Педро Хуан Гутиерес

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

My Dear Drum`s Master*

 

Педро Хуан Гутиерес

 

Превод от испански: Еми Барух, Елианна Лилова

 

 

          Корица на книгата, Janet45.com Държах капан за гълъби на покрива. Всъщност това бяха две кутии с един мъжки гълъб-стръв, за да примамва непредпазливи гълъбици. По съседните покриви има много гълъбарници с пощенски гълъби.
         Не обичам да гледам животни. Аз съм по по-простите неща. Всеки ден хващам една или две гълъбици и ги продавам по двайсет песос на един човек, който – както твърди – ги препродава за сантерия. Не знам. Нито ме интересува дали ги готви, или ги пласира за пилета. За мен е важно да вържа двата края. Няма работа и още по-трудно се намира, ако си бил в затвора.
         Така ми минава денят. Забавлявам се с капаните и принуждавам стръвта да лети. Гълъбът е силен мъжкар, но вече съм го изтощил или е малко оглупял и не иска да лети. Или може би е изморен и не разбира защо има толкова лош късмет – намира си женска, която харесва, води я в клетката, за да я ухажва, и изведнъж женската изчезва и той остава без да знае какво се е случило. Първите пъти ставаше неспокоен, вълнуваше се мъчително и отчаяно. Сякаш щеше да полудее. Вече не. Сега просто се натъжава, но аз не му оставям време за нервни депресии и го карам отново да полети, за да намери друга женска и да я доведе. Не му оставям време да си падне по женската, защото се влюбва за няколко часа и е способен да тръгне след нея и да забрави за себе си. Такава е любовта. Ето защо – никаква любов. Няма време за глупости.
         С ей тия неща се занимавах една сутрин – с капаните, настървявайки гълъба, когато се появи Исабел с двама руси, бели като сняг европейци със сини очи. Жената беше снажна и имаше здрав вид, но мъжът приличаше на труп. Направи ми лошо впечатление. И двамата се усмихваха и разглеждаха наоколо. Стори ми се, че са изненадани, че се намират на този покрив срещу морето.
         - Хей, Педро Хуан, запознай се с едни приятели. Срещнахме се на „Малекон”.
         - Кога? Сега?
         - Да, преди миг.
         Жената говореше малко испански, а мъжът нито дума. Тя ми каза:
         - Добро утро.
         - Добро утро. How are you?
         - Do you speak English?
         - Very bad. Do you speak Spanish?
         - Много малко.
         - A lot of English and a lot of Spanish is so much.
         - Ха-ха-ха. Добре казано.
         - Yea. Do you need a room or anything.
         - Не... добре... може би, maybe.
         - Ah. He is your husband, your partner?
         - He is my friend. Amigo, amigo. Той е музикант. Аз антрополог.
         Така продължихме да плещим още малко. Той ни гледаше ту мен, ту нея. Исабел ни прекъсна:
         - На „Малекон” ми казаха, че той иска да се научи да свири на тумбадора2 и аз им казах, че ти си учител по музика.
         - Аз?
         - Да, ти. Те плащат за уроците, мамка ти, ти си учител по тумбадора.
         - Добре, на тумбадора... Мога да го науча на нещо... Да, да, разбира се.
         - Бавно схващаш, татенце.
         - Мамка му, вярно е, Господ помага, но в кошара не вкарва.
         - За какво говорите? – полюбопитства Анжела. – Като говорите бързо, не ви разбирам. Моля ви, по-бавно.
         - Говорихме си, че да, възможно е да се научи да свири на тумбадора. Кубински барабан. Cuban drum.
         - А, да. Той много иска. Вие учител ли сте?
         - Да. Ти също ли искаш да се научиш?
         - Не. Аз не фактор.
         - Ах, and… What about you?
         - Твоето име как е?
         - Аз съм Педро Хуан, а тя е Исабела.
         - Ние сме Анжела and Питър.
         - Адаши сме.
         - Pardon?
         - Казваме се по един и същ начин. Той и аз.
         - Не разбирам.
         - Pedro is similar to Peter. Are the same names.
         - О-о-о!
         - Добре, добре, няма значение. Значи той иска да се научи да свири на тумбадора, аз ще му преподавам. После ще се договорим за парите. А ти? Само туризъм?
         - Не, не. Ще прекарам цяла година тук. Ще уча. Той само за петнайсет дни. Остава му още малко.
         - Ще учиш. А какво ще учиш?
         Порови из раницата си и извади едно кубинско списание отпреди две години. Разлисти го и показа статия, озаглавена „Любов в бяло и черно”, за расизма в любовните отношения в Куба. Имаше анкети и говореха само двойки, съставени от черен и бяла или обратното. Всички се оплакваха, че търпели унижения от страна на семейството и приятелите.
         - Какво е това, Анжела?
         - Расизъм. Ще остана година тук, за да проуча въпроса. И после ще напиша моя тезис. Знаеш ли какво е тезис?
         - Да, и към какво се стремиш? Към докторат?
         - Да, you know. Да, ще правя доктората тук, но изпит в Европа.
         От този момент Анжела ни засипа с въпроси и мен, и Исабела. Тя е мулатка, а аз изглеждам напълно бял.
         През това време Питър взе тумбадората от ъгъла и не спря да удря по нея. Но без никакъв усет, все едно я наказваше. Беше като престъпление срещу бедната тумбадора, която не можеше да се защити. Опитах се да му покажа някой ритъм, но беше абсолютно безполезно. Слушаше ме внимателно, гледаше ме съсредоточено и после правеше различен удар. Анжела ни обясни, че бил гениален музикант. Свирил перфектно на пиано, цигулка, саксофон, китара, обой и на всички фолклорни инструменти на страната си. Както и да е, тук не изглеждаше да е толкова гениален. След втория ден реших, че е загубен случай. Взимах му пари за урока, показвах му по нещо ново и сядах някъде далече. Оставях го сам да налага кожата. Поне си спестявах страданието да слушам онази врява без ритъм.
         Той ядеше само растения, пиеше чай от сушени билки, водеше си записки в една дебела тетрадка и гледаше към морето. Не пушеше, не пиеше, никакво кафе. Не разменихме нито дума през цялото това време. Само се гледахме и се усмихвахме. Понякога вадеше фотоапарат и снимаше.
         След няколко дни съжителство с нас, Анжела беше отегчена и мълчалива.
         - Най-накрая ти свършиха въпросите.
         - Какво казваш? Говори бавно, ако обичаш.
         - Че вече нямаш въпроси към Исабел и мен?
         - А, не, нямам повече.
         - Какво ще правиш?
         - Ще разсъждавам.
         - Изглежда си падаш по теорията...
         - Теорията е важна.
         - Да, но практиката е по-приятна.
         - Pardon?
         - Намери си някой негър, който ти харесва, и отиди да живееш с него.
         Онова полуотегчено и полутъжно лице бе огряно от широка усмивка:
         - О, да! Това възможно ли е?
         - Разбира се.
         - Какво трябва да направя?
         - Нищо. Намери си някой симпатяга и отиди да живееш с него, а после ще пишеш.
         - Да, теренно проучване. Да, да.
         - Не си тръгвай без да ми платиш престоя си.
         - Да, ще си платя моя дял и утре отивам на друго място.
         - Толкова бързо? Или вече имаш някой негър предвид? Добър играч си.
         - Не разбирам, говори по-бавно, ако обичаш.
         - Казвам, че добре ще направиш. Изучи ги, хубавичко ги изучи тия негри.
         На следващия ден Анжела си взе раницата, плати и си тръгна. Никога не сме имали толко много пари наведнъж. Пуснах гълъба-примамка, за да си лети свободен и да изчезне с някоя женска. Но не. Вече беше загубил желание за живот. Остана на покрива сам и тъжен. И умря, защото аз дори забравих за неговото съществуване и изобщо не се погрижих за храната му и водата му. Нищо. Беше оглупял, а краят на глупците е такъв.
         Питър продължи да удря по тумбадората и да пие чай от билки, като се вдъхновяваше от морето и четеше малка книжка със заглавие „John Cage”. Постоянно ни се струваше, че е зле със здравето, но нямаше как да го попитаме. Само си се усмихвахме. Аз му показвах някой ритъм и той се захващаше сериозно, като го деформираше в някакъв келтски или викингски вариант. Беше голям загубеняк. Безнадежден случай. Гледаше ме, търсейки моето одобрение, аз му си усмихвах и казвах:
         - О, good, good!
         Момичетата от блока го следяха. Всички се опитаха да го съблазнят. Правеха му намеци, а той само се усмихваше, гледаше към морето и ги игнорираше.
         - Да не е педал? – попита ме Исабел.
         - Не прилича на такъв.
         - Ти също не приличаш, ала ти харесва да ти бъркам с пръст в гъза.
         - Хей, ще ти вкарам четирийсет ритника за злословене.
         - Но нали е истина.
         - Я не се прави на интересна!
         Когато си тръгна, той купи моята тумбадора и си я отнесе. След това, в продължение на шест месеца, получавахме картички от града му. Винаги започваха с: “My dear drum`s master” и после няколко думи на неговия език.
         Пазя ги. Шест на брой. По една на месец. Няколко месеца след това се срещнах случайно с Анжела. Караше колело и се потеше. Говореше много добре испански. Прегърнахме се радостно насред улицата и ми се стори малко по-зряла. Беше весела, щастлива и по-отворена.
         - Питър ми изпращаше картички, но от известно време нямам вест от него.
         - Педро Хуан, сега вече мога да ти кажа. Питър беше много болен, когато дойде в Куба. Предполагам, че вече е починал.
         - От какво?
         - Спин.
         - Така ли? И защо тогава тоя интерес да се научи да свири на тумбадора, след като му е оставало толкова малко време?
         - Не знам. Беше мой приятел. Помоли ме да дойдем заедно и аз само го придружих. Не искам да знам нищо повече.
         - Аз също. Добре, да говорим за по-весели неща. Какво става с твоя негър?
         - Моят негър?
         - Не се ли сгушихте с някой негър? За твоя тезис.
         - Не само с един. С много.
         - Добре си се забавлявала. А това, че си антрополог?
         - Да, да, именно заради това. Бях с трийсет и двама негри. Имам подписи и снимки на всеки един от тях. Направих добро теренно проучване.
         - И сега какво правиш? Няма ли да отведеш някого с теб? Не се ли влюби?
         - Не, не, това беше само проучване. Те много любов, много секс, чист огън. Но аз не. Само проучване.
         - Аз си мислех, че ще се влюбиш в Куба. Мислех си, че негрите ти харесват.
         - О, да, харесват. Но не любов. Нямам време. Голям проблем е за мен да имам гадже в Куба.
         - Значи все още си сама.
         - Да, да. Вероятно скоро ще дойда отново. Пак ще се видя с някого, ще правим любов и толкова.
         - А, добре, значи всичко е наред.
         - Да, всичко е наред.
         - Когато се върнеш, мини да ни видиш на покрива.
         - Със сигурност ще мина.
         - Чао, Анжела. Лек път.
         - Чао, Педро Хуан. Успех!
         Прегърнахме се и всеки тръгна по пътя си. Ония пари отдавна вече се бяха изпарили, а друг чужденец, който да иска да се научи да свири на тумбадора, не се появяваше. Бизнесът е добър, но липсват ученици. Та сега продавам нещо силно, ароматно, с високо качество, и успявам да скалъпя положението. Въпреки че уроците по музика не са толкова опасни, изкарвах повече пари. Drum`s master – определено, това е истинското ми призвание.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

---

 

 

* Из романа на Педро Хуан Гутиерес „Мръсна хаванска трилогия“, който все още е на книжния пазар с марката на Издателство „Жанет-45“!

 

 

Електронна публикация на 21. май 2014 г.
Публикация в кн. „Мръсна хаванска трилогия“, Педро Хуан Гутиерес, пр. Еми Барух, Елианна Лилова, Изд. „Жанет-45“, Пловдив, 2007 г.

г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]