Греъм Грийн

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен указател

 

Как можете да помогнете на пострадалите в Хаити: http://www.aah-usa.org/pressroom/releases/2010/01/14 !

 

Из „Комедиантите“

 

Греъм Грийн

 

Превод от английски: Тодор Вълчев

 

Из Втора глава

 

Корица на книгата, снимка: Colibri.bg

         Завръщах се без особени надежди в една страна на страха и отчаянието, но въпреки това почти се зарадвах, когато видях от борда на „Медея” града, който познавах така добре. Грамадата на Кенскоф, надвесила се над града, тънеше наполовина, както обикновено, в тъмна сянка; късното слънце хвърляше стъклени отблясъци от фасадите на новите сгради около пристанището, строени уж в модерен стил за една международна изложба. Ние влизахме в пристанището под погледа на каменния Колумб, в чието подножие си уреждахме с Марта вечерните си срещи, които траеха, докато полицейският час ни разделяше и всеки се прибираше в затвора си – аз в моя хотел, а тя в посолството, - без дори да може да се свърже с другия по телефона, защото телефоните не работеха. Обикновено Марта ме чакаше в колата на мъжа си при пълна тъмнина и щом чуеше моя хъмбър, запалваше фаровете. Интересно къде и с кого си бе правила срещи през последния месец, откакто полицейският час бе отменен? Не се съмнявах, че имах заместник. В наши дни не можеш да разчиташ на вярност.
         Потънал в тежките си мисли, аз забравих своите спътници. От английското посолство нямаше съобщение за мен – следователно всичко беше все още в ред. В имиграционния пункт и митницата започна обикновена суетня. „Медея” беше единственият кораб в пристанището и въпреки това човек не можеше да се размине: носачи, шофьори на таксита, които не бяха хващали пари седмици наред, полицаи и тук-таме някой тонтонмакут с неизменните черни очила и мека шапка, и просяци, просяци. Те проникваха през всяка пролука – като водата през дъждовния период.
         Един без крака седеше на гишето на митницата – също като заек в клетка – и се мъчеше да каже нещо само с мимики.
         През тълпата към мен се запромъква позната фигура. Обикновено този човек се навърташе около летището и аз никак не очаквах да го видя тук. Беше журналист, известен на всички под името Малкия Пиер – метис в страна, където мелезите минават за аристократи докато не дойде ред да паднат и техните глави. Говореше се, че той има някакви връзки с тонтоновците – как иначе се бе отървал досега от побой или нещо по-лошо? Независимо от това в списваната от него рубрика за светския живот в града се забелязваха понякога неочаквано смели сатирични нотки – може би той разчиташе на това, че полицията не умее да чете между редовете.
         Той ми сграбчи ръцете, като че ми беше най-близкият приятел, и заговори на английски:
         - Мистър Браун, но това сте вие, мистър Браун!
         - Здравейте, Малки Пиер.
         Той се захили до ушите, повдигайки се на върховете на острите си обувки, защото беше такъв един дребничък. Все същият, какъвто го помнех – вечно ухилен. „Добър ден” да му кажеш, пак му се виждаше смешно. Имаше чевръстите движения на маймуна и сякаш се люлееше от стена до стена на въжета от смях. Все си мислех, че един ден – а такъв ден не може да се размине на човек с толкова несигурна и опасна професия – Малкия Пиер ще се смее в лицето на своя палач, както се говори, че правят китайците.
         - Драго ми е, че ви виждам, мистър Браун. Е, как са светлините на Бродуей? Мерлин Мънро, хубаво уиски колкото щеш, макар че ти го продават тайно... – Той беше поизостанал от времето, защото през последните тридесет години не бе стъпвал по-далеч от Кингстън на остров Ямайка. – Дайте ми паспорта си, мистър Браун. Къде са ви квитанциите за багажа? – Той ги размаха над главата си, запровира се през навалицата и му уреди всичко, защото нямаше човек, когото да не познава. Митничарят дори пусна багажа му, без да го проверява. Малкия Пиер размени няколко думи с един тонтоновец на изхода и докато аз се измъкна навън, вече ми беше намерил такси. – Сядайте, сядайте, мистър Браун. Багажът ви ей сега ще дойде.
         - Как е положението тук? – попитах аз.
         - Нормално. Всичко е спокойно.
         - Няма ли полицейски час?
         - Защо трябва да има полицейски час, мистър Браун?
         - Вестниците писаха, че на север са се появили бунтовници.
         - Вестниците ли? Кои, американските? Нима вярвате на това, което пишат американските вестници? – Той пъхна глава в колата и каза, хихикайки, както винаги: - Нямате представа колко се радвам, че се върнахте, мистър Браун.
         Аз почти му повярвах.
         - Защо да не се върна? Нима мястото ми не е тук?
         - Тук е, разбира се, мистър Браун. Вие сте истински приятел на Хаити. – Той отново се разсмя. – И все пак напоследък мнозина истински приятели ни напуснаха. – Той понижи глас. – Правителството се видя принудено да конфискува някои празни хотели.
         - Благодаря за предупреждението.
         - Неправилно би било да ги оставят да запустеят.
         - Не се съмнявам в добрите намерения. Кой живее сега в тези хотели?
         - Гости на правителството – захили се той.
         - Започнаха ли да приемат гости?
         - Ами имаше една полска делегация, но не стоя много. Ето че багажът ви идва, мистър Браун.
         - Ще успея ли да стигна до „Трианон”, преди да са спрели тока?
         - Да... ако не се отбивате другаде.
         - Че къде да се отбивам?
         Малкия Пиер се изкиска и каза:
         - Нека ви придружа, мистър Браун. Между Порт-о-Пренс и Петонвил сега има бариери и постове.
         - Добре. Влизайте. Щом трябва да се избягнат неприятности.
         - Какво правихте в Ню Йорк, мистър Браун?
         Отговорих му откровено:
         - Мъчих се да намеря купувач за хотела.
         - И не ви ли провървя?
         - Никак.
         - Няма ли предприемчиви хора в тази голяма страна?
         - Вие изгонихте военната им мисия. Принудихте ги да отзоват посланика си. Мислите ли, че можете да разчитате на доверие след всичко това? Боже мой, съвсем забравих. С нашия параход пристигна един бивш кандидат-президент.
         - Кандидат-президент ли? Трябваше да ме предупредят.
         - Но не е имал особен успех.
         - Няма значение. Кандидат-президент е това! За какво идва тук?
         - Носи препоръчително писмо до министъра на социалните грижи и благоустройството.
         - До доктор Филипо? Но доктор Филипо...
         - Какво е станало с него?
         - Нали знаете какво нещо е политиката. Навсякъде, във всички страни.
         - Сменен ли е?
         - От една седмица никой не го е виждал. Казват, че бил на почивка. – Малкия Пиер докосна шофьора по рамото. – Спри, mon ami. – Още не бяхме стигнали до статуята на Колумб, а вече притъмняваше. – Мистър Браун – каза Малия Пиер, мисля, че ще е по-добре да се върна и да го намеря. Нали знаете как стават тия неща и в собствената ви страна – не бива да се създава погрешно впечатление. Едва ли бих имал голяма полза, ако пристигна сега в Англия с препоръчително писмо до мистър Макмилън. – Той ми махна с ръка. – В най-скоро време ще се отбия при вас да пием по чаша уиски. Страшно се радвам, страшно се радвам, че се върнахте, мистър Браун. – И тръгна все в това чудесно настроение, за което нямаше никаква причина.

 

 

 

---

 

Романът е преиздаден в поредицата „Модерна класика“, с марката на издателство „Колибри“

 

 

Издателство ``Колибри``!

 

Как можете да помогнете на пострадалите в Хаити: http://www.aah-usa.org/pressroom/releases/2010/01/14 !

 

Електронна публикация на 18. януари 2010 г.
Публикация в кн. „Комединтите“, Греъм Грийн, Изд. „Колибри“, С., 2006, Пр. Тодор Вълчев

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]