фините си бузи на артист.
         – Селия, нито ти, нито твоята сестра можете да понасяте без покруса и презрение едно унижение от този вид. На минутата пригответе багажа си и този спасител на закръглени матрони ще ви направи място в своето колоритно жилище. Ако моята Еспектасион противопостави някое възражение, ще стисна зъби и, вероятно, ще трябва да излезем набързо.
         Проницателността на дотогава свития дон Синесио видя пролука, в която да може да набърка своите – вероятно – последни салюти.
         – Създаденото обстоятелство няма обръщане на страницата. Нито моето поведение е простимо, колкото и дълготърпеливост да приютяват тези кудкудякащи заплеси, нито дон Сиксто може да пропусне тази възможност да се сдобие с услугите на която толкова мълчаливо винаги е въздишала по него. Извинявам се да изредя алчността, с която моята балдъза, нарушавайки едно вековно отвращение към печатното слово, е прегледала артистичните хроники в местната преса в търсене на някоя новинка за неговите живописни зверщини, както и епизода на посещението му в салона Мофета, покровителстван от едно спестовно учреждение от нашата територия, с намерението да подслонят временно произведенията, изпълнени от районните четвъртокласни Апелеси. Да, освен това, в комплекта се включва моята госпожа, която никога не е съумявала да еволюционира изолирано, няма да ми отречете, дон Сиксто, че ще бъде много близо да задоволи своята неприкрита хазартна наклонност; извехтялостта на продуктите добавя на нейното положение една непренебрежима отлежалост, която, не се съмнявам, ще бъде оценена от нейните съучастници в оползотворяването. Остава да се реши теоремата за Вашата съпруга, както остро подчертавахте, но ето че Вашето предвидимо разгорещяване трябва да бъде прекъснато, като навлезем в събитията. В действителност, синът ми Луисито трябва да действа като топъл компрес. На мнение съм, че фактите трябва да се представят завършени. Едно телефонно обаждане и мисля, че можем да обявим щастливото изпълнение на съглашението. Не ми се хвърляйте в крайно изумление и чуйте внимаващи.
         Дон Синесио свали слушалката, набра точния номер и – съзнаващ, че щастието на толкова близки зависеше от прецизността на неговото многословие – се приготви да разсейва недоразумения.
         – Говорите с измамения в надеждите си сват. За да Ви приведа в течение трябва първо да Ви съобщя, че при мене се намира заемащият Вашето жилище. Става въпрос за един изнемощял старец, който – според както заключавам – снабден с четка и палитра, оставя всичко изгубено, изисквайки в замяна възхищение и поздравления. Без да се смята непренебрежимо количество домашен под, използван като склад. Знам, че това вбесява коя да е женска, добре възпитана от своята майка. Малко по-далече се намира Луисито, моето дете. Става въпрос да Ви се предложи размяната на споменатата архиопустошена персона с един младеж в разцвета на възрастта и без никаква артистична прищявка. Не е необходимо да се полагат усилия. Замяната Ви се предлага даром. От друга страна, не вярвам Луисито да противопостави скрупули – както правеше Вашият съпруг – за да Ви помогне в пласирането на галантерията, което толкова сполучливо ръководите. Синът ми няма да се позове на увъртания, които да намекват за мнението на сходни по занятие, за да освободи отговорности. Точно, от отдавна изявява тенденции, които ще го накарат да се привърже лесно към длъжността и не се съмнявам, че това ще допринесе за едно увеличение на клиентки. Какво ще кажете? Няма ли да завиете ентусиазирана?
         Еспектасион предпочете да провери in situ12 съглашението и извести неминуемото си пристигане.
         Ако Давида беше разпръснала своите резерви пред любовната и вербална умелост на своя най-нов ухажьор, то Луисито, напротив, стаяваше остро огорчение като си представяше това, което се оказваше най-малко благоприятстващото го поради новата посока на събитията. Преди да подреди своите умозрителности, за да заложи да се намеси, баща му го успокои:
         – Сине мой, ти се нуждаеш от една другарка, която едновременно оказвайки се майка, да се случи покровителка. Давида и нейната безспорна слабост биха превърнали твоя живот в бягане с препятствия, в забележителна колекция от рога. Неприятният инцидент от преди няколко момента само кара да се удостовери моето твърдение. Вярвай ми, човек се уморява да бъде сочен с пръст, да бъде пасбише за безделници. Този проблем ти го решава очевидно най-новата кандидатка. Ако не вкусваш украшенията на моминството и на кожната гладкост, придобиваш други компенсации. Първа: да бъдеш смятан за маргинал в кръговете, които, без предразсъдъци, младостта посещава често. Втора: една парична стабилност, която Давида е далече от това да ти предостави. Трета: да сътрудничиш в окончателното укрепване на щастието на двете семейства. Пропускам съображения, които биха могли да бъдат убедителни. Там е нищо благодарността, с която една дама на заник ще възмезди твоите излияния, там плува кулинарното умение, способността да трупа подредено и в много смалено пространство всякакъв вид дрехи, задоволството, с което ще те представи на своите приятелства... Аз, в твоя случай, вече щях да съм в транс да подпиша съответния договорен документ.
         И доня Селия се абстрахира от своите скрупули:
         – Освен това вече става време да направиш това, което баща ти казва. Цял живот мъмрене и мъмрене за какво?
         – За нищо, дъще, за нищо – потвърди сестра й, заразена от бъбривостта на обкръжението.
         Съпоставени позициите, помисли Луисито, неговото противопоставяне нямаше да послужи за друго, освен да го гмурне по-дълбоко във фракцията на разгромените, в мрачното пълчище, привързано към подвитата опашка. Пресметна, от друга страна, че не му достигаха оскъдни седмици, докато епичното удряне с чукчето, с което Отечеството призовава своите колоритни нещатни, отекне в слепоочията му и долови – в едно последно усилие, – че в една превратност като казармената, толкова пригодна да бъде описана с всички пикантни подробности на невежите индивиди, толкова нуждаеща се от хранителна и афектна допълнителна застраховка, не би било в повече да има под ръка един търпелив субект, който, едновременно, да е приносител на различни продоволствия; единственият проблем се основаваше на това да намери изход, който да поставеше под закрила неговото дискредитирано достойнство, което да възстанови – поне, отчасти – вироглавото високомерие, което беше ръководело неговите скорошни семейни конюнктури.
         – От моя страна, карай да върви – обобщи.
         В това време се чу камбанният звук на звънеца, който предсказваше нахлуването на седмия персонаж. Той се появи съоръжен с негодувание.
         – Виждам ви разтърсени. Продължавайте така, докато аз съм взела думата, после се развъргаляйте, ако ви харесва, но никой да не ми забранява нападките или тук ще се разрази трясък от изпочупено.
         Посочи дон Сиксто:
         – Както казва твоят приятел Адолфо, никой няма да отложи самоубийството си, за да си плати сметката при шивача. Аз също няма да се забавя в едно мъмрене, което повече от отмъщение или облекчение съставя едно задължение, още повече, че ме очаква една еманципация, която вече смятах за илюзорна.
         Доня Еспектасион продължи:
         – Тази смесица от надутост, предубеждение и достойнство от водевил, с която се перчиш защитен по фланговете от дебелани, трябва да ти самодоставя образа на един Херкулес, току-що приключил ежемесечния си подвиг. Никакъв героичен жанр не си култивирал в твоето съществуване, стига сега да не се включват в епичното пъхтенията, сумтенията, прокашляния и преграквания, които нощем изразходваш, поради което не успявам да разпозная вида делириум, който те кара да се натовариш с две възпроизвеждания, още по-разединени, на твоята законна. Във всеки случай, поздравявам те, защото предвещавам, че развръзката ще досегне апокалиптичното.
         Гледайки Давида:
         – Що се отнася до теб, дъще, не знам какви примери си видяла вкъщи, за да правиш такива свинщини, ако ли не тези на сестрите на баща ти. Любовната история, която започваш с твоето дърто гълъбче, ще забавлява приказките на маса извънмерно, но ако, както казва Долфо13, нашата свобода е ограничена от онова, което ближният очаква от нас, твоята поддържа архиосвободени хоризонти.
         Приближи се към Луисито, хващайки го за тила.
         – Ако тази е моята част, на мен какво ми е. Бъдещето, освен на кибернетиците и посредниците, е на смелите. Да превърна в търговски орел някой нерешителен ще бъде въпрос на седмици за тази възкръснала Пигмалион14. Прощавайте!
         Като изчезна двойката, една въздишка на блаженство бликна от присъстващите. Със сълзи в очите и слуз по устните си размениха прегръдки, които освещаваха учредяването на едно ново отношение, по-съобразно с индивидуалността на всеки един, по-близко до легитимните им стремежи, по-обогатяващо естествените им възможности. Новият статус – вече съвършено затвърден – опровергаваше така онези, които мислят, че семейството е институция на отмиране, които, потънали в прогресивното старческо далекогледство, считат човешкото същество способно да промени своите многовековни тенденции и начини на връзка, или утопистите по тесен път, които не чуват ударите на собственото си сърце...
         Социалната сграда се утвърждава върху солидни основи – ми довери една нощ дон Сиксто, комуто дължа не едно сведение от тук резюмираните. Вие няма да ми повярвате, ако Ви кажа, че аз, зад фасадата си на художник псевдобохем и щипка революционер, съм призовавал през целия си живот за ред в едно време толкова изменчиво и точно, че какво да Ви разказвам. Чули ли сте да се говори за това какво е мандала? Знаете ли как живеят сайемитите в Пакистан?
         – Не си спомням – отвърнах. – Допивайки червеното си вино, се разполагам да слушам.

 

 

Бележки:

 

1 В бащините огнища е, където се формират чувствата и навиците, които определят общественото щастие (фр.). (Граф Оноре Габриел Рикети де Мирабо, Реч за наследствеността) - Б. пр. [горе]
2 Дуро – испанска монета от 5 песети допреди еврото. Едно евро се равнява на приблизително 166 песети или 33 дурос. - Б. пр. [горе]
3 Квинтал -100 фунта или 46 кг (исп.) - Б. пр. [горе]
4 Стриптийз (англ.) - Б. пр. [горе]
5 Кубата – ром кубалибре; по-надолу в текста: калимочо - вино с кока-кола (исп.). - Б. пр. [горе]
6 Джин тоник (англ.) - Б. пр. [горе]
7 Партньор (фр.) - Б. пр. [горе]
8 Началото на испанската пословица “Tras cornudo apaleado.” – „Хем рогат, хем виноват“ или „След рогите и бит.“ - Б. пр. [горе]
9 Апелес (370 пр.н.е. - 306 пр.н.е.) – древногръцки художник, считан за пръв художник на Елада. Родом от Колофон, Мала Азия, живял е в Ефес, умира на гръцкия остров Кос. Приятел и портретист на Александър Македонски. Негови картини не са запазени. - Б. пр. [горе]
10 „Домашна баня“ е стихотворение от испанския писател Карлос Барал (Барселона, 1928 - Барселона, 1989) от поетическото Поколение на 50-те години. Разгръща дейността на основаното от фамилията му издателство „Сеис Барал“, превръщайки я в едно от най-важните на европейския континент… - Б. пр. [горе]
11 Нов роман (фр.) - Б. пр. [горе]
12 На място (лат.) - Б. пр. [горе]
13 Долфо е член на мафиотската шайка на Джаки Естакадо от видеоиграта The Darkness 2. - Б. пр. [горе]
14 Пигмалион е легендарна фигура, скулптор, влюбен в изваяната от него статуя. - Б. пр. [горе]

 

 

 

Хавиер Барейро, „Седмоъгълник“, Злополучието на нашите фиести. Сарагоса: Чордика Едиториал, 1996.

Електронна публикация на 19. юни 2014 г.

г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]