Автобиографичното в края на краищата го пресища и въпреки че говори за себе си в трето лице, то не е нищо повече от наивно риторично средство, предпочита го за страници, гдето прозирни материи и поведения на светлината са действуващите лица, които наистина имат смисъл. Невъзможно е да се отстрани като присъствие, понеже всичко това идва от неговата памет и ще се осъществи в неговата дума, но фактът, че споделя същия план темата, му помага в това пътуване до цветоусещанията, до учудванията, до непостижимото средоточие на опала и на капката вода.
          В тия години той потвърди едно старо подозрение: противно на онова, което, изглежда, очакват или намират критиците, движещите причини на много от неговите текстове идват по-скоро от музиката и от живописта, отколкото от думата на литературно равнище. Много страници са изписани, за да бъде обяснено как Борхес или Маседонио Фернандес, или Франц Кафка, но съвсем малко са търсили откъм Джели Рол Мортън, Сандро Ботичели, Фредерик Делиус, Дюк Елингтън, Луис Армстронг, Рьоне Магрит, Карлос Гардел, Беси Смит, Ремедиос Варо, Моцарт, Ърл Хайнс, Паул Клее, несвършващ поименен и скъп списък, Хулио де Каро, Макс Ернст, Бела Барток, и стига запетаи, тия въртящи се врати на спомена: точно тук една точка и патетичен нов ред непоносим и необходим.
          Фактите освен това полека-лека също го потвърдиха - в тия години той почувства желанието да крачи успоредно с приятели живописци, образосъздатели и фотографи, написа защо Алешински, защо Антонио Галвес, защо Торес Агуеро, защо Хулио Силва, защо Рейнхолд, защо Леополдо Новоа. Слушайке да пее Едуардо Фалу, в него се родиха куплети, гласът на Сузана Риналди му продиктува танга, голи думи, които чакат там да ги загърнат с музика. Подобно светкавично връщане назад картините на Леонардо Ниерман, които улавят четирите стихии и онова, което худажникът нарича интуиция за вселената, го нападнаха като лавина от спомени, от полувидения, от една космическа жажда, която би искал да изкаже, да се изкаже. Още веднъж вратите на миналото, заключени с два ключа за толкова много неща, които изглеждат важни за сериозните хора ("невероятно е, че не си спомняш лицето на леля Пепа"), се отварят от край до край, щом има багри и отражения. Тогава на него му е достатъчно да притвори очи, защото това е парадоксалният ключ: отзад, вътре, виденията се разгръщат върху екрана на клепачите.
          Но първо е необходимо детето, този елеат, този предисократовец, да встъпи в един щастлив и мимолетен допир със света, който разумът не ще закъснее да раздалечи и разграничи с помощта на възторжени начални учители и дълбокомъдри роднини. Както Талес, както Анаксимандър, детето ще надзърта учудено в явленията и от време на време ще ги обяснява, за да ги овладява, ще мисли с Анаксимен, че небесните светила са закрепени с гвоздеи към един кристален свод и че слънцето е плоско като лист. Близо до земята, до плочите, до ръба на масите, до коремите на възрастните, до приятелската муцуна на кучетата, ще пълзи под градинските растения с очи и нос, прилепени до някоя мравка или някой охлюв, следвайки напредването на някой прекрасен кораб, стиската трева, която напоителният канал носи към приключенските острови. И по време на несвършващите, тъжни и претъжни вечери край масата, гдето се обсъждат неща важни, една дума току ще се отрони от другите като блестяща висулка на полилей и то ще я занесе до възглавницата и ще си я върти като бонбон между устните.
          Ала днишното дете си спомня мъгляво за тая отчетлива, изрязана близост на нещата, то имаше вече едно минало, което на самото него му беше невъзможно да изтръгне; на седем или осем години всеки път, когато разсеяно вдигаше очи към едно лятно синьо небе, нещо като мигновено заслепяване изпълваше обонянието му със сол, слуха със страховит трясък и срещу безоблачната шир виждаше за частица от секундата нещо като кристали, трошащи се в потоп от фасетки и цветове. Много пъти разпитва майка си, дирейки разковничето на нещо, в което имаше чудо и ужас, тя се усъмни, че това ще да е спомен за плажа на Коста Брава, гдето го бяха завели още много малък и гдето един кълвач (буржоазните госпожи не влизаха в морето със синовете си) го придържаше на ръце срещу заплашителните и грохотни вълни. Даже днес, достатъчно му е да погледне едно много синьо небе и за миг да вдъхне дълбоко грохота и солта, за да го посети и ослепителният блясък на трошащи се кристали. Никого не можеше да изуми, че тая настойчивост на стихийните допири го обрече да гледа наоколо като през калейдоскоп, забравяйки за важното, за да избере игрите на светлината в многостенните запушалки на стъклениците с парфюм или в разлагането на капките вода, обагрянето на всяко стъкло на паравана, разделящ вътрешните домашни дворове от детството. И че думите, гдето всичко това спеше, за да се пробуди в звук и светлина, когато то неспирно ги повтаряше - драгоценен камък, топаз, увеличително стъкло, висулка на полилей, сигнален огън, полупрозрачен, небесна дъга, синкавобял, го заведоха до един обред на среднощни възкресявания, по време на боледуванията, в унеса на оздравяванията; да каже скъпоценен камък и да види розовото, прозрачното, спектърното седмоцветие в пещерата на Али Баба; да си помисли фасетка или ръб и да получи от въображението едно Нютоново ветрило, всецялостно и щедро богоявление, каквото никакъв учебник по физика никога не би могъл да му даде.
          Беше времето, когато се разиграваха ожесточени улични срещи със стъклени топчета, в които изумителни фабрични тайнства влагаха спирали, пресичания и снопове лъчи, млечни пътища, въздушни мехури, увиснали в една мъничка вселена, която пръстите държаха срещу светлината и която очите изследваха от упор. В нарочна кутия едно след друго се трупаха предпочитаните, единствените, които никога не би рискувал в играта; в своето едрошарково или бронхитно легло, заобиколено от книги и от атласи и от малкия илюстрован "Ларус", достатъчно беше да запали лампата и да приближи до очи небесното топче с червената спирала, зеленото с черните лабиринти или тайнственото в своята голота и скромност просто розово стъкло, чиито несъвършенства бяха най-шеметното пътешествие, кратерите и галактиките, и това чувство, че е скъсал към земята, че е скочил в друга действителност, както преди и после щеше да скочи с нея с капитан Немо, с Льогран и Юпитер, със Сиро Смит, с Портос и Лагардиер, с Есмералда и Сандокан. Това навлизане в багрите и прозрачностите като в четвърто измерение на съня задълбаваше в неизповедимото, ставаше тихомълката тайна, която другарите му по буйни игри не пазнаваха, напредването на Гордън Пим в неговото прозирно безумство от ледове, чувайки, както той е вярвал, че чува призива на полярната птица, това текели-ли, с което Едгар Алън По бе шифровал една вече неизказуема съдба.
         Имаше и други, не толкова магически неща, но също тъй способни да го учудват - някои бонбони, наполовина изсмукани, ставаха драгоценни камъни, в които тържествуваха зеленото и портокаловото; мраморовидната хартия, с която заможните аржентински деца подвързваха тетрадките си, го посвещаваше в една трептяща теория на лабиринти, която неговия пръст-Тезей, можеше да обхожда, докато учителката обясняваше повече от скучната битка при Итусаинго. Изследванията през една една следобедна почивка го отведоха до едно чекмедже на скрина, гдето под изрезки кадифе и пощенски картички от Давос и Клостърс спяха пет-шест стъкла от далекоглед, прибрани иди го разбери поради какво спестовническо благоразумие, които неговата баба му даде назаем без условия. Първо бяха наблюденията под ярко слънце, ефектите на увеличително или на умалително стъкло върху образите - мухата-бизон или патокът-молец; нея нощ, срещу светлеещото лятно небе на Банфиелд, проснат в моравата, той нападна небесните светила с полираните си стъкла, видя ги да се размиват в една мъгла, треплива чак до минутата, в която, съчетавайки случайно две стъкла, стана новият Галилей, телескопът повторно се раждаше в едно предградие на Буенос Айрес, звездите преставаха да мъждукат и се превръщаха в неподвижни и ужасни точки, заплашително по-близки. Изтърча да оповести откритието на своето семейство и то го прие с разсеяното безразличие, което също трябва да е познал Галилей; както толкова много други пъти, нея вечер узна, че по някакъв начин беше сам, че никой не ще го придружава вън от обичайните географски карти. Песните, които го разплакваха, не бяха модните, никой от дома му, изглежда не спираше пред думите и не ги обръщаше като ръкавица, за да се наслаждава на палиндромите, акростиховете, анаграмите, тези камеи на паметта. Звуковете, които бяха светлини, багри, трептящи в ухото: Питагор, Атанасий, Кирхер и Маларме у тоя малък дивак с винаги кървящи колене срещу един свят от едносъщни неща, от точни цели.
          За известно време всичко това, изглежда, намери икона и олтар в пътническия часовник на бабата, позволяван само като церемония при озравяване. Коженото калъфче, подплатено с теменужено кадифе, миришеше на Париж, на каюти в кръстосвач из гръцките острови, на хотели в Довил; спомени, слушани при толкова разговори след обяд около масата, населяваха тая прохладна материя, която детето пиеше с обоняние и пръсти, преди да го отвори полека и да извади прозрачната скъпоценност. Позлатената машина туптеше в кутията от косо изрязани кристали, зъбчатките работеха със съвсем лека музика, всяка фасетка беше различна система от махала и малки камбани, а коронката горе сякаш пускаше да летят други колела, нещо потрепваше за секунда и тогава се чуваше да прозвучава един малък и прозирен час, плаващ в механизъм на аквариум. Сега юношеството можеше да започне - времето на пътническия часовник бе привилегировано и различно време, което никой не можеше вече да му отнеме; то нямаше нищо общо с ужасяващия тенекиен призив на будилника, който през толкова много години всекидневно го изпращаше в училището, в това, което неизбежно започваше и което семейството наричаше живота и работата.
          Накрая, без битка и потайно, думита надвиха над багрите и звуковете - не стана музикант, нито художник, започна да пише, без да знае, че избира завинаги, макар неговото писане да пазеше все още допира с цветните стъкла и акордите на едно вече затворено пиано. Беше неизбежно символистката естетика да му се стори единственият път, а неговата първа младост да се нареди под знака на кореспонденциите, френската поезия от края на века да се смеси с Уолтър Пейтън, със Скрябин, с Търнър, с Уистлър, с Д'Анунцио. Щом това остана назад, а той влезе в своето смутно време и се осъзна като летиноамериканец, не го стори с пренебрежение, нито с презрение, неговото сърце запази почитта си към цветолъченията и отзвуците - в един свят от кръв и революция вече не ще го омайват както преди хризопразът или звуковите сфери на един Делиус, но без тях, без тая неотменима вярност не би намерил пътищата, които намери. Винаги ще прокънтява в него, в нещо от него, онзи час извън времето, където светлистите игри на един висок прозорец или на една картина от Ниерман, тръпката при ярко слънце от "Фавъна" на Дебюси, отзвукът на думи, туптящи като пулс, ще го връщат в едно облагодетелствувано положение, в един миг от трептящо чудо - отново, срещу лазурното небе, един грохот на строшени кристали, един изгарящ мирис на сол, едно дете, което играе с увеличителни стъкла и разпитва небесните светлини.