Е.Л.Доктороу (06.01.1931 - 21.07.2015)

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен указател

 

ЛОВЕЦЪТ

 

Е.Л. Доктороу

 

Превела от английски: Иглика Василева

 

 

Корица на книгата, снимка: Издателство ``Изток-Запад``

         ГРАДЧЕТО Е РАЗПОЛОЖЕНО АМФИТЕАТРАЛНО на хълм край реката, промишлено селище с дървени къщи и облицовани с червен камък обществени сгради. Библиотеката се състои от една стая, викат й Лицея. Няколко стари къщи с веранда са превърнати в кръчми с неонови реклами на „Милър” и „Бъд”1. На брега, зад заключената мрежа на оградата се вижда старата фабрика за обработка на месинг – дълга, двуетажна тухлена постройка с изпочупени прозорци и кула в единия край. Реката е замръзнала. Паднал е нов сняг. От двете страни на улиците снежните грамади са стигнали човешки бой. Димът от комините бързо се разтваря в зимното небе. Дошла откъм реката, виелицата танцува между къщите на хълма.
         Училищен автобус се провира по стръмните тесни улички. Майките и бащите са наизлезли по верандите, гледат как автобусът събира децата им. Той е единственото движещо се нещо в града. Преди да се приберат обратно, бащите грабват по един наръч цепеници от подредените до външната врата дърва за огрев. Зад къщите, в гората, на белия снежен фон дърветата изглеждат съвсем почернели. Врабчетата и сипките се щурат от клон на клон и разтърсват перушина, сякаш да се сгреят. Пляскат с криле, слизат на земята и подрипват по ледената кора под дърветата.
         Децата влизат в училището през високата дъбова врата с напречна ръкохватка и надпис „бутни”. Всъщност сградата, ъгловата и висока, не е голяма, но изглежда непропорционална: стаите са тесни, с високи тавани, а стълбищата кънтят. Децата седят в редички по чиновете си с прибрани ръце и вперени в учителката очи. Тя е засмяна и мила. От дълго време е тук и нескромното й желание да промени тези деца се е превърнало в благоговение пред това, което са. Студът е зачервил малките им лица; тънката им бяла кожа се е напукала на бузките и алени петънца са избили по синкавата бледност на клепачите. Клепачите им са прозирни мембрани – така нежни и така фини, че тя се замисля как ли спят, как ли успяват да не виждат през затворените си очи.
         Тя им казва колко се радва, че са дошли на училище в такова студено време, в такава виелица, като при това се очаква и нова буря. След това всички играят гимнастика, тя им показва упражненията – клякат, навеждат се от кръста надолу, скачат на място, правят кръгове с ръце и се премятат презглава, за да видят как изглежда светът отдолу нагоре! Как изглежда, а? - провиква се тя и сама опитва, като прави кълбо напред върху дюшека в гимнастическия салон, и пак, и пак, докато й се завива свят.
         Отначало децата са оклюмали, но гимнастиката ги ободрява и учителката ги заразява с настроението си. С интерес следят всеки неин жест. Тя ги извежда от малкия слабо осветен салон, тръгват из празните коридори, нагоре-надолу по стълбите и тя им казва да си представят, че са патрулен отряд, който се е изгубил в пещерите на незнайна планета, далече-далече в космоса. И сега ще търсят следи от живот. Обикалят пустите класни стаи, където пастелните детски рисунки са увиснали на по едно кабърче, корковите табла са се измъкнали от дървените рамки и краищата им стърчат извити. Погледнете! - провиква се тя и издърпва от дъното на едно шкафче червено гумено ботушче. Кой би повярвал?
         После тръгват към мазето. Разсилният, задрямал в стаичката си, се стряска от погледите на толкова много дечурлига, втренчили се в него. Той е огромен като мечок и носи войнишки панталони и червена, карирана вълнена риза. Учителката никога не го е виждала облечен в други дрехи. Лицето му е небръснато, с набола прошарена брада. Ние сме патрулен отряд, казва му тя, и сме се изгубили. Да си виждал наоколо някакви живи същества? Разсилният се намръщва. Какво? - опулва се той. Кво рече?
         В мазето е топло. Пещта боботи басово. Тя му нарежда да отвори желязната вратичка, за да могат децата да видят източника на топлина, да видят огъня в неговото леговище. Казва им да минат едно по едно и да хвърлят по шепа въглища. И те хвърлят – сякаш извършват някакво тайнство.
         След това се разпорежда да се отворят складовите помещения, кухнята и столът – пълно е с неотворени касети със сухи супи и консерви, с огромни тенджери, гигантски казани и безброй метални подноси с преградки за отделните порции. Не! Подносите няма да пипате! - провиква се разсилният. Защо не? - възразява му тя. Училището е тяхно, нали така? И тя връчва на всяко дете по един поднос или метална купичка да ги думкат с юмруци, докато маршируват нагоре по стълбите, та да изплашат водните духове с въртящи се изцъклени очи и месести рога, които ги дебнат из засада край ъглите.
         Следобед е вече тъмно и децата се качват в училищния автобус, който ги очаква на паркинга зад сградата. Новите улични лампи, монтирани от общината, пръскат кехлибарена светлина. И на фона на тази кехлибарена светлина жълтият училищен автобус изглежда потъмнял като преварен жълтък. Автобусът потегля, личицата смътно се различават зад стъклата, децата се обръщат и дълго гледат младата си учителка. Тя маха, пръстите й се разтварят и свиват като пърхащо крило. Стъклата се плъзгат пред очите й, деформират и изправят отражението и й създават илюзията, че каменната сграда зад нея се олюлява и се движи в обратна посока.
         Автобусът е вече на главния път. Бавно отминава училището. Детските главици се поклащат в такт със смяната на скоростите. Автобусът изчезва от погледа и потъва в подножието на хълма. В този миг учителката се сеща, че шофьорът й е съвършено непознат. Не е дребният плещест мъж с очила без рамки, а младеж с дълга светла коса и албиносови вежди – погледна я в момента, когато се наведе с ръце на кормилото, готов енергично да го завърти и потегли.

 

         СЪЩАТА ВЕЧЕР ВКЪЩИ младата жена си стопля вода за къпане и я излива във ваната. Сапунисва се и уринира вътре. Изважда шепите си над водата и я оставя да изтече през пръстите й. Тананика си някаква измислена мелодийка. Банята е просторна, облицована с дърво и боядисана в сиво. Чугунените крака на ваната са във формата на лъвски лапи. Високо на стената малкото прозорче е леко открехнато и през него влиза нощният хлад. Тя лежи по гръб, а студеният въздух се плъзга по водната повърхност и прокарва длан по врата й.
         На сутринта тя се облича, сресва косата си назад, опъва я силно и я връзва на тила, слага си обичките с опал, които е получила като подарък по случай дипломирането си в колежа. Тръгва за работа, отключва училището, пуска парното, избърсва черната дъска и отива до входа да изчака децата с жълтия автобус.
         Те не идват.
         Хрумва й да промени плана на урока; отскача до класната стая и на всеки чин оставя по един лист картон. Връща се при входа и продължава да чака децата.
         Никакви не се виждат.
         Отива в мазето да потърси разсилния. Пещта издава слабо стенание, ритмично набира скорост и забумтява все по-силно и по-силно; разсилният я зяпва в недоумение. Казва й колко е часът – и нейният часовник показва толкова. Изкачва обратно стълбите, намята си палтото и пак застава отпред в очакване на децата.
         Жълтият автобус се задава по алеята към училището и спира точно пред входа. Децата слизат едно по едно и тя слага ръка на всяко раменце. Младежът с русата коса и албиносови вежди й се усмихва.
         В този град са се извършвали свещени тайнства, случвали са се легендарни събития. Веднъж по време на ръгби мач загинал един от играчите – полупрофесионалист като останалите. Друг път оттук минал кандидат за президентския пост и държал реч в града. Било организирано масово погребение на жертвите от пожара в обувната фабрика. Тя разбира, че новият шофьор няма и понятие от всичко това.

 

         СЪБОТА СУТРИН учителката отива в старческия приют. Там чете на старците. Те са я наобиколили и я слушат внимателно. Това са лицата на нейните деца в училище, само че в друго време. Мисли си, че дори разпознава някои от бабите и дядовците им. Когато четенето свършва, онези, които все още се държат на крака, отиват при нея, започват да я дърпат за ръкавите и якичката, взаимно се прекъсват и се надпреварват кой пръв да й каже името си и какъв е бил. Надвикват се. Дразнят се един друг. Размахват ръце пред лицето й, за да привлекат вниманието й.
         Не успява да се измъкне набързо, както си е наумила. Най-сетне излиза на улицата и се втурва да бяга. Тича, докато старческият приют се изгубва от погледа й.
         Времето е много студено, но слънчево. Решава да се поразходи до голямата къща на върха на най-високия хълм в града. Стръмните улици се извиват като серпантини по склона. Тя е обута в джинси и ботуши с връзки. Катери се през преспите и затъва до кръста в тях.
         Голямата къща стърчи над върхарите, цялата огряна от слънце. Разправят, че един от собствениците на фабриката я построил за своята любима, но скоро след като се нанесли, застрелял младоженката с ловна пушка. От колоните в гръцки стил липсват големи отломъци, а под гипса стърчи телена мрежа. Таванът на входния портик е обкичен с ледени висулки, вятърът е навял преспи край стените. Входната врата липсва. Тя влиза. Слънчевата светлина изпълва и преддверието, и красивото широко стълбище – целите покрити с дебел снежен килим. Таванът е продънен, а през една дупка на покрива се вижда небето. Тя пристъпя плахо и отива до вратата, която би трябвало да води към трапезарията. Отваря я. Мирише на гнило. Нещо изсъсква, прошумолява и тя зърва няколко чифта очи-съзвездия да проблясват в мрака. Отваря вратата по-широко. В един от ъглите на стаята се е сгушило цяло котешко котило. Ръмжат срещу нея и нервно шибат въздуха с опашки.
         Тя излиза, заобикаля къщата и минава в задния двор – открито бяло поле, блеснало на слънцето. На стената, срещу прозореца на втория етаж, е подпряна алуминиева стълба. Тя се изчаква по нея. Стъклото е разбито, прекрачва перваза и се озовава в светлата и прохладна спалня. Ледено полукълбо виси от тавана. Като заобления сърп на луната. Застава до прозореца и в края на гората зърва мъж с оранжево яке и червена шапка. Дали я вижда оттам? Далече е. Той вдига пушката, опира я в рамото си и след миг тя чува нещо подобно на шляпване в стената на къщата, като удар с разтворена пестница. Тя не помръдва. Ловецът сваля пушката и се скрива в гората, обрамчила бялото поле.

 

         СЪЩАТА ВЕЧЕР МЛАДАТА УЧИТЕЛКА се обажда на доктора в града и го пита какво лекарство да вземе.
         А какви са оплакванията ви? - интересува се той. Тя споменава нещо като отпадналост, а в същото време гласът й звучи бодро и настойчиво, дори събира сили да се засмее. Той казва, че ще се обади на аптекаря да й даде хапчета валиум от по два милиграма, които ще я успокоят, без да я успиват. Тя отива до Мейн стрийт, аптекарят й отваря и без да светне лампата, я завежда до щанда за лекарства с рецепти в дъното на магазина. Пъха ръката си в голям буркан и изважда цяла шепа хапчета; започва да пълни с тях едно шишенце, като бавно ги отброява между палеца и показалеца си.
         Тя си купува билет и влиза в киното на Мейн стрийт. Киното носи името на града. Сяда в тъмното и изгълтва шепа от подсладените таблетки. Картината се мержелее пред очите й. Екранът избледнява и върху бялото платно се появява градът в снежната си премяна, с дървените къщи на хълма, замръзналата река и задръстените от сняг улици. С книжки под мишница децата тръгват за училище, слизат по стъпалата на къщите и излизат на улицата. Тя вижда живота си точно такъв, какъвто е той извън киносалона.
         После тръгва пеш из центъра на града. Всичко е затворено, с изключение на павилиона за вестници. Неколцина мъже се навъртат край него и прелистват изложените списания. Свива по Механик стрийт, минава покрай предприятието за инструменти и матрици, пресича железопътния прелез и излиза на моста. Затичва се. По средата на моста вятърът се усилва, като че ли иска да я метне през перилата долу в ледената вода. Не спира да тича и с леко приведена напред глава мъчително си пробива път, сякаш разкъсва невидима плът, за да продължи.
         След моста пътят рязко свива вляво и точно там, в подножието на хълма с боровата горичка, се издига къща с неонова реклама на прозореца: „Бързеите”. Изкачва входните стъпала към терасата, влиза вътре и без да поглежда встрани, забързано пресича салона. Спира се в дъното при дамската тоалетна. Излиза оттам, сяда в едно сепаре, облицовано с лакиран шперплат, и се втренча в масата. След малко се приближава препасан с престилка мъж и тя си поръчва бира. Чак тогава вдига очи. В заведението е полутъмно. Двойка възрастни мъже се седнали на бара. А по-навътре сам, пред едно питие и пакет цигари седи новият шофьор на автобуса, младежът с русата коса, и й се усмихва.

 

         ПРЕМЕСТВА СЕ В СЕПАРЕТО при нея. Известно време и двамата мълчат. Той вдига ръка и се извива към бара. После обръща глава и я поглежда. Ще пиеш ли още една бира? - пита я. Без да му благодари, тя само поклаща отрицателно глава. Бърка в джоба на палтото, изважда смачкан долар и го слага до изпитата си бутилка. Той вдига пръст.
         Оттука ли си? - пита я.
         Оттук, но съм родена в източната част, отвръща му тя.
         Аз живея във Валдес, казва той. На шестнайсета улица.
         Така ли?
         Знам, че ти си учителката на децата, продължава, а аз съм техният шофьор.
         Облечен е с вълнена риза, дънки и джинсово яке. Със същите дрехи кара и автобуса. Сигурно няма други. На врата си носи верижка и на нея има нещо закачено, но от ризата не се вижда какво. По брадичката и бузите му са наболи редки остри руси косъмчета. Страните му са гладки и меки. Усмихва се. Един от предните му зъби е нащърбен.
         Какво прави човек, за да стане учител?
         Завършва колеж. Тя въздъхва. А какво прави, за да стане шофьор?
         Урежда си го на място, отвръща той. Трябва ти шофьорска книжка и чисто досие.
         А какво е мръсно досие?
         Ами мръсно е, когато си лежал в пандиза или си бил задържан, или уволняван поради служебно провинение.
         Тя седи и чака.
         Много отдавна, като бях в трети клас, имах една учителка, започва той. Мислех си, че е най-красивата жена на света. Като си я представям сега, трябва да е била съвсем младо момиче. Като тебе. Ама беше много горда; като я гледах – и походката, и начина, по който отмяташе коса назад, - искаше ми се да бъда по-добър ученик.
         Тя се смее.
         Той взима празната й бутилка и я поглежда укорително, после вдига ръка към бармана, показва му два пръста и сочи бирата.
         Много е лесно, обажда се тя, да ги накараш да се влюбят в теб. И момичетата, и момчетата. Много е лесно.
         И мислено си признава, че точно това се опитва да прави и тя – да ги накара да се влюбят в нея. Преструва се на по-изискана, отколкото е, ходи като балерина, гали ги, отърква се о тях уж неволно, дава си вид на много непринудена, независима и така се мъчи да ги омагьоса.
         Имаш ли сестри? - пита тя.
         Две. Откъде позна?
         По-големи ли са от тебе?
         Едната е по-голяма, другата – по-малка.
         А те с какво се занимават?
         Работят в канцеларията на дъскорезницата, там при нас.
         Бих се доверила на мъж, който има сестри, казва тя.
         Той отмята глава назад и дълго отпива от бирата, адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу и редките му руси косми, наболи по врата, се поклащат като тръстикови стъбла във вода.
         По-късно двамата излизат от „Бързеите” и тя забелязва, че той е доста нисък. Помага й да се качи в пикапа и докато заобикаля отпред, тя се заглежда в ботушите му. Чисти здрави ботуши, кожата им нова и жълта. Моторът не ще да запали.
         Като живееш във Валдес, както правиш тук по това време? - пита тя.
         Чакам те. Той се засмива и моторът запалва.
         Бавно пресичат моста, а после и железопътния прелез. Тя му посочва откъде да мине и той стига до края на главната улица, тръгва нагоре по хълма и спира пред къщата й. Паркира в двора до страничната врата.
         Къщата е малка, изглежда мрачна и студена. Той изключва мотора и фаровете, пресяга се над скута й и натиска бутона, с който се отваря жабката. По някаква случайност тук ми се намира бутилка вино. Изважда плоска бутилка, увита в кафяв амбалажен плик, шумно затваря жабката и докато се обляга назад, ръката му се отърква в бедрото й.
         Тя се е втренчила в предното стъкло. Глупак такъв! Вместо да чиракува в оная дъскорезница, взел да се задява с учителката. Виж го ти, и бутилка приготвил. Каква наглост.
         Тя скача от пикапа, заобикаля го тичешком и по задните стъпала се втурва в кухнята. Затръшва вратата след себе си. Тишина. Затаила е дъх, не смее да помръдне в тъмното, застанала с лице към вратата, от която я дели една маса.
         Не чува нищо, освен собственото си дишане.
         Изведнъж задната врата се облива в светлина и бялото перденце на остъклената й част заприличва на екран, после светлината угасва и тя чува звука на потеглящия пикап. Задъхва се, ядът й минава и тя се разплаква.
         Стои самичка в тъмната кухня и плаче, усеща неприятната миризма на разгорещеното си тяло и от това я досрамява. Стопля си вода на печката и я излива във ваната.

 

         ПОНЕДЕЛНИК СУТРИНТА, застанала пред входа на училището, учителката очаква децата си. Когато автобусът свива в алеята, тя се дръпва назад и се скрива зад портата. Оттам се вижда отворената врата на автобуса, но не може да се разбере дали той се оглежда за нея.
         Тази сутрин тя е силно възбудена. Деца, днес е особен ден, казва им тя и за най-голяма изненада им изпява една песен, като сама си акомпанира на електрическа цитра. Оставя децата да подрънкват на инструмента, докато тя натиска бутоните. Виждаш ли, че можеш да свириш, повтаря тя на всяко едно поотделно.
         В единайсет пристига фотографът. Шкембелия с тясна черна вратовръзка. Чудно защо, но от училището рядко се сещат за мен, преди да се запролети, казва той.
         Възможно, но сега случаят е специален, отвръща му учителката. Ние искаме да ни снимате днес. Нали, деца?
         Децата гледат в захлас как фотографът разтваря триножника и нагласява апарата. Носи черен куфар със златни закопчалки, които щракат шумно при всяко отваряне. Вътре е пълно с кабели и прожектори.
         Колко много паралелки имаше едно време, подмята фотографът. А сега, я се погледнете какво е останало от вас. Да отоплявате цяло училище заради една-едничка стая.
         Докато той си инсталира апаратурата, младата учителка избутва чиновете към черната дъска и нарежда децата в две редички – по-високите, седнали на чиновете, а по-ниските, седнали по турски на пода пред тях. Самата тя застава в единия край на групичката. Петнайсет деца, зяпнали фотоапарата, и усмихнатата им учителка, която държи ръцете си отпред като оперна певица.
         Фотографът поглежда тази мила картинка и се намръщва. Ама децата изобщо не са облечени като за снимка.
         Как така не са?
         Ами, нито имат униформени връзки, нито са си сложили новите обувки. Някои от момиченцата дори са с панталони.
         Няма значение, снимайте, казва тя.
         Ама не са като за снимка. С тия рошави коси, я ги виж ония там.
         Нищо, снимайте както сме си, казва учителката и изведнъж излиза напред, с рязко движение на ръката разкопчава шнолата си, тръсва глава и косата й се разсипва по раменете. Учениците са смаяни. Тя коленичи на пода пред тях с лице към апарата и придърпва две от дечицата в обятията си. Настойчиво размахва ръце, за да подкани и останалите да се приближат, и те я наобикалят. Едно момиченце се разплаква.
         Тя ги притиска към себе си, усеща телцата им, тънките костици на ръчичките им, крехките им раменца, слабите им крачка и кльощави дупенца.
         Снимайте! - повелително прошепва тя. Снимайте ни ей така, както сме си. Ето, гледаме в обектива. Снимайте!

 

 

 

---

 

Бележки:

 

1 Известни марки американска бира. – Бел. прев.[горе]

 

Електронна публикация на 10. декември 2015 г.
Публикация в кн. „Цялото време на света“, Е.Л. Доктороу, пр. Иглика Василева, Изд. „Изток-Запад“, С., 2015 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]