Е.Л.Доктороу (06.01.1931 - 21.07.2015)

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен указател

 

ПИСАТЕЛЯТ В РОДА

 

Е.Л. Доктороу

 

Превела от английски: Иглика Василева

 

 

Корица на книгата, снимка: Издателство ``Изток-Запад``

          ПРЕЗ 1955 БАЩА МИ УМРЯ, а майка му, макар и престаряла, продължаваше да живее в един приют за старци. Баба беше на деветдесет години и дори не подозираше, че той е болен. Като решиха, че вестта може да я убие, лелите ми й казаха, че татко се е преместил да живее в Аризона заради бронхита. В очите на емигрантското поколение на моята баба Аризона представляваше американският вариант на Алпите, тоест място за хора с разклатено здраве. Или по-точно място за хора с пълни кесии. И тъй като цял живот баща ми бе търпял провал след провал, баба ми изтълкува вестта в смисъл, че най-сетне му е провървяло. Така че докато ние го оплаквахме у дома по чорапи, баба се хвалеше пред изкуфелите си съприютници как синът й се установил на топло в пустинята и там започнал нов живот.
          Лелите ми бяха измислили всичко, без дори да се посъветват с нас. Това означаваше, че нито мама, нито брат ми, нито аз можехме да посещаваме баба, тъй като от само себе си се разбираше, че и ние сме се преместили на запад заедно с него – нали в края на краищата сме едно семейство. Ние с брат ми Харолд нямахме нищо против това решение – посещенията в приюта винаги са били кошмар за нас; отидехме ли, всички ни наобикаляха и ни зяпваха в устата, докато се мъчехме да поведем разговор с баба. Самата тя изглеждаше ужасно, оплакваше се от безброй болести, а мислите й непрекъснато скачаха от едно на друго. Отнетата възможност да я виждаме не наскърби и майка ми, която никога не се бе погаждала със старицата и ако оставеха на нея, едва ли би я посетила. Но това, което дразнеше майка ми, бе политиката на противниковата страна, тоест на лелите ми, които гледаха на семейството ни като на собствена губерния, в която те, кръвните роднини, са пълноправните поданици, а ние, роднините по сватовство – безправните. И именно това тяхно отношение бе тормозило майка ми по време на целия й семеен живот. Тя твърдеше, че роднините на Джак така и не я приели до края. В продължение на цели двайсет и пет години беше воювала срещу тях в ролята си на пришълец.
          Няколко седмици след края на нашия ритуален траур леля Франсес ни се обади от дома си в Ларчмонт. Тя беше по-богатата от двете сестри на татко. Беше омъжена за адвокат и двамата й синове учеха в Амхърст. Обади се да каже, че баба се тревожи, дето Джак не й пише. На телефона се случих аз.
          - Ти си писателят в рода – рече леля. – Баща ти възлагаше големи надежди на теб. Защо не вземеш да й драснеш няколко реда? Изпрати писмото на мен, а аз ще й го прочета. Тя няма да разбере.
          Същата вечер, седнал над домашното си в кухнята, изведнъж бутнах настрана тетрадката и съчиних писмото. Опитах да си представя как би погледнал баща ми на такъв един нов живот. Той никога не беше пътувал на запад. Никога не беше пътувал никъде. За хората от неговото поколение голямото пътуване беше да се вземе разстоянието от работническата класа до тази на хората с професия. Той и това разстояние не беше успял да преодолее. Но затова пък обичаше Ню Йорк, града, в който се беше родил и живял до смъртта си, града, в който винаги откриваше по нещо ново. Най-много обичаше старите му квартали, оттатък Канал стрийт – там се събираха търговците, които снабдяваха корабите с провизии, както и представителите на фирми, които търгуваха на едро с подправки и чай. Той работеше при един търговец на уреди, който въртеше бизнес из целия град. Обичаше да носи у дома редки видове сирена или екзотични, непознати плодове, които се продаваха само в определени квартали. Веднъж донесе вкъщи барометър, друг път – телескоп от старовремски кораб, затворен в дървена кутия с медни закопчалки.
          „Мила мамо – започнах аз, - Аризона е красива. Слънце, топлина, а що се отнася до мен – от години не съм се чувствал по-добре. Пустинята далеч не е чак толкова гола, колкото човек си мисли; срещат се диви цветя, кактуси и едни особени чепати дървета, които приличат на хора с разперени ръце. Накъдето и да погледнеш – все равно, само на запад, на петдесетина мили оттук, се мержелее планина, но сутрин, щом я огрее слънцето, се вижда и снегът по хребетите й.”
          Леля ми се обади след няколко дни, за да ми каже, че едва след като прочела писмото пред старицата, осъзнала каква голяма загуба е смъртта на Джак за нея. Наложило се да се извини, изтичала на паркинга и хубаво се наплакала.
          - Така си поревах – каза ми тя. – Изведнъж ужасно ми се прииска да го видя. Ти си съвсем прав! Той обичаше да пътува, обичаше живота, всичко обичаше.

 

          ПОЛЕКА-ЛЕКА ВЗЕХМЕ да пренастройваме живота си. Баща ми бе взел пари назаем срещу застраховката си и затова от нея не беше останало почти нищо. По всичко личеше, че фирмата няма да признае няколкото неиздължени комисиони. Имахме и около две хиляди долара на влог, но тях не биваше да пипаме, докато не се реши окончателно наследственият въпрос. Адвокатът, който се занимаваше с това, бе самият съпруг на леля Франсес. Той беше много почтен. „Наследството! – мърмореше майка ми и скубеше коси. – Наследството!” Подаде молба за работа на половин ден в регистрацията на болницата, в която поставиха фаталната диагноза на татковата болест и където беше прекарала няколко месеца, преди да го върнат да си умре вкъщи. Познаваше повечето лекари, както и помощния персонал и от „горчив опит”, както сама се изразяваше, беше научила много неща за живота в болницата. Назначиха я.
          Мразех тази болница – беше тъмна, мрачна, пълна с измъчени лица. Смятах, че е направо мазохистично от страна на майка ми да търси работа там, но не й го казах.
          Живеехме в апартамент на първия етаж на ъгъла на Сто седемдесет и пета улица и Гранд Конкорс. Три стаи. С брат ми спяхме в една стая. Беше натъпкана с мебели, защото в последните седмици от болестта на баща ми в нея преместихме повечето неща от хола, за да направим място за болничното му легло и да му осигурим повече спокойствие. Наложи се да опразним хола от книги, канапета, бюра, да изнесем сгъваемата маса, грамофона, радиошкафа, купища дългосвирещи плочи, тромбона на брат ми, пюпитъра му и така нататък. Мама продължи да спи на сгъваемото канапе в хола, което им служеше за спалня, преди татко да се разболее. Двете стаи се свързваха с тесен коридор, през който човек едва минаваше от наредените до стените етажерки с книги. От хола се влизаше направо в кухнята с малка трапезария, после идваше банята. Кухнята беше обзаведена с какво ли не – скара, тостър, тенджера под налягане, машина за миене на съдове, водосмесителен кран – все неща, с които татко се беше снабдил по втория начин, и то на костуема цена. Любим израз в нашата къща: на костуема цена. Но повечето от тези прибори си стояха неизползвани, защото майка ми просто не ги обичаше. Не искаше да се занимава с тия лъскави хромирани уреди с часовникови механизми и скàли, които не можеш и да докоснеш, преди да изчетеш предългите им заплетени упътвания. Отчасти и те бяха виновни за ужасния безпорядък в живота на нашето семейство, затова сега толкова й се щеше да се отърве от тях.
          – Като погребани сме сред тия вещи – казваше майка ми. – Кому са притрябвали?
          Съгласихме се да изхвърлим или продадем всичко, с изключение на най-необходимото. Докато напъхвах приборите в кутии, а брат ми ги завързваше с канап, майка ми отвори татковия гардероб и извади всичките му дрехи. Имаше няколко костюма, защото като търговски посредник трябваше да бъде елегантен. Тя настоя да ги премерим, за да види дали някой от тях не може да се преправи и използва. Брат ми отказа да ги пробва. Аз облякох едно от саката, но то се оказа прекалено голямо. Настръхнах от допира на студения хастар на ръкавите и изведнъж ме лъхна слаба миризма – миризмата на баща ми.
          – Много ми е голямо – казах.
          – Не се тревожи – рече мама. – Взех го от химическо чистене. Щях ли иначе да ти го дам.
          Беше вечер, краят на зимата, снегът се сипеше по перваза и при допира с него се стопяваше. Крушката на тавана се беше оцъклила точно над купчината сака и панталони на баща ми. Метнати върху леглото заедно със закачалките, те ужасно наподобяваха тяло на мъртвец. Категорично отказахме да пробваме каквото и да било, а пък мама се разплака.
          – Защо ревеш? – изкрещя брат ми. – Нали искаше да се отървем от излишните неща.

 

          НЯКОЛКО СЕДМИЦИ ПО-КЪСНО леля телефонира отново, за да каже, че е време да се напише още едно писмо от Джак. Баба паднала от стола си, здравата се ожулила и затова се чувствала много потисната.
          – Докога ще я караме така? – попита майка ми.
          – Какво лошо има в това да пооблекчим броените дни, които й остават – отвърна леля ми.
          Майка ми тресна слушалката.
          – Клетият, и да умре не може, когато поиска! – изкрещя тя. – И смъртта няма значение, щом трябва да се пази спокойствието на Мама! Какво толкова се боят? Вестта щяла да я убие! Нея нищо не може да я убие! Тя е неубиваема! И на шиш да я въртиш, пак няма да умре!
          Като седнах в кухнята да пиша писмото, видя ми се по-трудно от първия път.
          – Какво си ме зяпнал – изрепчих се на брат ми. – И без това нищо не ми идва в главата.
          – А нужно ли е да правиш нещо само защото някой те кара? – каза Харолд. Беше две години по-голям от мен и вече учеше в Сити колидж, но когато татко се разболя, той се прехвърли във вечерното училище и се хвана на работа в един магазин за грамофонни плочи.
          „Мила мамо – започнах аз. – Надявам се, че си добре. Ние се чувстваме отлично. Животът тук е хубав, хората са много мили и непринудени. Тук никой не носи костюми, нито вратовръзки. Само памучни панталони и ризи с къс ръкав. А привечер най-много по един пуловер отгоре. Купих преуспяващо студио за грамофонни плочи и радиозаписи и засега нещата вървят превъзходно. Спомняш ли си „Джак електрик”, стария ми магазин на Четирийсета улица? Е, сега се казва „Джак Аризона електрик” и освен другите неща продаваме и телевизори.
          Изпратих писмото на леля Франсес и както се очакваше, много скоро след това тя се обади по телефона. Брат ми закри слушалката с ръка.
          – Франсес с последния бюлетин – обърна се той към мен.
          – Ти ли си, Джонатан? Трябва да знаеш, че си страшно талантлив. Обаждам се само да ти кажа, че твоето писмо извърши невероятно чудо. Цялото й лице светна, когато й прочетох там за магазина на Джак. Ето такива неща трябва да й пишеш.
          – Надявам се повече да не й пиша, лельо Франсес. Някак си не е честно.
          Тонът й се промени.
          – Майка ти там ли е? Дай ми я да си поговорим.
          – Няма я – отвърнах аз.
          – Кажи й да не се притеснява – продължи леля ми. – Бедната старица, която, между другото, никога не й е мислела злото, ще умре много скоро.
          Не предадох думите й на мама; за нея те щяха да бъдат само ново попълнение в семейната антология от непростими подмятания. Но след това взех да се измъчвам заради евентуалната възможност да крият някаква истина. Всяка от двете страни защищаваше позициите си с витийско красноречие, но аз, ръководен единствено от желанието да ме оставят на мира, осмислях всички взаимно нанесени упреци и контраупреци, без да взимам страна, точно както правеше и баща ми навремето.
          От много отдавна животът му бе хлътнал в коловоза на вечни провали, редуващи се с изпуснати възможности. Големият спор между неговото семейство, от една страна, и моята майка Рут, от друга, се състоеше в следното: кой трябва да носи отговорността за това, че той не бе оправдал надеждите, които му се възлагаха?
          Дойде пролетта и що се отнася до пророчествата, мамините продължаваха да са в сила. Баба беше все още жива.
          Един топъл неделен ден ние с майка ми и брат ми се качихме на автобуса към гробището Бет Ел в Ню Джързи, за да посетим гроба на татко. Той се намираше на неголямо възвишение, от което се откриваше гледка към вълниста равнина, осята с надгробни камъни. Тук-таме се виждаха процесии от черни лимузини, виещи се по алеите между гробовете, или пък гроздове хора, наобиколили зейнали в земята ями. Гробът на татко бе засаден с млади борчета, но нямаше плоча. Бяхме я поръчали, дори я платихме, но точно тогава каменоделците обявиха стачка. Без надгробна плоча имах чувството, че сме лишили баща ми от покойнишко достойнство. Струваше ми се, че някак си не е погребан както трябва.
          Майка ми се втренчи в съседния парцел, отреден за нейния ковчег.
          – Винаги са се мислели за нещо повече от другите – обади се тя. – И на Стантън стрийт като живееха, и тогава виреха нос. За тях всички останали са нищожества. Докато накрая решиха, че и Джак за нищо не го бива, освен, разбира се, да им доставя стоки на костуема цена. Виж, за това го биваше.
          – Мамо, моля те! – измънка брат ми.
          – Как нямаше кой да ми каже навремето! Още преди да го срещна, че е вързан за полата на майка си Еси. Но едно е сигурно: връзките на тази пола са като вериги. Винаги трябваше да живеем наблизо заради неделните гостувания. Всяка неделя моят живот се заключаваше само в едно: гостуването у Мамалех. Случеше ли се да пожелая нещо – по-хубав апартамент, някаква мебел, летен лагер за момчетата, - тя на секундата се противопоставяше. А нали познавате баща си - всяко решение трябваше да се премисля по сто пъти. И в крайна сметка нищо не се променяше. Никога нищо не се променяше.
          Тя се разплака. Сложихме я да седне на една пейка. Брат ми тръгна да се разхожда, спираше се пред всеки камък да прочете името. Погледнах мама, тя продължаваше да плаче и тогава изтичах подир брат ми.
          – Мама още плаче – казах му. – Не трябва ли да направим нещо?
          – Нека си поплаче – отвърна ми той. – Затова е дошла.
          – Може и така да е – казах аз и неволно изхълцах, - само че и на мен ми се доплака.
          Харолд ме прегърна през раменете.
          – Погледни тази стара черна плоча – и посочи с пръст. – Виж как е издялана. И при надгробните паметници модите се менят, както и при всичко останало.

 

          ГОРЕ-ДОЛУ ПО СЪЩОТО ВРЕМЕ започнах да сънувам баща си. Не здравеняка, когото познавах от детството си, красавеца с чиста розова кожа, кафяви очи, тънки мустачки и сресана на прав път пооредяваща коса, а моя мъртъв баща. Бяхме отишли да си го приберем вкъщи от болницата. Знаехме, че е умрял, но се беше върнал от смъртта. Това беше и чудно, и радостно. От друга страна обаче, той изглеждаше обезобразен до неузнаваемост, или по-точно изтормозен и омърсен. Беше съвсем пожълтял и омаломощен от смъртта, пък и не се знаеше дали няма отново да умре, и то съвсем скоро. Той също като че ли съзнаваше тази опасност и това променяше целия му характер. Държеше се грубо и сприхаво. Докато се мъчехме да го докараме вкъщи, опитвахме се някак да му помогнем, но все нещо ни пречеше, непрекъснато изникваха препятствия: един разнебитен куфар се отвори от само себе си, беше с някакъв странен механизъм, или пък колата – той си имаше своя кола, но тя не искаше да запали, а после се оказа, че е направена от дърво, или пък дрехите му – вече прекалено широки за него – бяха защипани от вратата. В друга от версиите той седеше целият бинтован, а когато се опитахме да го вдигнем от инвалидната количка, за да го пренесем в едно такси, бинтът започна да се развива и се замота между спиците на количката. И това ни се стори крайно неблагоразумно от негова страна. Мама само гледаше тъжно и го подканяше и той да ни помогне с нещо.
          Това беше сънят. На никого не го разказах. Веднъж се събудих с писък и брат ми запали лампата. Попита ме какво съм сънувал, но аз му отвърнах, че не си спомням. Сънят ме караше да се чувствам виновен. Чувствах се виновен и по време на съня, защото баща ми знаеше, че ние не искаме да живеем с него, и това го вбесяваше. Уж го водехме към вкъщи, или поне така изглеждаше, но всъщност си знаехме, че той не бива да живее с нас. Смахнат скитник, завърнал се от смъртта – това представляваше той в нашите очи, така че го водехме някъде, където щеше да живее сам, без ничии грижи, докато отново си умре.
          Стигнах до едно състояние, в което вече толкова се страхувах от този сън, че се мъчех да не заспивам. Опитвах се да мисля за хубавите неща, свързани с баща ми, и да си го припомням така, както изглеждаше преди болестта. Той ми казваше „приятелче”. Връщаше се от работа и ми викаше: „Здрасти, приятелче.” Все настояваше да излезем някъде – на пазар, на разходка, на мач. Обичаше да се разхожда. Като излизахме двамата, не пропускаше обичайните си забележки: „Изправи се, недей да ходиш прегърбен! Вдигни глава и погледни света в очите! Трябва да вървиш така, сякаш си тръгнал да го превземеш!” Когато крачеше по улицата, раменете му се поклащаха ту наляво, ту надясно, като че ли в ушите му звучи музиката на грациозен негърски танц. Походката му пружинираше. Имаше вид на изпълнен с любопитство човек, който умира да види какво става зад ъгъла.

 

          СЛЕДВАЩАТА ПОРЪЧКА ЗА ПИСМО съвпадна с едно по-особено събитие в нашия дом: брат ми Харолд си беше харесал момиче и вече няколко пъти бяха излизали заедно. Същия ден я чакахме за вечеря.
          Бяхме се подготвили за случая. Почистихме основно, лъснахме всяка вещ, върху която погледът може да се спре, измихме чашите и красивите сервизи, потънали в прах от неупотреба. Мама се върна от работа по-рано, за да сложи вечерята. Разтегнахме масата в хола и внесохме столовете от кухнята. Мама застла масата с чиста бяла покривка и извади сребърните прибори. Това беше първото ни семейно събиране след смъртта на татко.
          Много харесах приятелката на брат ми. Беше слаба, с права като клечки коса и страхотна усмивка. Самото й присъствие като че ли раздвижи въздуха. Беше толкова необикновено, че това жизнерадостно, прелестно създание е дошло в нашата къща. Огледа се наоколо и каза:
          – Никога не съм виждала толкова много книги на едно място!
          Тя и брат ми седяха на масата, мама разсипваше храната в кухнята, а аз пренасях съдините от в хола, правех се на келнер с бяла кърпа, преметната през едната ми ръка, и демонстрирах изискан стил на обслужване, като с поклон поставях върху масата чиниите със зелен фасул. В кухнята мама цялата сияеше. Погледна ме, кимна, а в очите й се четеше: „Очарователна е, нали?” Брат ми позволи да бъде обслужван. Стоеше на тръни да не би ние с мама да изтърсим някоя глупост. Непрекъснато поглеждаше към момичето – казваше се Сузан, - за да види дали не сме я разочаровали. Тя работеше в застрахователна агенция и посещаваше курсове за счетоводство в Сити колидж. Харолд беше ужасно напрегнат, но в същото време и щастливо възбуден. За печеното пиле беше купил бутилка вино „Конкорд”. Напълни чашите и вдигна тост. Мама каза едно „да сме живи и здрави” и всички пихме, дори и аз. В този миг телефонът иззвъня и аз отидох да се обадя от спалнята.
          – Джонатан, ти ли си? Обажда се леля Франсес. Как сте?
          – Добре, благодаря.
          – Искам още една, последна услуга от теб. Още едно писмо от Джак. Баба ти е много зле. Как мислиш, ще можеш ли?
          – Кой е? – провикна се мама от хола.
          – Добре, лельо Франсес – бързо отвърнах аз. – А сега трябва да затварям, защото в момента вечеряме. – И затворих.
          – Беше Луи, от моя клас – поясних аз, като се върнах на мястото си. – Пита какво имаме по математика.
          Вечерята беше много вкусна. Харолд и Сузан измиха чиниите, ние с мама сгънахме масата и я опряхме до стената, където обикновено стоеше, а аз събрах трохите с подочистачката. После седнахме, разговаряхме, известно време слушахме музика, сетне брат ми тръгна да изпрати Сузан. Вечерта мина много добре.

 

          ЕДИН ПЪК, КОГАТО МАМА не беше у дома, брат ми се обърна към мен и ми заяви, че писмата от Джак са всъщност ненужни.
          – Какво е това представление? – попита той и възмутено разпери ръце. – Баба е почти сляпа, кажи-речи глуха и съвсем неподвижна. Е, при това положение кому са нужни тези литературни съчинения? Кому е нужно да звучат правдоподобно? Със същия успех на нея може да й се чете и телефонният указател.
          – Тогава защо леля Франсес е толкова настоятелна?
          – Това е въпросът, Джонатан. Защо е толкова настоятелна? В края на краищата тя и сама може да скалъпи едно писмо, какво толкова има в тая работа. Ако пък тя не може, защо не хване синовете си, нали са в Амхърст? Там писане не учат ли?
          – Но те не са синове на Джак – рекох аз.
          – Там е работата – отвърна брат ми. – Все някой да им прислужва. Татко се претрепваше да им изпълнява поръчките, да търси, да се пазари. Нали Франсес Уестчестърска мре за евтина стока. И леля Моли, и тя. И съпругът на леля Моли, и бившият съпруг на леля Моли, и двамата. Когато пък баба нещо си науми, пак той трябваше да е насреща. Все той. Те никога не смятаха, че неговото време е ценно. Никога не смятаха, че за всяка услуга, която им прави, след това трябваше да се отплаща. Електрически уреди, плочи, часовници, порцеланови сервизи, билети за опера и всичките им превзети измишльотини. За всичко Джак!
          – Той много се гордееше с това, че може да им е от полза – казах аз. – Че има връзки.
          – Така е, и се чудя защо – измънка брат ми и погледна през прозореца. Тогава изведнъж ми хрумна, че те и мен използват.
          – Понапъни си мозъка и ще разбереш каква е работата – подметна брат ми.

 

          ВСЕ ПАК ВЕЧЕ СЕ БЯХ СЪГЛАСИЛ да напиша още едно писмо от пустинята и удържах на думата си. Изпратих го на леля Франсес. След няколко дни, връщайки се от училище, стори ми се, че я зърнах да седи в колата си пред нашата къща. Караше черен буик „Роудмастър” – огромен блестящ автомобил с боядисани в бяло гуми. Тя беше. Видя ме и веднага натисна клаксона. Приближих се и заврях глава през стъклото.
          – Здрасти, Джонатан – поздрави ме тя. – Страшно бързам. Влез за малко в колата.
          – Мама не си е вкъщи – казах аз. – На работа е.
          – Знам. С теб искам да говоря.
          – Да се качим горе.
          – Не мога, трябва да се връщам в Ларчмонт. Моля те, ела за секунда.
          Качих се в колата. Леля Франсес беше много хубава белокоса жена, винаги елегантна, винаги с умело подбран тоалет. Още от малък я харесвах, а тя обичаше да повтаря пред всеки срещнат, че приличам повече на нея, отколкото на Джак. Носеше бели ръкавици – бе отпуснала ръце върху кормилото, говореше и гледаше право напред, сякаш колата бе в движение, а не паркирана.
          – Джонатан – започна тя, - писмото ти е на седалката. Нужно ли е да ти казвам, че не съм го прочела на баба? Връщам ти го и на никого няма да кажа. Това ще си остане между нас. Точно от теб не съм очаквала такова безсърдечие. Никога не съм си и помисляла, че си способен на преднамерена жестокост и двуличие.
          Нищо не отговорих.
          – Майка ти таеше много лоши чувства към нас и сега виждам, че и теб е заразила. Винаги ни е мразила. Тя е много твърдоглав и самолюбив човек.
          – Това не е вярно – обадих се аз.
          – Не съм и очаквала да се съгласиш с мен. Тя влудяваше клетия Джак с вечните си претенции. Все нависоко хвърчеше и той, разбира се, не можеше да задоволи прекомерните й амбиции. Още като държеше магазина, беше взел на заплата вуйчо ти, който си е един най-обикновен пияница. След войната тъкмо се позамогна, и трябваше да купи на Рут палто от норка, защото тя не можеше да диша без норка. Брат ми беше изключителен човек и би могъл да постигне нещо повече, но той обичаше майка ви и целия си живот посвети на нея. А тя – сакън да не остане по-долу от другите.
          Наблюдавах движението по Гранд Конкорс. Групичка деца чакаха на автобусната спирка на ъгъла. Бяха оставили учебниците си на земята и лудуваха наоколо.
          – Съжалявам, че трябваше да ти наговоря всички тия неща – отново поде леля Франсес. – Под достойнството ми е да приказвам за хората по този начин. Когато не мога да кажа нещо хубаво за един човек, предпочитам да мълча. Как е Харолд?
          – Добре.
          – Той ли ти помогна да напишеш това прекрасно писмо?
          – Не.
          После смекчи тона си и ме попита:
          – Как я карате?
          – Добре.
          – Бих ви поканила за Пасха, но знам, че майка ти ще откаже.
          Нищо не отвърнах.
          Тя запали мотора.
          – Засега довиждане, Джонатан. Вземи си писмото. Надявам се, че ще премислиш постъпката си.

 

          СЪЩАТА ВЕЧЕР, когато мама се върна от работа, помислих си, че не може да се мери с леля Франсес по красота. Иначе смятах майка си за хубава жена, но сега забелязах, че е доста пълна, че косата й е една такава никаква.
          – Какво има, защо ме гледаш така? – попита ме тя.
          – Ами, нищо.
          – Днес научих нещо важно – каза ми тя. – Разбрах, че времето, което баща ти е прослужил във флота, е достатъчно, за да направим постъпки за военна пенсия.
          Това ме изненада. Не бях чувал да се споменава, че баща ми е служил във флота.
          – По време на Първата световна война – рече майка ми. – Записа се в академията „Уеб” на река Харлем. Обучаваше се за мичман втори ранг. Но войната свърши, преди да получи назначение.
          След вечеря и тримата се разтършувахме из шкафовете с надеждата да открием някакво удостоверение, че баща ми е картотекиран в Асоциацията на ветераните. Изровихме две неща: медал, който според брат ми е бил раздаван на всеки военнослужещ, и една невероятна кафеникава снимка на татко и останалите момчета от екипажа, направена на самата палуба. Всички бяха по моряшки панталони и тениски, въоръжени с парцали и кофи, метли и четки.
          – Пък аз да не знам! – измънках на себе си. – Изобщо да не знам!
          – Просто не си спомняш – отвърна ми Харолд.
          Лесно разпознах баща си. Беше застанал на края на редицата – слабо, красиво момче с буйна коса, мустачки и интелигентно приветливо лице.
          – Разправяше как се шегували – припомни си мама. – Викали на тренировъчния си крайцер „Констипейшън”1 , защото никога не вдигал котва.

 

          Нито снимката, нито медалът представляваха удостоверения, но брат ми се сети, че някъде във Вашингтон би трябвало да има копие от военната книжка на баща ми и че ние трябва само да проучим как да се доберем до него.
          – Пенсията няма да е голяма – обади се мама. – Двайсет-трийсет долара, не повече. Но пак е нещо.
          Взех снимката на баща ми и я подпрях на лампата върху моето нощно шкафче. Взрях се в младежкото му лице и се опитах да го свържа с онзи татко, когото познавах. Дълго зяпах фотографията. Полека-лека погледът ми събра в един фокус снимката и поредицата „Избрани морски романи”, наредена на най-долната лавица на библиотеката на две крачки от мен. Поредицата ми беше подарък от него: всички томчета бяха еднакво подвързани в зелено, а заглавията и авторите бяха изписани със златни букви. Между тях имаше книги от Мелвил, Конрад, Виктор Юго и капитан Мариат. А върху им, напъхан под огъналата се дъска на горната лавица, лежеше старият му корабен телескоп в дървената кутия с жълти медни закопчалки.
          Какъв глупав, безчувствен егоист съм бил, помислих си аз, щом не съм успял да разбера за какъв живот е мечтал баща ми.
          От друга страна, в последното си писмо от Аризона, онова, което бе разгневило леля Франсес толкова много, бях измислил нещо, което може би ми дава право – на мен, писателя в рода – да смекча присъдата над себе си. Ще свърша с пълния текст на въпросното писмо.
          „Мила мамо,
          Това е моето последно писмо до теб, тъй като според докторите аз съм на края на дните си.
          Продадох магазина си много изгодно и изпращам на Франсес чек от пет хиляди долара да ги внесе на твое име. Това е моят подарък, Мамалех. Нека Франсес ти покаже влоговата книжка.
          Що се отнася до моето заболяване, лекарите не казват нищо, но аз знам, че умирам от зле изживян живот. Не трябваше да идвам в пустинята. Не е за мене това място.
          Помолих Рут и момчетата тялото ми да бъде кремирано и прахът – хвърлен в океана.
          Твой любящ син
          Джак.”

 

 

 

---

 

Бележки:

 

1 Констипейшън (англ.) – запек; тук по звукова аналогия с „Конститюшън”, американски кораб, завоювал победа над Британския флот през 1812 г. – Бел. прев. [горе]

 

Електронна публикация на 04. септември 2015 г.
Публикация в кн. „Цялото време на света“, Е.Л. Доктороу, пр. Иглика Василева, Изд. „Изток-Запад“, С., 2015 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]