Е.Л.Доктороу (06.01.1931 - 21.07.2015)

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен указател

 

УОЛТЪР ДЖОН ХАРМЪН

 

Е.Л. Доктороу

 

Превела от английски: Иглика Василева

 

 

Корица на книгата, снимка: Издателство ``Изток-Запад``

         КОГАТО БЕТИ МИ КАЗА, че тази нощ ще отиде при Уолтър Джон Хармън, май изобщо не реагирах. Но тя ме погледна в очите и изглежда е видяла нещо в тях – някакво леко униние или моментна скованост на изражението. И тогава й стана ясно, че въпреки моето учене и упорита работа Седмото достижение ми убягва.
         Скъпи мой, каза ми тя, не се отчайвай. За мъжете е по-трудно. Уолтър Джон Хармън знае за твоята борба и те похвалва. Ако искаш, може да отидеш да поговориш с него, това е право на съпрузите.
         Не, отвърнах й, добре съм.

 

         СЛЕД КАТО ТЯ ИЗЛЕЗЕ, тръгнах да обикалям околните пасища на вечерна светлина. Тук природата е красива, необятна вълниста долина с поточета и естествени езерца, няма лампи, които да засенчват звездите или светлините на движещите се сред тях самолети. Това е мястото, където Свещеният град ще слезе на земята. Само за две години общността успя да снади парчетата на тази долина. Занимавах се с правната страна на този имуществен въпрос, често ходех до Шарлот и сега с гордост мога да заявя, че имам немалка заслуга за реализирането на проекта. Истинско чудо е, че Уолтър Джон Хармън успя с такава лекота да привлече толкова много от нас към изповядваното от него пророчество. Както и това, че ние дарихме всичко, което притежавахме – не на него, а на Волята, която се проявява чрез него. Не сме идиоти. Не сме жертви на култ. На много места ни се присмиваха, че сме тръгнали подир Божия пророк – един автомонтьор, който като млад е излежавал присъда за кражба на кола. Но този благословен човек революционизира живота ни. От мига, в който се озовах в неговото присъствие, усетих решимост в душата си. Изведнъж всичко си дойде на мястото. И аз станах който съм. Трудно е да се обясни. Видях как външният свят се смрачава като в негатив. Докато аз останах на светло. И това, че бях благословен, сякаш се видя в очите му. Бледосините очи на Уолтър са скрити толкова надълбоко под изпъкналото му чело, че ирисите изглеждат отрязани в горната си част и приличат на полумесеци. Върху себе си усещаш смразяващия му поглед, който може да бъде и благ, така сякаш не е от този свят и в същото време неизразимо свят, отразяващ Бог, като взора на животно.
         Затова разпознах обзелата ме слабост, когато тази нощ Бети беше призована за Пречистване. По отношение на похотливостта Уолтър е извън всякакво съмнение. Това е повече от очевидно, тъй като всички съпруги, дори най-грозните, взимат участие в това причастие. Неговото вероизповедание смята разврата за измислица на светското общество. Ние с Бети например се бяхме любили нееднократно, преди да се оженим. А на децата в нашата Общност, децата в бяло, непознали плътските грехове, не се разрешаваше да гледат Уолтър Джон Хармън от страх да не би той с нещо да смути душите им. Те са нашите безценни девственици, момиченца и момченца, чието пеене му доставя огромно удоволствие. Той, разбира се, не им казва нищо, само се усмихва, затваря невероятните си очи и сълзите се стичат по страните му като дъждовни капки по стъклото на прозорец.

 

         ДВАМАТА С БЕТИ научихме за Уолтър Джон Хармън от интернет. Бях се зачел в някакъв блог – изобщо не си спомням как стигнах до него. Сега обаче си мисля, че именно тогава ме е призовал за пръв път, защото в този сътворен от Бога свят няма нищо случайно. Извиках Бети, тя дойде в кабинета ми и двамата изчетохме всичко за онова изключително събитие, торнадото, което се е случило предишната година в град Фримонт в Западен Канзас. Имаше и линкове, всичките от въпросното място, и всички те разказваха една и съща история. Влязох в архивите на местните вестници и там се потвърди фактът, че по това време щатът на няколко пъти е бил връхлитан от торнадо, но едно от тях, особено разрушително, ударило право в центъра на Фримонт. Настрана от това обаче нито една дописка не споменаваше ключовото събитие. Дори във фримонтския „Сън-Леджър” не се намери описание на тази необяснима случка за циклона, който разполовил града на две, мятал коли във въздуха, разбил на парчета всички витрини, вдигал цели къщи от основите им и сред другите поразии подпалил и разлелия се в голяма локва петрол по пода на сервиза към бензиностанцията на Гети на ъгъла на улиците „Рейлроуд” и „Дивижън”, където Уолтър Джон Хармън работел като автомеханик.
         Още си спомням разказа за случилото се, събран от всички възможни блогове, както и от това, което впоследствие научихме от хората в града, станали свидетели на случката, които от онзи момент нататък бяха тръгнали да следват Уолтър в неговата мисия, а сега са сред старейшините на Общността. Нищо не могло да убеди Уолтър Джон Хармън сам да опише преживяното, също както не разрешаваше и никакви други писмени документи. „Още не е дошло времето за това – казваше и добавяше, – дано никога не дойде това време, защото денят, в който ще залитнем и ще се изгубим, това ще бъде времето”. На практика в Общността нищо не се пишеше. Идеалите, Заповедите, Възложените задачи и Задълженията се изговаряха и веднъж огласени от пророка, те се изпълняваха и помнеха с помощта на всекидневните молитви. Чудесата, свързани с торнадото, се пазят във въображението на всички нас и помежду си ние ги обсъждаме, докато работим или по време на така наречените социални събирания, за да може с течение на времето да стигнем до Консенсус за дълбоката истина и да установим безспорната й достоверност.
         Докато стоял край пламтящата локва, първо вратите на гаража, после покривът, а след това и стените се срутили, вдигнали се във въздуха и били всмукани в нещо като черна фуния. Единствено Уолтър Джон Хармън си останал на мястото, после бавно се изправил, обърнал се полека-лека, спокойно и безмълвно, разперил широко ръце сред черните писъци, когато всички вещи на живота се носели вихрено над главата му – автомобилни брони, машини от автоматичната обществена пералня, шапки, празни палта и панталони, маси, дюшеци, чинии, ножове и вилици, телевизори и компютри, всички някак зловещо оживели сред черния вой на вятъра. След което едно полетяло във въздуха дете се озовало в лявата ръка на Уолтър Джон Хармън, друго – в дясната му, и той ги задържал, здраво ги стиснал и се снишил, без да помръдне от мястото си. И тогава страховитият вятър, от който не можело да се диша, стихнал, вече омаломощен. Полето извън града било осяно с няколко трупа и с хора, агонизиращи сред собствената си покъщнина. От онова пламтящо езеро в гаража на Гети бил останал само кръг почернял бетон и изведнъж изгряло слънце, сякаш торнадото изобщо не го е имало, а майките на двете деца се спуснали напред и ги открили – наранени, разкървавени и разплакани, но живи. Чак тогава Уолтър Джон Хармън си поел дъх, но пак не помръднал от мястото си, неспособен да се движи, като в транс, докато най-накрая се свлякъл на земята в несвяст.
         Всичко това е описано в Консенсуса. За други елементи на чудото все още се спори в Общността и както предполагам, ще минат в графата Апокрифни. Един от старейшините, Ансел Бърнс, който притежавал магазин за дрехи, твърди, че в забранената за коли търговска част на Фримонт седем от живачните улични лампи светнали сами и останали така въпреки торнадото. Не мога да го приема. Според „Сън-Леджър”, токът навсякъде в града угаснал. И после на местното електродружество му трябвали два дена, докато възстанови захранването.

 

         КОГАТО ПРИСТИГНАХМЕ, двамата с Бети бяхме женени от десетина години, но нямахме деца. Едно от привлекателните неща в Общността е, че ние всички сме родители на децата. Докато възрастните живеят в собствени жилища, както във външния свят, всички деца са събрани заедно в една стая в главната сграда. В момента наброяваме сто и десет души с безценното съкровище от седемдесет и осем деца на възраст от две до петнайсет години.
         С изключение на главната сграда, която навремето е била приют за престарели монахини от римокатолическата вяра и към която ние пристроихме едно ново крило, всички останали жилища са издигнати от членовете на Общността според техническите указания лично на Уолтър Джон Хармън. Той държеше на квадратни като кутия къщи с двукрили покриви за възрастните, като всяка се състоеше от два апартамента с по две стаи. Неговото лично жилище беше малко по-голямо, с мансарден покрив, който го правеше да прилича на хамбар. Всички постройки в комплекса са боядисани в бяло; никакви други цветове не бяха разрешени нито за интериора, нито за екстериора. Металните конструкции също бяха забранени – рамките на прозорците бяха дървени, водата се носеше на ръка от кладенци, нямаше вътрешни водопроводи, а импровизираните женски и мъжки душове се помещаваха в две отделни палатки. Уолтър Джон Хармън беше казал: „Ние възхваляваме онова, което е временно, но почитаме вечното, защото нищо не може да се сравни с това, което иде, и всяка описваща го дума е неблагочестива.”
         Но в работната зала в новото крило на главната сграда разполагахме с компютри, факсове, копирни машини и така нататък, задвижвани от газов генератор, който се намираше зад къщата, като възнамерявахме, когато това стане възможно, да минем на соларно захранване. Тук дори има и метални шкафове за папките. Всичко това беше разрешено, тъй като, за съжаление, имахме взимане-даване с външния свят. Занимавахме се със съдебни спорове и искове от страна на щатски и окръжни чиновници, а освен това трябваше да водим и частни дела, заведени от лекомислени и опортюнистично настроени роднини на членове от нашето общо семейство. Но само на адвокатите в Общността, на старейшината Рафаел Олтман, нашия финансов шеф и заклет експерт-счетоводител, на неговите деловодители, както и на жените, които му помагаха, беше позволено да влизат в тези помещения. Трима от нас се занимаваха с правните въпроси и сутрин, веднага след молитвата отивахме на работа като всички останали хора. Затова, по изключение, притежавахме пълното снаряжение на адвокатската професия – костюми, ризи, връзки, лъснати обувки, които навличаме в случаите, когато трябва да се срещнем с колеги от външния свят. Закарваха ни с каруца до Портата при павирания път на около две мили разстояние. Там си избирахме един от трите джипа, но никога хамъра. Той е запазен за Уолтър Джон Хармън. Без да привлича нови привърженици, той все пак участваше в срещи на духовна тематика във външния свят. Често посещаваше икуменически и научни конференции, посветени на един или друг религиозен или социален въпрос. Никога не го канеха за доклади, но той е достатъчно красноречив и когато само седи кротко сред публиката, загърнат в мантията си, с наведена глава, лицето му почти скрито от падналия над очите му перчем, а ръцете – сключени под брадичката.

 

         БЕТИ СЕ ВЪРНА рано на следващата сутрин, слънцето влезе през вратата заедно с нея и аз я посрещнах с прегръдка. При това искрена – обичам да виждам лицето й сутрин. Тя е много светла и сутрин се събужда със зачервени бузи като малко дете, а лешниковите й очи моментално се ококорват. Тялото й е така стегнато и в същата отлична форма, както беше и в колежа, когато играеше хокей на трева. Ако човек се загледа, ще открие тънки линии, които излизат лъчеобразно от ъгълчетата на очите й, но за мен това я правеше още по-привлекателна. Косата й все още има цвета на житен клас и тя все още я носи късо подстригана като навремето, когато я срещнах; запазила е и старата си пружинираща походка, както и енергичния начин, по който се захващаше с всичко.
         Помолихме се заедно, след това седнахме да закусим с хляб и чай, разприказвахме се. В Общността Бети работеше като учителка, беше й поверена детската градина и тя взе да разказва какво възнамерява да прави. Почувствах се по-добре. Беше чудесно утро, тревата покрита с бяла мрежеста завивка. Усетих прилив на увереност в собствените си чувства.
         Съвсем ненадейно обаче най-ужасни плътски сценки изплуваха пред очите ми. Исках да говоря, но не можех да си поема дъх.
         Какво има, Джим, какво?
         Бети улови ръката ми. Стиснах очи, докато образите изчезнат и успея да си възвърна нормалното дишане.
         О, скъпи мой, каза тя. В края на краищата снощи не беше първият път. И да не би животът ни да се е променил от това? Казвам ти, това не е нормално човешко изживяване с нормалните последствия.
         Нищо не искам да знам. Не е необходимо да ми казваш.
         Не е нищо повече, нито по-малко от едно тайнство. Същото е, както когато свещеникът поставя нафората върху езика ти.
         Вдигнах ръка. Бети ме изгледа въпросително, както правеше навремето – красива птичка, килнала глава на една страна, сякаш недоумява кой може да съм аз.
         Нали знаеш, каза тя, че трябваше да кажа на Уолтър Джон Хармън. Затова и ти трябва да се срещнеш с него. Виж се само как си стиснал устни, така силно и сърдито.
         Не е трябвало ти да му казваш, рекох.
         Приех, че това е мое Задължение.
         Навън, под слънчевите лъчи, вдишах сладкия въздух на долината и опитах да се успокоя. Около мен всичко излъчваше ведрина. Ние тук сме най-кротките хора. В Общността не можеш да чуеш гръмогласни спорове, нито публично пъчене, нито проява на темперамент. Нашите деца никога не се бият, не се блъскат, не се съюзяват във враждуващи банди, както правят другите деца. Муселинът, с който се загръщаме, символ на общия ни духовен сан, успокоява сърцето. Молитвите, които мълвим, както и храната, която сами си отглеждаме в полето, винаги ни носят огромно задоволство.
         Бети ме последва навън. Моля те, Джим, повтори ми тя. Редно е да поговориш с него. Той ще те приеме.
         Така ли? И какво, ако ме освободи от работа, ако ме отзове, тогава кой ще пледира в съда?
         За кое дело става дума?
         Не си упълномощена да знаеш. Но повярвай ми, много е важно.
         Тогава той няма да те отзове.
         Откъде знаеш? Може и да не съм старейшина, но поне ми е разрешено да прекрачвам Портата. А това не предполага ли Седмото?
         Защо трябва да се защитавам? Моля те, казах й, престани да ме занимаваш с това.
         Бети ми обърна гръб и аз усетих студенината й. Хранех маниакалната мисъл, че Пречистванията няма да са проблем за мен, ако вече не обичам жена си.
         В края на деня по време на вечерята тя ме помоли да свърша нещо, нещо малко, което бих свършил и без да ме помоли, но ми направи впечатление, че тонът й беше настоятелен.

 

         ДАЛИ ПЪК АДВОКАТСКАТА МИ работа във външния свят не пречеше на пророческото ми превъплъщение, което ни предлагаше Уолтър Джон Хармън? Нали бях непрекъснато ту вън, ту вътре. Но това пък беше моята Заповед. Самият той беше казал, че по-висшите Достижения са неуловими, трудни и също като хората проявяват склонност да ни дразнят със всякакви свои измамни подобия. Затова няма нищо срамно в това да бъдеш отзован. Може би, за мое добро, трябва сам да го поискам. Но тогава това няма ли да означава, че поставям собствените си нужди пред тези на Общността? И няма ли по този начин да се откажа от Шестото достижение?
         На следващата сутрин преди работа отидох да се помоля в нашия Храм.
         Нашият Храм не е нищо повече от един навес. Намира се в края на ливадата, откъдето започва ябълковата градина. Върху дървена, скована от нас маса без никакви украшения или покривки стоят един бял камък и най-обикновен секретен ключ. Паднах на колене в огряната от слънце трева със сведена глава и сключени ръце. Зашептях молитвите, но умът ми се раздвои. Докато думите се оформяха в устата ми, единственото, за което можех да мисля, беше следният въпрос: дали бях дошъл в Общността, следвайки повелята на собственото си сърце, или съм се подвел, приемайки възгледите на жена ми за свои? Ето до каква степен съмненията ме разяждаха.
         Когато вдигнах поглед, Уолтър Джон Хармън стоеше в Храма. Не бях усетил кога е дошъл. Не гледаше към мен. Гледаше право в земята и не виждаше друго освен собствените си мисли.
         Уолтър не държеше проповеди, защото, както сам твърдеше, ние не сме църква, ние сме Разгръщащо се откровение. Обикновено се явяваше в Храма ненадейно, по всяко време на деня, във всеки ден от седмицата, според душевната си нагласа. В такива моменти новината бързо се разчуваше и който от членовете на Общността имаше възможност, се втурваше да го чуе, а онези, чиято работа ги възпрепятстваше, пак узнаваха думите му, но по-късно и както са били запомнени от присъстващите.
         И сега хора се затичаха насам. Тъй като Уолтър Джон Хармън говори много тихо, в един момент старейшините решиха, че трябва да се инсталира безжичен микрофон или високоговорител. Застанал в Храма в типичната за него поза с връхчетата на пръстите на едната ръка опрени в дървената маса, той започна да говори, както би направил дори наоколо да нямаше жива душа, после някой пристигна с усилвател и сложи микрофона на подставка точно пред него. Дори и усилен, гласът на пророка звучеше почти като шепот. Край него цареше страхопочитание, защото, както ни беше казвал неведнъж, неговото пророчество не търси изява. Нито той самият – не търси и не иска. Преди Бог да го осени по време на онази вихрушка, той изобщо не се сещал за религия. На младини водел неразумен, разгулен живот, бил извършил много лоши неща и сега смяташе, че именно затова е бил избран – да покаже мистериозното величие на Бога.
         --------------------------------------

 

         ОНОВА, КОЕТО УОЛТЪР ДЖОН ХАРМЪН каза тази сутрин, беше горе-долу следното: Навсякъде и във всички времена човечеството е познавало числата по един и същ начин. Това е така, защото не по-малко от земята или звездите числата винаги са били проявление на Бога. Както и да се събират, изваждат, делят и умножават, както и да се комбинират, разделят и решават, разбирането за числата си остава едно и също в очите на хората, независимо кои са и какъв език говорят. Бог под формата на цифрова истина ще претегли плодовете на везната, ще измери ръста ви, ще ви осведоми за издръжливостта на частите в колата и ще ви каже колко дълго ще пътувате. Той ще ви даде числа, които продължават безкрайно и ние наричаме това безкрайност, защото нашата математика се осланя на Бога. И когато Исус, Божият Син, умря за нашите грехове, Той взе със Себе си и тяхната безкрайност, защото беше от Бога, затова можеше да умре, за да отмие греховете и на мъртвите, и на живите, и на неродените за поколения напред.
         Но не Синът Божий е пророк, а един от вас, обикновен човек, който също като вас страда от угризения на съвестта, и неговите числа са толкова безкрайни, колкото безкрайни са годините на живота му. Той не може да умре за греховете на човечеството. Той може само да работи, за да премахне греховете на тази или онази душа, като ги приеме върху себе си и ги прибави към своите. Всичко онова, което ви принизява в очите на Бога – вашите плътски желания, вашата алчност, вашата привързаност към долното и недостойното, – вашият пророк ще го махне от вас и ще го приеме върху себе си. И ще го прави, докато тежестта на числата го погребе и адът го погълне. Защото той е един най-обикновен простосмъртен, който взима вашите грехове и като ви освобождава от тях, те стават негови и това го отвежда до ада – не до Бога и до дясната Му ръка, а до Дявола и до дълбините на вечните мъки. „Само възрастните, очистени чрез това пророчество, ще се присъединят към младенците в Свещения град на бъдното - каза Уолтър Джон Хармън. – И аз няма да бъда сред тях.”
         -----------------------------

 

         ПРИ ТЕЗИ ДУМИ НАСТАНА голямо стъписване. Ние знаехме, тъй като Прехвърлянето на греха беше в основата на неговото учение, че Уолтър рискува да бъде изключен от Свещения град. Бяхме го обсъждали по време на нашите събрания. Пророчеството му беше като на Исус, но не Исусовото, беше като на Мойсей, но не Мойсеевото. Все пак беше шокиращо да го чуеш изразено с езика на математиката – хората стояха и плачеха, защото сега вече Уолтър Джон Хармън говореше за нещо така неоспоримо, както е сборът числа, така измеримо, както са теглото и обемът, а реалността на това категорично формулиране ни идваше в повече и ние трудно можехме да го понесем.
         Той не си тръгна, а ни изгледа с лека усмивка. Нима искаше да ни каже, че часът му скоро ще удари? Тази сутрин русата му прошарена коса беше вързана отзад на конска опашка, което го правеше да изглежда по-млад от неговите трийсет и седем години. В този момент бледосините му очи бяха като на младеж, който не съзнава трагедията на собствения си живот. Докато стоеше и чакаше, членовете на Общността полека-лека се успокоиха от мълчанието му. Наобиколихме го, коленичихме и целунахме мантията му. Този ден аз май бях единственият, който почувства, че думите му са отправени лично към мен. Те като че ли отговаряха на собствените ми терзания, сякаш, след като интуитивно е усетил моето нежелание да се допитам до него, Уолтър Джон Хармън беше избрал този начин, за да ми напомни за истината и да възстанови силата на моята вяра. Но в края на краищата този ефект се получаваше винаги, тъй като дълбочината на словото му се явяваше като необясним, но съвършено точен отговор на онова, което се върти в ума ти, макар и ти самият все още да не го съзнаваш.
         Всички, които го чуха да говори този ден, усетиха истината на пророчеството му, както и решимостта, и покоя, които идват с нея. Отново почувствах привилегията на благодатта, която ми дават Седемте достижения. Обичах Уолтър Джон Хармън. Тогава как е възможно да осъждам любовта на жена ми към него?
         ------------------------------

 

         СЛЕД СЕДМИЦА ИЛИ МАЛКО ПОВЕЧЕ се облякох като за външния свят и в един от нашите джипове потеглих за щатския съд в Грейнджър, който се намира на около шейсет мили разстояние. Като влизам в сградата на съда, винаги се чувствам много неловко, като чужденец в непозната земя. Но бях издържал всички изпити по право на трите съседни щата и целият ми живот на зрял човек беше преминал в практикуването на общо право, така че едновременно с това имах професионалното усещане за принадлежност към сгради като тази стара грозотия, облицована с червен камък и с куполи по покривните си ъгли, която се извисяваше над площада в центъра на града. Тя ми казваше много, както и цялата родна архитектура на собственото ми американско минало, и когато взех да изкачвам износените й стъпала и чух почукването на собствените си токове по пода на входната зала, имах нужда да си напомня, че аз съм пратеник от бъдещето, комуто предстои да се обърне към обитателите на мрачните векове на светския живот, при това с езика на техния собствен речник.
         Това дело трябваше да се гледа пред административен съд. Специалният пълномощник по образование към щата беше подал молба да се отнеме разрешителното на Общността да обучава сама децата в нея. Като основание се изтъкваше неспазването на постановленията за задължително образование на всяко дете. Бяхме въведени не в съдебна зала, а в обикновена стая, от тези, които по принцип се използват за свикването на съдебен състав при нарушения, които дават право за предявяване на иск. Тя имаше високи прозорци и тъмнозелени транспаранти, спуснати, за да ни пазят от сутрешното слънце. Щатът разполагаше с трима адвокати. Съдията седеше зад отделна маса. Около стените бяха наредени столове за слушатели и всички бяха заети. Доколкото бях осведомен, не беше имало публично оповестяване на изслушването тази сутрин. Двама полицаи стояха до вратата.
         Доводите на щата бяха, че се използва само Книга на Откровението, за да се учат децата да четат и пишат, освен това, че и по-нататък не им се разрешава да четат друго освен Книга на Откровението, нито да пишат друго, освен да преписват пасажи от нея, практика, която е в нарушение на изискванията за грамотност. Освен това беше изтъкната разликата между образование и индоктриниране и че последното, както се практикува от нашия култ (тук се изправих да възразя срещу пренебрежително използваното определение), е в разрез с презумпцията за образованието като продължителен процес, който създава все по-широки и всеобхватни навици за четене, както и достъп до информация. Докато в нашата силно ограничена педагогика, когато един текст и само един-единствен текст е всичко, което детето чете, или рецитира, или повтаря монотонно, или произнася напевно, него и нищо друго, и завинаги, тогава това означава, че презумпцията за отвореност на педагогичната система е отречена. Детето ще научи текста наизуст и ще го повтаря, без той да му даде каквито и да било по-нататъшни лингвистични умения.
         Моят отговор гласеше, че при грамотността не съществува такова нещо, като презумпция за отвореност, че тя се свежда до способността да четеш и нищо повече и че когато щатските инспектори са присъствали в часовете на нашите деца от първи и втори клас, те са изказали задоволство, че принципите за четене и писане се преподават съобразно установените правила за изучаване на думите, фонетиката, правописа и граматиката и че само след като в по-горните класове са открили, че Книга на Откровението е единственият им източник на материали за четене, са решили, че тук има нарушение на правилата. Но децата, така както се обучават от нас, всъщност умеят да четат всичко и по определение са грамотни. И само затова ли, че насочваме тяхното четене и разсъждения към свещения текст, тъй като той е в основата на нашите вярвания и нашето обществено устройство, щатският пълномощник ще посегне на правото ни на свободна религиозна изява, както то е заложено в Първата поправка. Всяка религия предава своите догми от поколение на поколение, казах аз. И всеки родител има правото да отглежда своето дете според собствените си вярвания. Точно това правят и родителите в нашата Общност и имат пълното право да го правят, докато твърдението за недостатъчна грамотност представлява явен опит за намеса в религиозните практики на едно малцинство, което пълномощникът на щата не одобрява.
         Съдията се разпореди в полза на отнемането на нашето разрешително, но заяви, че в същото време, тъй като въпросът е важен, ще отсрочи изпълнението на заповедта, за да даде време за обжалване. Точно това очаквах. Стиснахме си ръцете с адвокатите на щата и това беше всичко.
         На излизане от стаята един от слушателите ме спря, възрастен мъж, стиснал бастун във възлестите си ръце. Вие работите за Дявола, сър, каза ми той. Засрамете се, засрамете се, извика подире ми. А след това в коридора усетих, че и един репортер върви от едната ми страна редом с мен. Вадиш картата за свобода на вероизповеданията, така ли, адвокатче? Но сега вече няма мърдане. Учебни планове, изпити, видеоматериали, училищни дневници. Такъв е редът.
         Беше ми приятно, казах му аз.
         Както и да е, спечели си шест месеца. Още шест месеца да си развявате байрака. Освен, разбира се, ако твоето момче не го заковат преди това.
         Христос е бил закован, отговорих му.
         Да, озъби ми се репортерът, но не защото е имал сметка в швейцарска банка.

 

         ОТДЪХНАХ СИ, КОГАТО стигнах до голяма долина, както войник си отдъхва, когато се прибере в своя отряд. Навред се усещаше нетърпеливо очакване, тъй като краят на седмицата наближаваше: щяхме да приемаме Прегръдката.
         Това събитие се случва веднъж в месеца, тогава приемаме гости от външния свят, които са чули за нас, които са разпитвали или по всяка вероятност са присъствали на някоя от Срещите на Уолтър Джон Хармън извън лагера и това ги е заинтересувало достатъчно много, че да отделят един ден от времето си за прекарване с нас. Паркираха колите си при Портата, след което бяха превозени с каруци. В първите си дни тук изобщо не мислехме за сигурност и охрана. Сега обаче записвахме шофьорските им книжки или пък искахме да се разпишат и да упоменат имената на членовете от семейството, които водят със себе си.
         През тази майска съботна сутрин пристигнаха около две дузини хора, повечето от тях с децата си, и ние ги посрещнахме със сърдечни усмивки, кафе и сладки, поднесени под двата дъба. Аз не бях част от Екипа по гостоприемството, но Бети беше. Тя умееше да предразполага хората. Беше хубава и отзивчива, ослепителна както винаги, което ми беше добре известно. Знаеше как да различи онези нежни души, които най-много се нуждаят от помощ, и на мига да се озове до тях. Разбира се, тези дни пристигаха само такива хора, изпаднали в нужда. Ала някои от тях бяха плашливи, притеснителни или тъжни, или пък до такава степен на ръба на отчаянието, че открито проявяваха скептичност.
         В крайна сметка обаче никой не можеше да устои на приятелската сърдечност на нашата Прегръдка. Към всички новодошли се отнасяхме като към завърнали се при нас стари приятели. Освен това имаше много неща, с които бяхме ангажирани. Първо, обиколка на жилищата и на главната къща, където децата изпяха една песен. След това Загръщането с мантии. На всички гости бяха раздадени муселинови мантии, с които да се наметнат. Това ги зарадва, както би ги зарадвала някаква игра, но също така ги приобщи към нашия външен вид. За да не им изглеждаме странно. Няколко дълги маси бяха изнесени от дърводелската работилница и гостите ни помогнаха да ги застелем с покривки и да подредим купите и платата с всички вкусни ястия – баници с месо, зеленчуци от нашата градина, хляб от нашата пекарна, високи кани със студена кладенчова вода и домашна лимонада. Навън, под топлите лъчи на слънцето децата и възрастните се настаниха поотделно на определените за тях маси. Всеки от гостите беше поканен да седне между двама от нашите членове, а срещу него седеше трети. Тогава един от старейшините, Шърман Бийзли, който по природа имаше мощен глас, се изправи, каза кратката молитва за преди ядене и всички се нахвърлиха на храната.
         Случи се чудесен ден. Седях на мястото си в края на една от дългите маси и за миг успях да забравя заплахите, които грозяха съществуването ни, и да се почувствам благословен, задето съм тук под синьото небе; усещах слънцето върху лицето си като Божия благодат.
         Всички разговаряха оживено. Бяхме инструктирани да отговаряме на всеки въпрос колкото е възможно по-дипломатично. Да не говорим за доктрини или богословие – само старейшините имаха това право.
         Една стеснителна млада жена от дясната ми страна ме попита защо в Общността ни няма нито едно куче. Беше физически непривлекателна, с дебели стъкла на очилата, освен това така седеше на пейката, сякаш се мъчеше да заеме колкото е възможно по-малко място. Това е нещо като голяма ферма, каза тя с тънкия си гласец, а аз никога не съм виждала ферма, в която да няма едно-две кучета.
         Отвърнах й само, че кучетата са нечисти.
         Тя кимна, размисли се и след като отпи от лимонадата, каза: Тук всички са толкова щастливи.
         Това странно ли ви се струва?
         Ами да, доста.
         Не можах да сдържа усмивката си. Нали сме в присъствието на Уолтър Джон Хармън, казах й аз.

 

         СЛЕД ОБЯДА дойде и голямата изненада. Заведохме всички в западния сектор, където върху предварително излята бетонна основа се изграждаше нов дом за наскоро пристигнала двойка. Скелето беше вдигнато и сега, когато всички насядаха по тревата и вдигнаха погледи, мъжете станаха и под ръководството на дърводелците едни от нашите започнаха да сглобяват страничните стени, други взеха да коват покривните греди, трети слагаха дюшемето, а най-опитните монтираха вратите и прозорците. Разбира се, до вътрешната облицовка нямаше да се стигне в същия ден, но вълнението на нашите гости се дължеше на гледката, че толкова много от нас така бързо можеха да вдигнат къща. Това беше урок без думи. Всъщност беше нещо като представление, защото такива домове бяхме строили неведнъж и всеки от нас знаеше какво да прави и точно къде да се забие всеки пирон. Навред се носеше естествената музика на чукане, пренасяне и пъшкане. Чувахме как публиката се смее и от време на време ръкопляска възторжено.
         Най-накрая всички застанахме прави и старейшината Манфред Джаксън връчи един свитък на новодомците от първия етаж, семейство Доналдсън – възрастна двойка, която се държеше за ръце и плачеше. След като семейство Доналдсън бяха прегърнати от неколцина от нашите членове и поканени да седнат между тях, старейшината Джаксън се обърна към гостите да им обясни това, което току-що бяха видели: бяха станали свидетели на Третото достижение.
         Манфред Джаксън беше единственият чернокож старейшина между нас. Представляваше внушителна фигура, висок, с изправени рамене като на млад мъж, въпреки че беше на осемдесет и кусур години. Косата му беше бяла, а муселиновата си мантия носеше като крал. С Третото достижение, започна той, тези членове на Обществото на Разгръщащото се Откровение се отказват от цялото си лично имущество и предоставят богатството си на пророка. Третото достижение се смята за голяма крачка нагоре, защото не е никак лесно да се отречеш от фалшивите ценности на света и да се издигнеш над неговата мерзост. Пророкът ни учи, че трябва да се изпълнят седем стъпки, за да заслужиш Бог. Нашето ще е царство на чистите, на получилите опрощение, защото каквото е наше, каквото притежаваме, с каквото смятаме, че не можем да се разделим, ние го даваме на пророка, него да обременим. Той ни е събрал да живеем далеч от врявата и лъжите на неверниците. Носим неговия муселин, за да покажем, че сме в състояние на преход. Защото живеем в къщи, които ще бъдат пометени от Божието торнадо. Манфред Джаксън посочи към долината, където Свещеният град ще се спусне: тук само изчакваме да дойде славата, която не се нуждае от сиянието на слънцето, отсече той.

 

         ПРЕЗ ЦЯЛОТО ТОВА ВРЕМЕ Уолтър Джон Хармън не се виждаше никъде. Денят преваляше и нашите гости въртяха глави наляво-надясно, чудеха се къде е човекът, който първоначално ги беше привлякъл тук. В късния следобед всички организирани събития, рециталите на певците от хора, обиколките из нашата свещена земя и така нататък приключиха и гостите вече се канеха да се сбогуват. Бяхме събрали муселиновите им мантии и с това сякаш им бяхме дали нашето разрешение да си вървят. Те обаче се колебаеха. Някои от децата им още играеха с нашите. Родителите просто изчакваха да видят кой пръв ще даде тон, тръгвайки към каруците. Междувременно ние - старейшините и членовете - продължавахме да ги разхождаме, да им повтаряме колко са ни зарадвали с посещението си и така полека-лека ги подкарахме обратно към Храма. Знаехме какво да очакваме там, но ги оставихме сами да открият пророка седнал кротко до дървената маса. Едно дете го забеляза първо и извика; именно децата се втурнаха напред, после родителите им и шепот на благоговение се понесе сред тях, докато бавно се събраха на тревата, загледани в Уолтър Джон Хармън.
         За мен това беше вълнуващ момент, кулминацията на днешната Прегръдка. Разбирате ли? Искаше ми се да извикам, разбирате ли? Изпълни ме огромен прилив на гордост.
         Обикновено пророкът се явяваше да говори пред гостите, но този ден беше потънал в мисли. Беше свел очи, седеше малко напред в стола си, единият глезен преметнат зад другия, а ръцете му – сключени в скута. Беше бос. Хората насядаха по тревата в очакване да заговори, дори децата се умълчаха. Още членове се присъединиха към нас и настъпи пълна тишина. Земята беше студена. Следобедното слънце беше започнало да хвърля сенки, лек ветрец разлюля тревата и разроши косата на пророка. Бети ненадейно се появи до мен, падна на колене, взе ръката ми и я стисна.
         Точеха се минута след минута. Той мълчеше. Тишината премина точката на неловкост или очакване и доби смисъл. Усетих в себе си дълбок покой и се заслушах във вятъра, който сякаш изговаряше думи, думите на пророка. Когато един облак прекоси слънцето, в неговата движеща се сянка разчетох посланието му. Сякаш мълчанието му се превърна в езика на чистия, неподправен свят на Бога. И той казваше, че всичко ще е наред. Че няма да има страдание. Че нашите души ще се излекуват.
         Мълчанието продължаваше и всичко стана така непоносимо красиво, че хората започнаха да плачат. Някой мина покрай мен и тръгна към пророка, който седеше потънал в тиха самота. Беше един от гостите – бузесто русо същество на не повече от петнайсет-шестнайсет години. Легна пред Уолтър Джон Хармън, сви се на кълбо и отпусна чело върху босите му ходила.

 

         ШЕСТ СЕМЕЙСТВА от посетителите през този ден обещаха да ни предоставят една десета част от имуществото си, без да се присъединяват към нас, а това беше Първото достижение. Но заедно с разрастването на нашето Общество, в някакво перверзно съотношение, зачестиха и проявите на внимание от страна на отмъстителния външен свят. За жалост, една от регистриралите се за Прегръдката се оказа журналистка от денвърски вестник, която сигурно се беше промъкнала под чуждо име. Съвсем достоверно беше описала събитията от деня – това беше голямата й хитрост, – но тонът на статията беше снизходителен, да не кажа презрителен. Не можех да разбера защо един журналист ще си прави труда да бие път от Денвър чак дотук само за да ни се присмива. Статията не беше клеветническа от юридическа гледна точка, но аз се почувствах лично предаден, когато в снимката на журналистката разпознах онази непривлекателна млада жена с дебелите стъкла на очилата, която седеше до мен по време на обяда и ме беше попитала как е възможно всички да са щастливи. Как подмолно се беше възползвала от нас и каква ненавист таеше това, уж хрисимо същество.
         На заседание с цел да се определи регламентът на по-нататъшните ни действия старейшините се разпоредиха, че отсега нататък ежемесечните Прегръдки ще се ограничават само до семейства с деца. Помислих си, че при броя на низвергнатите в този свят това ограничение не е никак добро, но истината е, че всички ние бяхме започнали да се чувстваме застрашени. Голословните нападки, с които бяхме наясно, тъй като ги бяхме чували нееднократно, сега стигаха до нас все по-често – от страна на роднини, приятели или по време на професионалните контакти, които имахме с външния свят, сякаш се мъчеха да ни отворят очите: Вашият пророк е алкохолик. Изоставил е жена и дете. Трупа богатство за ваша сметка. Как всичко това можеше да е вярно, след като нашият пророк беше за нас, за почти всички нас това, което представлявахме ние самите? Нали Уолтър Джон Хармън взимаше върху себе си нашето зло, а ние се възраждахме, пречистени от всички наши пристрастия, похотливост и бездънната алчност.
         Животът му не беше тайна. Всеки миг от него представляваше изповед. Но тъй като външният свят беше мрачно преобърнат наопаки като фотографски негатив, така преобърната беше и неговата логика.
         Всеки пример на злословни писания като че ли подтикваше към ново съдебно дело или разследване от един или друг порядък. Една сутрин старейшината Рафаел Олтман, нашият заклет експерт-счетоводител, ни уведоми, че Агенцията по приходите е подала молба за издаване на съдебно разпореждане за достъп до документацията на Общността. Един от нашите адвокати беше изпратен на мига да поиска забрана. В Съвета на старейшините бе насрочена среща с останалите, които практикувахме право, за да се начертае обща стратегия за справяне с все по-враждебното отношение на външния свят към нас. Що се отнася до клеветите, накърняващи престижа ни, досега бяхме отвръщали с благочестиво мълчание. Сега решихме, заради пророка, че трябва да говорим от негово име, че трябва да свидетелстваме. Без да целим привличането на нови привърженици, но и без да мълчим. Джъдсън Берглунд, един от постигналите най-много Достижения, който, преди да дойде при нас, е притежавал рекламна агенция в Калифорния, получи Заповед да организира кампанията. Той много бързо въведе ред. Когато един национален седмичник оспори чудото, случило се във Фримонт, тоест Канзаското торнадо, Берглунд намери за уместно да се пуснат разкази на очевидци, тоест на старейшините, под формата на писма до редактора. Много смело препечатахме на нашия уебсайт една атака на добре известен антикултист, заедно с оборващите го отговори на цяла дузина от наши членове. И така нататък.
         Нашият стил беше да отвръщаме на всичко спокойно, решително и в духа на опрощението.
         Уолтър Джон Хармън не ни изненада със стоическото си отношение към нарастващите проблеми, но когато лятото вече си отиваше и листата на дъбовете взеха да пожълтяват, той сякаш се затвори още повече в себе си, както се беше случило в деня на Прегръдката. Дразнеше го това, че каквото и да предприеме, веднага се разчуваше, и нашата преданост като че ли взе да му натежава. Но той затова беше избран от Бога – за да няма личен живот и лични чувства, затова се тревожехме за него. Нашият щастлив и спокоен живот на помирение и вдъхновено познание, което изпълваше праведното ни съществуване в лицето на Бога, и молитвите ни в очакване Божият свещен град да слезе тук върху нашата зелена земя бяха помрачени от обзелата ни загриженост за духа на Неговия пророк. Когато децата пееха, той вече не се заслушваше. По цял ден се разхождаше сам-самичък из нашия свещен терен. Почудих се дали пък бремето на нашите грехове не беше натежало твърде много на простосмъртната му душа.

 

         ОНОВА, КОЕТО СЕГА СИ СПОМНЯМ, е как Уолтър Джон Хармън стои с жена ми Бети в овощната градина над Храма в един студен и сив октомврийски следобед. Черни облаци, натежали от дъжд, се носеха по небето. Духаше вятър. Дърветата бяха само на три или четири години – ябълки, круши и праскови – и не много по-високи от човешки бой. Само ябълковите дръвчета бяха родили плод и в този ветровит ден, когато Бети трябваше да събира ябълките от земята или да ги къса от по-ниските клони, аз я видях как взе една ябълка и я подаде на Уолтър Джон Хармън. Той хвана китката й, наведе се и отхапа от плода. После тя също отхапа и докато дъвчеха, двамата стояха и се гледаха право в очите. След това се прегърнаха и под напора на вятъра мантиите прилепнаха по телата им; чух децата да се смеят, после се завъртяха в кръг около тях, около моята съпруга в обятията на Уолтър Джон Хармън.

 

         СЛЕД НЯКОЛКО СУТРИНИ членове, които бяха отишли да се помолят, забелязали мантия на земята до масата в Храма. Беше неговата, на пророка. Знаехме, защото при изпълняването на обреди той не носеше муселин, а лен. Сега ленената мантия лежеше захвърлена, сякаш беше паднала в краката му, сякаш я бе прекрачил и избягал. Секретният ключ стоеше още на масата, но белият камък беше на земята. Старейшините бяха спешно извикани, за да огледат мястото. Дърводелците го преградиха, за да би насъбралите се хора да разбутат нещо.
         Бяха положени всички усилия Уолтър Джон Хармън да бъде издирен. Преди не смеехме да прекрачим прага на жилището му, но сега външната врата стоеше отворена. Вътре цареше страшен безпорядък. Празни бутилки от алкохол, счупени чинии. Гардеробът му – празен. Някой дойде да каже, че долу при Портата хамъра го няма.
         По обяд, когато работата навсякъде беше спряла, старейшините обявиха пред стъписаната Общност, че Уолтър Джон Хармън ни е напуснал. Настъпи гробовно мълчание. Старейшината Боб Брус заяви, че старейшините ще се съберат след малко, за да направят изявление за смисъла, който се крие зад изчезването на пророка. Той ни събра да се помолим, след което прикани всички да се върнат към задълженията си. Учителите трябваше да поведат своите деца към класните стаи. След като всички се разпръснаха, една групичка деца продължаваше да стои на мястото си, тъй като за тях не беше дошъл учител. Това бяха питомците на Бети. Нейните озадачени колеги ги хванаха за ръка и ги поведоха. Хората се чувстваха объркани и тревожни.
         Можех да съобщя на всички, че пророкът си е тръгнал още снощи, когато чух как Бети стана от леглото, облече се и се измъкна тихичко навън. Заслушах се и след известно време в тъмнината на ясната студена нощ чух далечен звук от запален мотор и потегляне с бясна скорост.

 

         КОГАТО СЕ РАЗБРА, че пророкът е напуснал заедно с жена ми, бях извикан да се явя пред Съвета на старейшините. После бях поканен да присъствам на сбирките им. Сигурно мислеха, че измаменият съпруг – рогоносец, е посветен в нещо, което те не знаят. Или пък, че е важен заради друга цел. Защото, разбира се, моето изпитание по отношение на вярата беше далеч по-голямо в сравнение с това на другите членове от Общността и значи, щом аз съм в състояние да проявя хладнокръвие и да величая Бога, тогава за другите не би трябвало да съществува колебание.
         Както и да разсъждаваха, проявеното разбиране ми подейства като утеха. Личната ми мъка потъна в общата. За да запазя разсъдъка си, исках да извлека нова решителност и сила от тази криза. Но разбирах и друго, при това съвсем ясно и трезво, а именно, че ако успея да приема предателството на Бети в дух на опрощение и да се съсредоточа върху неговото по-голямо значение, това щеше хем да ми донесе облекчение, хем да ме издигне в очите на старейшините като пример за вярност към идеалите ни. В общност като нашата човек може лесно да осребри моралната си стойност и срещу нея да получи ръководен пост.
         Обсъжданията продължиха три дни. Говорех с нарастваща увереност и трябва да призная, че думата ми се чуваше във всички дебати. Стигнахме до следния консенсус: Уолтър Джон Хармън е извършил това, което се изискваше от него и което беше предопределено от същността на неговото пророчество. Не само беше изоставил нас, които го обичахме и зависехме от него, но напускайки ни с една от пречистените съпруги, той беше хвърлил съмнение върху основния принцип на учението си. Какво друго доказателство ни трябва, за да се уверим в истината на пророчеството му, освен това негово цялостно отдаване на греха и позора? Беше вълнуващо. Старейшината Ал Самюълс, дребният, прегърбен осемдесетгодишен старец с писклив, стържещ глас като на всички престарели хора, също изпадна във философско настроение. Каза, че сме изправени пред красивия парадокс на едно пророчество, което се сбъдва посредством отрицанието на собствените си принципи. Старейшината Фред Сандърс, известен и обичан заради своята бликаща жизненост, се изправи и извика: Да пребъде Бог и нашият благословен пророк! Ние всички станахме на крака и извикахме: Алилуя!
         Но докато всичко това се обмисляше, Общността изпадна в униние. Мнозина се обливаха в сълзи, други се лутаха апатично наоколо. Хората не бяха в състояние да си гледат работата. Бяха свикани и допълнителни сборове за молитва, но посещенията се разредиха. Някои от членовете, клети души, дори си събраха оскъдния багаж и поеха по пътя към Портата, без да обръщат внимание на молбите ни. Мисля, че именно по този начин навън се разчу за положението ни – чрез нашите обезверени дезертьори. Стана и по-лошо след едно телевизионно предаване, в което показаха картина на лагера ни от хеликоптер, докато говорителят ни описваше като хора, колективно измамени, ограбени, унизени и оставени без пукнат грош насред нищото.
         Беше време да действаме. По съвета на Джъдсън Берглунд, който до този момент се оправяше чудесно с рекламата, се подготвихме за голямо празненство: музика от нашите инструменталисти, маси, отрупани с качествена храна, обилно полята с нашето ритуално вино. Работата и учението бяха преустановени, за да може всички да се съберат на едно място. Слава на Господа, времето омекна и се случи един от онези октомврийски дни, когато слънцето, ниско в небето, хвърля златиста патина върху земята. Но това не излекува докрай обзелата ни несигурност и обърканост. Хората искаха да чуят старейшините. Направи ми впечатление, че някои от децата бяха потърсили истинските си родители и се бяха вкопчили в тях.
         След обяда музикантите се оттеглиха и всички се събраха пред Храма. Седмината старейшини се настаниха на столове с лице към множеството. Ставаха да говорят един по един. Изказванията им се свеждаха до следното: Пророкът беше направил всичко, за да ни предупреди, че точно това ще стане. Беше казал, че няма да е сред благословените, които ще обитават Свещения град. Това, че си е тръгнал толкова скоро е неочакван удар за онези от нас, които го обичаха, както всички ние го обичахме, но сега, след тази негова постъпка, трябва да го обичаме повече. Това е наше задължение. Нямаме право да поставяме под въпрос постъпката му, защото тя не е нищо друго освен неговата последна саможертва. Той е взел върху себе си всички грехове на света, които сме извършили, и се е върнал с тях обратно в света, за да можем ние да останем праведни в очите на Бога. Нито пък трябва да тъжим за него: ако продължим да живеем както досега и да учим както досега, където и да се намира, той ще си остане сред нас. По тази причина от този ден нататък ние, старейшините, ще говорим с неговия глас. Ще говорим с неговите думи и ще мислим с неговите мисли. И пророчеството, което е било, ще си остане пророчеството, което е. Защото е хвърлил камъка на земята, ала ключът към дверите на Божието царство е тук, върху масата. И когато четиримата конници препуснат по земята, когато мор и чума се надигнат като миазма от земята и слънцето почернее, и луната стане кървавочервена, и когато огнен вихър погълне цели градове и атомните воини на света се унищожат взаимно, пророкът ще бъде с нас и сред цялата сеч и опустошение ние ще останем невредими. Защото веднъж Бог е слязъл на земята като торнадо, като виелица, която се е завъртяла около този смирен човек, чиято добрина и морален ръст само Бог е съзрял, за да го направи Свой пророк. И ние, които сме вашите старейшини, видяхме всичко това със собствените си очи. И затова ви казваме, че когато Бог снизходи, Той няма да е вихър, Той ще бъде сияен, грейнал отвътре град на Неговата прослава и покой, и ние, които сме живели според пророчеството на Уолтър Джон Хармън, ще тръгнем по тези пасбища и ще пребъдем.
         Това даде резултат. Решителността на хората укрепна и това се видя в позите и израженията на лицата им. Много погледи бяха отправени към мен. Почувствах се стоплен от отразената слава на моята невярна съпруга, избраницата на Уолтър Джон Хармън, която трябваше да го придружи в решителния грях – неговото предателство към Общността.

 

         ДЕН ИЛИ ДВА ПО-КЪСНО, когато една от жените влезе в жилището на пророка, за да почисти, забеляза под креслото му нещо, което в общата суматоха бяхме изпуснали: молив.
         Нашият пророк държеше никога да няма нищо писано.
         Старейшината, който беше повикан, откри и друго нещо: в огнището, потулени под пепелта, се виждали три листа с извити краища, леко овъглени по ръба, но все пак като по чудо оцелели.
         Върху тези страници Уолтър Джон Хармън беше начертал план за издигането на стена около нашата Общност. С точно направени, оразмерени рисунки. Портата долу при магистралата трябваше да бъде отместена точно на сто и десет метра от нашите постройки. Стената трябваше да е от камъни, дебела три аршина и висока четири аршина. Камъните трябваше да бъдат събрани от пасищата и от близките потоци и ручейчета. И да бъдат споени с циментова смес, забъркана в точно указана от него пропорция. След което едно загадъчно изречение, изписано в края на последния лист с инструкции, само задълбочаваше мистерията: Тази стена за когато му дойде времето, гласеше то.
         Разбира се, това беше важно и обезпокоително откритие, което пораждаше единствено въпроси. Каменен зид не отговаряше на Идеала за преходност, който стоеше в основата на всичките ни предишни строежи. Какво можеше да означава това? Дали не ставаше дума за нов Идеал? И кога ще му дойде времето? Но той беше хвърлил плана в огнището. Защо?
         Просто не знаехме какво да правим с тези чертежи. Ако не бъдат отхвърлени, би трябвало веднага да се превърнат в Изискване.
         Страниците бяха сложени в чиста пластмасова папка и прибрани в сейфа на канцеларията, за да бъдат допълнително проучени.
         Междувременно трябваше да обмислим положението си от всички страни. Разполагахме със силно ограничен ресурс. Цялото имущество, предоставено от нашите членове, беше превърнато в лесно ликвидни ценни книжа чрез серия попечителски фондове, а после средствата обикновено се влагаха на името на пророка в няколко швейцарски банки като защитна мярка срещу евентуално съдебно преследване. Той лично се разпореждаше със сумите, заявени от нашия финансов старейшина Рафаел Олтман. Сами отглеждахме храната си, обичахме се скромно, но в същото време имахме неизплатени дългове, произтичащи от строителната ни програма, която малко или много никога не беше прекъсвана, тъй като пристигаха нови и нови членове. Сега по всяка вероятност и поне за известно време едва ли щяха да идват нови членове. Но няколко от парцелите земя в долината, които ни бяха нужни за деня, когато Свещеният град щеше да се спусне тук, на това място, бяха ипотекирани срещу сериозни суми. А ако се случеше да изгубим макар и само едно от висящите граждански дела срещу нас, тогава щяхме да сме ужасно уязвими.
         Седмиците минаваха и стана ясно, че ни чака дълга и студена зима с непредсказуеми изпитания. Нашият лазарет разполагаше само с един доктор и две медицински сестри, които се грижеха за куп боледуващи деца. Имахме и доста случаи на инфлуенца. Старейшината Ал Самюълс беше покосен от пневмония и го погребахме край възвишението зад овощната градина. Дребният прегърбен човек с пискливия глас беше голям любимец на всички, но дори фактът, че беше почти на деветдесет, когато си отиде, не подейства успокоително на Общността. Собствената ми скръб беше отчасти компенсирана, когато старейшините ме издигнаха в ранг и ме приеха да бъда един от тях. Имаме нужда от млада кръв, каза ми старейшината Сандърс и стисна ръката ми. Полага ти се по право и по закон.

 

         СЕГА Е ЯНУАРИ, настъпила е новата година и аз тайничко си пиша нощем в уединението на моя дом. Може би, както казваше пророкът, времето за документиране ще дойде тогава, когато светът ни връхлети. Така да бъде. Това обаче няма нищо общо със загубата на вяра – моята е силна и не се е огънала. Моята вяра в Уолтър Джон Хармън и в истината на неговото пророчество не се е разколебала. Да, ето какво ще кажа на скептиците: съвършено невероятно е един толкова необразован, злочест и несъвършен човек като този прост автомонтьор да е в състояние да предначертае такъв вдъхновен култ. Единственото обяснение е, че свещеният Божи пръст е докоснал челото му.
         Сега Общността, сгушена сред заснежената долина, е по-малобройна, но затова пък по-сплотена и непоколебима; събираме се всяка сутрин да благодарим на Бога за щастието, че сме Го намерили. Но светът е страшен и ако ние не оцелеем, поне това свидетелство и други, които може би ще бъдат написани, ще поведат бъдещите поколения по пътя към нашата вяра.
         Предвид общата възраст и немощ на старейшините, сега аз изпълнявам функциите на нещо като съдружник и управител в адвокатска кантора. Уолтър Джон Хармън продължи да живее чрез мен и говори с моя глас. Проучих трите листа на неговия план и вече съм взел решение, че щом се запролети, ще пръснем нашите хора из свещените пасища да събират камъни и канари за стената. А един от по-новите членове, пенсиониран армейски полковник, на когото дадох плана, излезе и обиколи земята. Каза, че това е направо невероятно - да се направи такъв план от човек без опит в армията. Защото така както е замислено, издигането на брустверите се възползва от всяко естествено преимущество на терена и всъщност ни дава възможност за унищожителна анфилада.
         Тоест притежаваме чист и безпрепятствен огневи обсег.

 

 

 

Електронна публикация на 28. октомври 2015 г.
Публикация в кн. „Цялото време на света“, Е.Л. Доктороу, пр. Иглика Василева, Изд. „Изток-Запад“, С., 2015 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]