Е.Л.Доктороу (06.01.1931 - 21.07.2015)

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен указател

 

ЕДЖЕМОНТ ДРАЙВ

 

Е.Л. Доктороу

 

Превела от английски: Иглика Василева

 

 

Корица на книгата, снимка: Издателство ``Изток-Запад``

         Каква кола беше?
          Не знам. Стара кола. Какво значение има?
          Някакъв мъж седи в колата си в продължение на три дни пред къщата, а ти не можеш да я опишеш.
          Американска кола.
          Браво.
          Такава една квадратна с издължен капак на мотора. Някак дълга и плавна.
          Форд ли?
          Може би.
          Но със сигурност не е кадилак.
          Не. Изглеждаше второ качество. Старовремска кола. С избелял червен цвят. И големи кръгли ръждиви петна по броните и вратата. И пълна с покъщнината му. Сякаш вътре е наблъскал всичко, което притежава.
          Е, какво искаш да направя? Да си остана вкъщи и да не ходя на работа ли?
          Не. Няма нищо.
          Щом няма нищо, защо ми го казваш?
          Май не трябваше.
          Гледаше ли те?
          Моля?
          Гледаше ли те?
          Когато се обърнах, запали колата и потегли.
          Какво искаш да кажеш? Че преди да се обърнеш...
          Усещах погледа му. Бях се навела да оплевя градината.
          Навела си се?
          Ето, пак почваш.
          Знаеш, че тоя мръсник спира пред къщата всяка сутрин, и въпреки това излизаш в градината и се навеждаш, така ли?
          Добре, добре, край на разговора. Чака ме работа.
          Може и аз да спра до тротоара и да те погледам как плевиш. Заедно да те погледаме. Няма да е зле. Да те гледа как се навеждаш по шорти и плевиш.
          С теб за нищо не може да се говори.
          Била е форд „Фолкън”. Нали каза, квадратен, като изрязан с твърди ръбове и сплескан вид. Значи „Фолкън”. Беше в производство през шейсетте. Ръчно превключване, три скорости. Само деветдесет конски сили.
          Окей, това е чудесно. Знаеш всичко за колите.
          Слушай, градинарстваща госпожичке, да познаваш колата му значи да познаваш мъжа. Това не е безполезно сведение.
          Добре.
          Тоя сигурно е някой емигрант от Тихуана.
          Откъде знаеш?
          Че кой друг ще кара четирийсетгодишна бракма? Вероятно търси работа. Търси какво да открадне. Търси да докопа нещо от дамата с бели крака, която се е надупила в градината си.
          Ти не си наред. Винаги всичко ти е ясно...
          Утре ще си освободя сутринта.
          Емигрантите не си пускат дълга прошарена коса, нито отварят прозореца на колата, за да видя розовото му лице и бледи очи.
          Хо, хо! Това вече е разговор.

 

          АКО НЕ СЕ МАХНЕШ оттук, ще запиша номера на колата ти. Нека ченгетата да установят самоличността ти, за да видят дали пък няма да се окажеш стар техен познайник...
          Полицията ли ще извикаш?
          Да.
          Защо?
          Защото трябва да се махнеш оттук. Върви да паркираш другаде. Предупреждавам те.
          Какво съм направил?
          Не се прави на идиот. Преди всичко, не искам някаква ръждясала бричка да виси пред къщата ми.
          Съжалявам, с друга кола не разполагам.
          Точно така, едва ли някой ще тръгне да кара това чудо, ако има друга възможност. И с всички тия вещи и вехтории отзад. Предлагаш разни неща направо от багажника си, продаваш ги, нали?
          Не. Това са си лично мои вещи. Нищо от тях не бих продал.
          Защото никой в този квартал няма да купи боклуците ти от багажника.
          Виж, съжалявам, че започнахме накриво.
          Точно така, накриво. Не мога да се държа приятелски с перверзник, който шпионира жена ми.
          О, останал си с много грешно впечатление.
          Така ли?
          Да, не искам никого да безпокоя, но наистина би трябвало да се сетя, че паркирането пред твоята къща ще направи впечатление.
          Най-накрая загря.
          Ако изобщо шпионирам нещо, то е къщата.
          Какво?
          Ами, навремето съм живял в нея. Цели три дни се опитвам да събера кураж да почукам на вратата и да се представя.

 

          О, ВИЖДАМ, ЧЕ КУХНЯТА е изцяло променена. Всичко вградено и прибрано. Ние имахме открит умивалник – бял порцелан върху крака от пиано. Ето тук се намираше долап, където мама държеше продуктите. Един от рафтовете се издърпваше и заедно с него излизаше сито за пресяване на брашното. Страшно ме впечатляваше.
          Сигурно щях да го запазя. Но имаше доста подобрения, направени от хората, които бяха живели тук преди нас. Аз обаче си имах собствени представи за обзавеждането.
          Вероятно сте купили къщата от хората, на които я продадох. Отдавна ли сте тук?
          Чакай да видя. Ще сметна по възрастта на децата. Преместихме се веднага след като се роди най-големият. Което прави дванайсет години.
          Колко деца имате?
          Три. И трите момчета. Понякога копнея за дъщеря.
          Всички ли са ученици?
          Да.
          Аз имам дъщеря. Но тя е вече зряла жена.
          Искаш ли чай?
          Да, благодаря. Много мило, че ми предлагаш. По правило жените са по-отзивчиви. Надявам се, че съпругът ти няма да има нищо против.
          Ни най-малко.
         Честно казано, чувствам се доста неловко от присъствието си тук. Сякаш нещо ми се привижда. Кварталът не се е променил много. Е, дърветата са станали по-високи и по-стари. Къщите, разбира се, са си на мястото, или поне повечето от тях, макар че вече нямат онзи достолепен и заможен външен вид, който имаха навремето.
         Това е един много спокоен квартал.
         Да. Но, как да кажа? Времето е страшно нещо.
         Така е.
         Родителите ми се разведоха, когато бях още малък. Живеех с майка си. Умря в голямата спалня.
         О!
         Съжалявам, понякога съм адски нетактичен. След като мама почина, се ожених и доведох съпругата си тук. Никога не съм живял другаде за дълго. И със сигурност не съм притежавал никакъв друг имот. Ето защо това е къщата – моля те, не ме разбирай погрешно, – къщата, в която продължавам да живея. Искам да кажа, мислено. От дете, а и по-нататък не съм спирал да бродя из всички тия стаи. Докато те започнаха да ме отразяват като огледало. И нямам предвид, че обзавеждането им разкриваше битието и вкусовете на нашето семейство. Съвсем не. А сякаш стените, стълбата, стаите, пространството, разположението бяха това, което съм аз. Несвързано ли говоря? Накъдето и да погледна, виждам себе си. Усещам как тя ми беше по мярка. Изпитвала ли си нещо такова?
         Не знам. Съпругата ти...
         О, бракът ни не продължи дълго. Тя ненавиждаше покрайнините. Чувстваше се откъсната от света. Аз ходех на работа, а тя оставаше тук самичка. Нямахме много приятели в квартала.
         Да, хората тук са доста затворени. Момчетата имат приятели в училище, но ние почти никого не познаваме.
         Чаят ми се отрази добре. Защото за мен това е удивително преживяване. Сякаш съм разчертан и разположен в тези стаи, сякаш съм пространството, затворено между тези стени, коридорите, обичайните места, по които се минаваше на влизане и излизане от къщата, или от едната стая в другата, и всичко останало - знаех как блести светлината в различните часове на деня през различните сезони. Всичко това недоловимо и неразличимо съм... аз.
         Мисля, че когато човек живее дълго време на едно място...
         Когато хората говорят за къща, обитавана от духове, те си представят как в нея витаят призраци, но това изобщо не е така. Когато една къща е обитавана – това се опитвам да обясня – тогава става въпрос за обзелото те чувството, че тя прилича на теб, че душата ти се е превърнала в нейната архитектура, че къщата с всичките й строителни материали те е обсебила със сила, подобна на омагьосването. Сякаш не друг, а ти си духът. И сега като те гледам, мила прекрасна млада жена, нещо в мен ми казва, че не аз не принадлежа на мястото, което е самата истина, а че ти не принадлежиш. Съжалявам, как можах да изтърся толкова ужасно нещо. Искам да кажа...
         Искам да кажа, че животът е страшно нещо.

 

          ------------------------

 

         ВЪРНАЛ СЕ Е, така ли? Пак е бил тук?
         Да. Стори ми се толкова тъжен, седнал там отпред, че го поканих да влезе.
         Какво си направила?
         Не е такъв, за какъвто го смяташ. Защо да не го поканя?
         Точно така! Защо да не го поканиш, след като съм му казал да не се мярка наблизо, иначе ще извикам ченгетата!
         Ти самият трябваше да го поканиш, след като ти е споменал, че е живял в тази къща.
         Защо това трябва да е документ за самоличност? Всеки е живял на едно или друго място. Ти би ли искала да споделяш с всекиго славното си минало? Съмнявам се. И това не се случва за първи път.
         Не започвай пак, моля те.
         Каквото и да кажа, ти правиш точно обратното. Винаги става така. За да може целият свят да разбере какво мисли тя за съпруга си.
         Защо винаги говориш за себе си. Ние двамата не сме един и същ човек. Аз разсъждавам по мой си начин.
         Така ли? Ами, добре тогава.
         Ей, момчета, елате, оформя се голям спор.
         Синко, веднага затвори вратата. Това не те засега.
         Всеки път, когато друг мъж влезе в къщата, ти изперкваш. Водопроводчик, дърводелец, дошъл да измери прозорците за щори, мъжът, който идва да отчита газомера.
         А сигурна ли си, че този твой мъж е мъж? Изглежда ми доста женствен. Носи побелялата си коса на конска опашка. А и малките му нежни ръчички. И какво толкова имаше да ти каже този педераст?
         Той е доктор по философия и поет.
         Божичко! Ами да, трябваше да се досетя.
         Отказал се е от преподаването и тръгнал да обикаля страната. Книгата му е на масата в трапезарията. Подписа я – за нас двамата.
         Трубадур, странстващ в стария си форд „Фолкън”.
         Защо трябва да се държиш по този начин!

 

          СПОРЪТ КАТО ЗАМЕСТИТЕЛ НА СЕКСА.
         От известно време е така.
         И по-добре.
         Да.
         Не знам защо така се разстройвам.
         Защото по природа си несъвършен като всеки мъж.
         Всички сме такива, така ли? Благодаря.
         Да. Полът ви е несъвършен.
         Съжалявам за думите си.
         Напоследък си мисля, че с тия три момчета, които са по цял ден на училище, може би трябва да си намеря работа.
         Каква работа?
         Или пък да запиша нещо да уча. Въобще да върша нещо, за да се чувствам полезна.
         Това пък откъде ти хрумна?
         Времената се менят. Те все по-малко и по-малко имат нужда от мен. Имат си приятелите, уроците. Аз само съгласувам маршрутите им и шофирам. Връщат се вкъщи и се затварят по стаите си с техните игри. Ти работиш до късно. Много самотна се чувствам в тази къща.
         Трябва по-често да ходим на театър. Да прекарваме по една вечер в града. Или пък предпочиташ опера? Нямам нищо против операта, стига да не е шибаният Рихард, да върви на майната си, Вагнер.
         Не за това говоря.
         Нали знаеш, сама избра покрайнините. Аз работя, за да изплащам ипотеката, училищните такси на тримата и вноските по две коли.
         Не те обвинявам. Би ли светнал лампата за малко.
         Какво има?
         Нищо, безлунна нощ. Толкова е тъмно, че се чувствам като в гробница.

 

          ------------------------

 

          ТОВА ИЗГЛЕЖДА МНОГО ПОДОЗРИТЕЛНО.
         Какво си правил там в три през нощта.
         Спях. Нищо друго. На никого не съм пречил.
         Да, ама в наше време ченгетата са много изнервени. Човек да спи в колата си.
         Навремето това беше футболно игрище. Като малък играех там софтбол.
         Е, сега е мол.
         Не се сърдиш, че им дадох твоето име, нали?
         Никак! Много ми е приятно да си мислят, че съм свързана с престъпник. Защо не отседна в местния „Мариот”?
         Пестя пари. Времето е меко. Помислих си, защо пък не?
         Меко. За меко, меко е.
         Тук полицията това ли прави, обикаля да конфискува коли? Защото ако си въобразяват, че търгувам с наркотици или нещо подобно, в колата ми ще намерят само книги, компютъра ми, лични вещи, дрехи, оборудване за къмпинг и предмети, които са ми за спомен и имат значение единствено и само за мен. Много неприятно, непознати да ти ровят в багажа. Ако това се беше случило в хотел, щях да си тръгна на секундата. Много съжалявам, че ти се натрапвам.
         Е, нали съседите са за това.
         Да, бе. Оценявам чувството ти за хумор в подобна ситуация.
         Радвам се.
         Но бихме могли да сме съседи само в случай на някаква времева имплозия. Тогава дори бихме били повече от съседи. Щяхме да живеем заедно, коридорите на миналото и настоящето щяха да се пресичат в пространството.
         Като в къща, която се дава под наем.
         Да, и така може да се каже. Като в къща, която се дава под наем.

 

          --------------------------

 

          ЗНАЧИ ТОЙ Е ТАМ. И какво – сваля жена ти?
         Не, няма такава опасност. Не е такъв. Почти съм сигурен.
         Тогава какъв е проблемът?
         Ами идва, представя се за някакъв превзет, вятърничав поет, доста неуравновесен, кара някаква таратайка, твърди, че напуснал преподавателското си място, ама сигурно са го изритали. Но въпреки това – голям артист.
         Да, знам, на хората това им харесва.
         Премеждията в живота му работят в негова полза. И получава това, което иска.
         И какво иска от вас?
         Не съм много сигурен. Всичко е доста странно. Къщата ли? Сякаш ако просроча ипотеката, и той ще се окаже банкерът, който е дошъл да ми отнеме собствеността.
         Тогава защо го каниш в къщата си? Нека кисне в „Старбъкс”, докато претърсват колата му.
         Ами, той се обади. Затворих му, а тя стои и ме гледа в очите. И изведнъж се улових, че трябва нещо да й доказвам. Нали разбираш какво става? Вече не съм на себе си, иначе щях да кажа на оня, съжалявам, но аз изобщо не те познавам. На кого изобщо му пука дали си живял тук, или не? Омитай се, щом ти върнат шибаната кола, и толкоз. Но, не, той така ме изработва, че аз трябва да доказвам на собствената си жена – не знам и аз какво, може би, че съм способен на великодушен жест.
         Ами ти си.
         Именно затова сега ми седи в къщата, сякаш ни е роднина. Това вече стига до самата фаллиния на нашия брак. По принцип тя е много наивна – прощава на всекиго за всичко. Винаги оневинява хората, намира извинения за всичките им гадости. Продавачът й връща по-малко пари, а тя си въобразява, че той просто е разсеян и е направил неволна грешка.
         Прекрасно качество.
         Знам, знам. Нейната философия е, че ако имаш доверие на хората, те ще го оправдаят. Това ме вбесява.
         Но те ще му върнат колата и той ще си тръгне.
         Не. Не и ако познавам жена си. Тя ще го закара, за да я приберат. После, като свършат, денят ще е вече към края си и тя ще го покани на вечеря. След това ще каже, че не му разрешава да си тръгва посред нощ. И аз ще я гледам, ще седя мирно и ще кимам одобрително. И тогава тя ще го заведе в стаята за гости. Готов съм да се обзаложа.
         Много си напрегнат, я изпий още едно.
         Защо не, по дяволите!

 

          С НАПРЕДВАНЕТО НА ВЪЗРАСТТА разбираш каква голяма част от всичко е измислица. И не само невидимото, но и онова, което е видимо навсякъде.
         Не съм сигурна, че те разбирам.
         Е, ти си още много млада.
         Благодаря. Бих искала и да се чувствам млада.
         Не говоря за личните представи на човека. Нито за начина, по който животът може да ти дойде до гуша – едно и също ден след ден. Не говоря просто за нещастие.
         Аз просто нещастна ли съм?
         Това не мога да преценя. Но мога да кажа, че меланхолията отива повече на една дама.
         О, божичко, толкова ли е очевидно?
         Във всеки случай, каквато и да е душевната нагласа, в по-голямата част от живота ние гледаме да сме винаги ангажирани, дори претоварени – работим, съревноваваме се интелектуално, физически, национално, търсим справедливост, търсим любов, воюваме срещу институциите. Все начини да оцеляваме. С всичко, което правим, творим история, пишем архивите на собствената си находчивост. Сякаш контекстът отсъства.
         А него го има.
         Да. Някакво необятно – как да го нарека? – равнодушие, което постепенно те завладява и с течение на годините, с напредването на възрастта става все по-натрапчиво. Това се опитвам да ти обясня. Ама май не успявам.
         Не, всъщност това е интересно.
         Много се разприказвах само от една чашка шери.
         Още?
         Не, благодаря. Опитвам се да обясня отчуждението, което те обзема след известна възраст. При някои по-рано, при други – по-късно, но е неизбежно.
         А за теб – сега.
         Да. Предполагам, че е нещо като умора, изхабяване. Сякаш самият живот се е износил и през протритата му тъкан прониква светлина. Отчуждението идва първо на моменти, в които те осеняват ясни прозрения, ала ти гледаш бързо да ги заличиш. Запленен си и въпреки това се отдръпваш. Но тъй като това е най-истинското чувство, което може да изживее човек, то се връща отново и отново, прокрадва се през защитните ти механизми и най-накрая те изпълва като някаква студена, много студена светлина. Може би трябва да спра да говоря. Самото говорене сякаш отрича това, което казвам.
         Не, оценявам твоята искреност. Това има ли нещо общо с идеята ти да се върнеш тук, за да видиш отново къде си живял навремето?
         Схватлива си.
         Може би това отчуждаване е твоята дума за депресия.
         Разбирам защо го казваш. Ти ме виждаш като олицетворение на някакъв колосален провал – живот на пътя в потрошена кола, никому неизвестен поет, третокласен университетски преподавател. Може би, да, аз съм и трите неща. Но не съм депресиран. Това, за което ти говоря, не е клиничен случай. Това е трезво приемане на действителността. Нека ти го обясня така: предполагам, че много прилича на това, което чувства един инвалид, или пък човек на смъртно легло, когато отчуждението играе ролята на защита, начин да притъпиш усещането за загуба, както и разкаянието, когато желанието да живееш вече не ти изглежда важно. Но извади от сметката тези обстоятелства и ето ме мен – здрав, независим, може би не най-прекрасният човек на света, но човек, който съвсем добре се справя сам, без чужда помощ, живее на свобода, прави каквото си пожелае и не се измъчва от големи угризения на съвестта. Но отчуждението е налице, сега истината е част от него, поради което той всъщност се чувства освободен, защото е отвън, в контекста, където вече не можеш да вярваш в живота.

 

          ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕК да идва чак в Ню Джързи, за да умре?
         Сър?
         А и къщата не е нищо особено, поне с това ще се съгласите. Най-обикновена колониална1 фасада с бяла винилова изолация, канавките пълни с боклуци, трупани кой знае от колко есени насам. Всъщност исках и до този въпрос да стигнем.
         Сър, моля ви. Ние задаваме въпросите, вие отговаряте, после си тръгваме. Можете ли да ни кажете нещо повече за починалия?
         Ами, какво да ви кажа, познавам го предимно като труп в коридора. Какво, не ми вярвате? Как да ми вярвате, след като жена ми плаче, сякаш ни е пръв роднина?
         Искате да кажете, че...
         Трудно ви е да повярвате, нали? Той дори не й е старо гадже, дори това не е.
         Много сте безсърдечен.
         Никак дори. Това е много интересно преживяване – абсолютен непознат да се строполи и да умре по долно бельо на път към тоалетната. После да видиш как го изнасят в найлонов чувал! Не бих изпуснал такава гледка за нищо на света. Добре е и за децата – да видят какъв е животът, и то точно преди да тръгнат за училище. За тях това е първото самоубийство.
         Сър, човекът е умрял от остър инфаркт на миокарда.
         Кой го казва?
         От Бърза помощ го прегледаха.
         Е, това си е тяхно мнение.
         Повече от мнение е, сър. Те всеки ден се сблъскват с такива неща. Дори не се опитаха да му правят изкуствено дишане.
         Не, самоубил се е, няма съмнение, какъв хитрец се оказа. Затова е дошъл тук, всичко е било планирано.
         Защо говорите така? Дошъл е на нещо като...
         Като какво?
         Поклонение.
         Слушайте! Дошъл е тук да ни прецака живота, затова е дошъл. Дошъл е като куче да вдигне крак и да опикае територията си. А сега ние какво ще правим? Ще живеем в къщата на мъртвеца. Пък аз си мислех, че моят дом е моята крепост.
         Не знаех, че сте толкова привързан към къщата.
         Хайде момчета, трябва да тръгваме.
         Не съм! Привързан съм дотолкова, че ми е важно да подслоня някъде жената и децата. За бога, платил съм за нея с труда си! Винаги съм постъпвал почтено. Осигурих ти къща в спокоен, макар и скучен квартал, три деца и сносен живот. За да те направя щастлива! А ти беше ли? Какво друго, ако не твоето разочарование те е накарало да поканиш тази крачеща смърт в къщата си!
         Е, момчета, както казах, тръгваме си. Сигурно ще имаме още въпроси, след като разберем повече.
         А какво ще правите с оня проклет форд „Фолкън” пред къщата ми?
         Претърсихме колата. Описахме съдържанието. Установихме самоличността му. И най-близкия роднина.
         Той спомена, че има дъщеря.
         Да, мадам, наясно сме.
         А колата?
         Колата повече не ни интересува. Тя е част от имуществото на починалия. Дъщерята трябва да се разпореди. Междувременно ще ви помоля да не я местите. Тук е на по-сигурно място, отколкото в центъра. Ключовете са на таблото.
         Божичко!
         Сър, има установени процедури за подобни случаи и ние сме длъжни да ги следваме. Причината за смъртта ще бъде потвърдена от медицинско лице, акт за смъртта ще бъде издаден в общината, тялото ще бъде преместено в моргата в очакване на инструкции от най-близкия роднина. Тоест от дъщерята.
         Полицай, бих искала да й пиша.
         Щом се свържем с нея, мадам. Не виждам защо да не може. Ще поддържаме връзка.
         Благодаря ви.
         Ей, полицай?
         Сър?
         Съобщете й добрата новина. Че таткото се е върнал вкъщи.

 

          Е, НАЙ-НАКРАЯ И АЗ ДА СЪМ СЪГЛАСНА С ТЕБ.
         Така ли?
         Не може да останем да живеем тук. Минавам по коридора прилепена до стената, сякаш още лежи на пода с отворени очи. Зловещо е. Чувствам се като изпъдена. Като изселена.
         Бейби, лошото е, че сега не му е времето да продаваме. Ами училището на децата. Точно по средата на срока.
         Ти каза, че това няма да го забравим цял живот.
         Знам, знам.
         Момчетата отказват да се качат горе. Спят в детската стая на долния етаж, а там е много влажно.
         Добре. Окей. Да помислим дали да не вземем нещо под наем. Нещо евтино, докато нещата се уталожат. Ще видим. Искаш ли още една.
         Половинка.
         Ужасно съжалявам. Не биваше да те обвинявам. Но бях страшно ядосан.
         Не си виновен, аз трябваше да се досетя. Начинът, по който говореше. Но ми беше интересно. Идеите му, колко необикновено е да чуеш някой да ти развива философски теории. Както и че човек може да се разкрие до такава степен. И макар да смятах, че е депресиран, бях запленена от тази необичайност – сякаш някой да ти говори по този начин е най-естественото нещо на света.
         Знаеш ли, много е странно...
         Кое?
         И тя е като него, дъщерята. Откачалка.
         Да, и на мен ми се стори странно.
         Май не са били близки, нали?
         Май да.
         Въобще не ме интересува. Знаеш ли какво – когато от „Гудуил” прибраха нещата му, открих, че празната кола не изглежда зле. Тапицерията й е здрава. Погледнах под капака. Трябва да се смени маслото и ремъкът на вентилатора се е протрил. Направих едно кръгче в квартала - е, малко друса. Може би й трябват нови амортисьори.
         Искаш да кажеш, че колата ти харесва, така ли?
         Ами, ако й ударим една боя и я постегнем.... Има хора, които колекционират такива коли, особено форд „Фолкън”.
         Тя беше домът му.
         Не, скъпа моя. Това тук беше домът му. Онова там е просто кола.
         Наша кола.
         По всичко личи. Трябва да сложим в рамка писмото й. Или да го заровим в двора заедно с урната с праха му.
         Да, но тя каза да разпилеем праха му.
         Разпилеем ли? Разпилеем ли каза?
         Да разпръснем?
         А защо не да поръсим?
         Да посеем.
         Окей, посеем. Аз съм за „посеем”.

 

 

 

---

 

Бележки:

 

1 Тук под „колониална” се разбира онзи архитектурен стил, който е бил широко разпространен отпреди Войната за независимост. – Бел. прев. [горе]

 

Електронна публикация на 06. октомври 2015 г.
Публикация в кн. „Цялото време на света“, Е.Л. Доктороу, пр. Иглика Василева, Изд. „Изток-Запад“, С., 2015 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]