Не съм художник, а поет.
Защо ли? Мисля си, предпочитам да съм
художник, но не съм. Ето,
например, Майк Голдбърг
започва нова картина. Аз се отбивам за малко.
„Седни да пийнеш нещо“ ме
кани. Пия; Пием. Вдигам
поглед. „Това там са cардини.“
„Да, нещо липсваше.“
„Аха.“ Тръгвам си, дните минават
и аз пак се отбивам. Картината
е напреднала, и си тръгвам, и дните
минават. Отбивам се. Картината е
завършена. „Къде са сардините?“
Останали са единствено
букви. „Претрупано беше,“ казва Майк.

А аз? Един ден си представям
някакъв цвят: оранжево. Написвам ред
за оранжевото. Той бързо се превръща
в цяла страница от думи, не редове.
После още една страница. Трябва ми
много повече, не оранжево а
думи за това колко ужасно е оранжевото
и живота. Минават дни. Даже
в проза съм истински поет. Стихотворението ми
е завършено, а още не съм споменал
оранжевото. Стават дванайсет стихотворения,
и ги озаглавявам портокали. И един ден в една галерия
виждам картината на Майк, озаглавена сардини.

върни се | съдържание | продължи