По едно време аз много мислих за аксолотлите. Отивах да ги видя в аквариума на Ботаническата градина и стоях с часове да ги гледам, наблюдавах тяхната неподвижност, тъмните им движения. Сега съм аксолотл.
          Случаят ме отведе при тях една пролетна утрин, когато Париж разперваше пауновата си опашка след бавното презимуване. Слязох по булевард "Пол Роял", хванах по "Сен Марсел" и "Л'Опитал", видях зеленото сред толкова сивотия и си спомних за лъвовете. Бях приятел на лъвовете и на пантерите, обаче никога не бях влизал във влажното и тъмно здание на аквариумите. Оставих колелото си до решетките и отидох да видя лалетата. Лъвовете бяха грозни и тъжни и моята пантера спеше. Предпочетох аквариумите, подминах простоватите риби и неочаквано попаднах при аксолотлите. Останах цял час да ги гледам и излязох, неспособен за друго.
          В библиотеката "Сен Женевиев" потърсих в речника и узнах, че аксолотлите са ларвове форми, снабдени с хриле, на вид земноводни от рода амбистома. Че са мексикански, го знаех вече от тях самите, по малките им розови ацтекски лица и по надписа над аквариума. Прочетох, че били намерени екземпляри в Африка, способни да живеят на сушата през засушаавията и че продължавали живота си под водата, щом дойдел сезонът на дъждовете. Намерих испанското им име, ахолоте, забележката, че са ядивни и че мазнината им била използвана (сякаш вече не се използва), като рибеното масло.
          Не исках да се справям със специализирани трудове, но се върнах на другия ден в Ботаническата градина. Започнах да ходя всяка сутрин, понякога сутрин и следобед. Пазачът на аквариумите се усмихваше изумен, когато поемаше билета. Опирах се на железния лост, който загражда аквариумите, и почвах да ги гледам. Няма нищо чудно в това, защото веднага разбрах, че сме свързани, че нещо, безкрайно изгубено и далечно, продължава да ни съединява. Достатъчно бе да спра оная първа сутрин пред стъклото, където няколко мехура тичаха из водата. Аксолотлите се трупаха върху жалкия и тесен (само аз мога да знам колко е тесен и жалък) под от камък и мъх на аквариума. Имаше девет екземпляра и повечето опираха глава о стъклото и гледаха със златните си очи приближилите. Смутен, почти засрамен, почувствувах някаква безочливост в това, че надзъртах към тия тихомълки и неподвижни фигури, скупчени в дъното на аквариума. Мислено отделих една, разположена вдясно и някак страняща от другите, за да я изуча по-добре. Видях розовото й, сякаш прозирно телце (помислих си за китайските статуйки от млечнобял кристал), подобна на малък петнайсетсантиметров гущер, с изключително нежна рибя опашка, най-чувствителната част от нашето тяло. По гърба й минаваше прозрачна перка и се сливаше с опашката, но като натпачива мисъл в очите ми се набиха краката, съвсем изискано тънки, свършващи с мънички пръсти, с дребнаво човешки пръсти. И тогава открих неговите очи, лицето му. Едно неизразително лице, без друга отлика освен очите, две отвърстия като глави на топлийки, целите от прозрачно злато, лишени от всякакъв живот, но гледаха, оставяха се бъдат прониквани от моя поглед, който сякаш минаваше през златистата точка и се губеше във вътрешната тайнственост. Съвсем тъничък черен венец заобикаляше окото и го вместваше в розовата плът, в розовия камък на смътно триъгълната глава, с криви и неравномерни страни, които й придаваха пълно сходство с разядена от времето статуйка. Устната беше прикрита от триъгълната плоскост на лицето; погледната само отстрани, се долавяше нейният значителен размер; нежна цепка отпред едва-едва драсваше безжизнения камък. От двете страни на главата, където би трябвало да са ушите, растяха три червени клончета, сякаш от корал, някакъв растителен израстък, хрилете, предполагам. И беше единственото живо нещо в него, през десет-петнайсет секунди клонките се изправяха вцепенено и пак клюмваха. Понякога едва-едва мръдваше някой крак, аз виждах мъничките пръсти леко да полягат върху мъха. Там е работата, че не обичаме да мърдаме много-много, а и аквариумът е толкова жалък, шавнем и удряме главата или опашката на друг от нас; възникват трудности, разправии, караници, умора. Времето не се чувствува, ако си стоим мирни.
          Тъкмо неговата замрялост ме накара да се наведа омаян, когато видях за пръв път аксолотлите. Някак неясно ми се стори, че разбирам неговата тайна воля да заличи с безразлична неподвижност пространството и времето. После разбирах по-ясно свиването на хрилете, допира на нежните крака, опипващи камъните, внезапното стрелване (някои от тях плуват с простото вълнообразно движение на тялото) ми доказаха, че са способни да отбягват тоя минарален унес, в който прекарваха по цели часове. Най-вече очите му натрапчиво ме омайваха. Край тях, в останалите аквариуми, различни риби ми показваха обикновената глупащина на своите красиви очи, подобни на нашите. Очите на аксолотлите ми говореха за присъствието на един различен живот, на друг начин на гледане. Прилепил лице о стъклото (понякога пазачът се окашляше),  търсех да видя по-добре мъничките златисти точки, този вход към безкрайно бавния и предалечен свят на розовите създания. Безполезно беше да чукам с пръст по стъклото, пред техните лица; никога не се забелязваше и най-малкото трепване, Златните очи продължаваха да пламтят в своята сладка, ужасна светлина; продължаваха да ме гледат от една бездънна дълбочина, която ме зашеметяваше.
          И въпреки това бях близо. Узнах го преди това, преди да стана аксолотл. Узнах го в деня, когато приближих до тях за пръв път. Човекообразните маймунски черти разкриват, обратно на онова, което смятат повечето хора, разстоянието, съществуващо между тях и нас. Пълната липса на прилика между аксолотлите и човешкото създание ми доказа, че моето разкритие е правилно, че не се опирах на лесни сходства. Само ръчичките... Но и у един гущер има такива ръчички, а по нищо не ни прилича. Аз мисля, че главата на аксолотлите, тая триъгълна розова форма със златни очички, беше по-важното. Това гледаше и знаеше. Това настояваше. Не бяха животни.
          Изглеждаше лесно, почти безспорно човек да изпадне в митология. Започнах да виждам в аксолотлите едно превъплъщение, което не успяваше да заличи тайнствената човещина. Представих си ги съзнателни, роби на своето тяло, безкрайно обречени на пропастно мълчание. На отчаяно размишление. Техният сляп поглед, мъничкият златен кръг неизразително и въпреки това ужасно ме пронизваше като послание: "Спаси ни, спаси ни." Хванах се, че шушна утешителни думи, че предавам момчешки надежди. Те продължаваха да ме гледат неподвижни: отведнъж розовите клонки на хрилете се изправяха. В тоя миг аз усещах сякаш глуха болка: може би ме виждаха, улавяха моето усилие да проникна в непроницаемостта на техния живот. Не бяха човешки същества, обаче в никое жовитно не бях намирал такава дълбока връзка с мен. Аксолотлите бяха като свидетели на нещо, а понякога като ужасни съдии. Чувствувах се неблагороден пред тях; имаше такава ужасяваща чистота в тия прозрачни очи. Бяха ларви, но ларва ще рече маска и също призрак. Зад тия ацтекски лица, неизразителни и въпреки това безжалостно жестоки, какъв образ чакаше своя час?
          Боях се от тях. Мисля, че ако не чувствувах близостта на други посетители и на пазача, не бих посмял да остана сам с тях. "Вие ги поглъщате с поглед", ми казваше през смях пазачът, който сигурно ме имаше за малко неуравновесен. Не си даваше сметка, че именно те ме поглъщаха бавно с очите си, в някакво златно людоедство. Далече от аквариума не вършех нищо друго, освен да мисля за тях, сякаш ми въздействуваха от разстояние. Стигнах дотам, че почнах да ходя всеки ден, а нощем си ги представях неподвижни в тъмнината, бавно протягат ръка и тя внезапно срещаше ръката на друг. Може би очите им виждаха посред нощ и денят продължаваше за тях неопределено. Очите на аксолотлите нямат клепачи.
          Сега знам, че нямаше нищо чудно, че това трябваше да се случи. Всяка сутрин, щом се наведях над аквариума, разпознаването беше по-ясно. Страдаха, всяка нишка от моето тяло стигаше до това заглушено страдание, това вцепенено мъчение на дъното на водата. Скришом наблюдаваха нещо, едно предалечно унищожено господство, някакво волно време, когато светът е бил на аксолотлите. Не беше възможно толкова ужасно изражение, което успяваше да надмогне насилствената безизходица на техните каменни лица, да не носи никакво послание на болка, доказателството за тая вечна присъда, за тоя течен пъкъл, в който страдаха. Напразно исках да си докажа, че моята собствена чувствителност приписва на аксолотлите несъществуващо съзнание. Те и аз знаехме. Затова нямаше нищо чудно в случилото се. Лицето ми беше прилепено към стъклото на аквариума, очите ми отново се мъчеха да проникнат в тайнствеността на тия златни очи без гледец и без зеница. Виждах съвсем отблизо лицето на един аксолотл, неподвижен до стъклото. Без преход, без изненада, видях моето лице до стъклото, вместо това на аксолотла, видях моето лице до стъклото, видях го вън от аквариума, видях го от другата страна на стъклото. Тогава моето лице се отстрани и аз разбрах.
          Само едно нещо беше чудно: че продължих да мисля както преди, че знаех. Да го проумея в първия миг бе като ужаса на жив погребания, който се пробужда, за да осъзнаие своята участ. Вън, моето лице повторно се приближаваше до стъклото, виждах моята уста, с устни, стиснати от усилието да разбера аксолотлите. Аз бях аксолотл и съзнах сега мигновенно, че никакво разбиране не беше възможно. Той беше вън от аквариума, неговата мисъл беше мислено вън от аквариума. Аз го знаех, аз бях той самият, аз бях аксолотл и се намирах в моя свят. Ужасът идваше - осъзнах го в същия момент - от това, че се мислех за затворник с тяло на аксолотл, пренесъл се в него с моето мислене на човек, жив погребан в аксолотл, осъден да се движа с умствена бистрота сред безчувствени създания. Но това се прекрати, когато един крак ме докосна по лицето, когато една помръднах встрани и видях един аксолотл до мен, загледан в мен, и узнах, че и той го знаеше, макар и невъзможно, общуването бе толкова ясно. Или аз бях в него, или всички ние мислехме като човек, лишени от слово, изразено само в златистия приблясък на нашите очи, които гледаха лицето на човека, долепено към аквариума.
          Той се върна много пъти, но сега идва по-малко. Прекарва седмици, без да се покаже. Стори ми се, че не се интересува толкова от нас, че се подчинява на навика. Нали единственото, което правя, е да мисля - можех да мисля много за него. Идва ми на ум, че отначало продължавахме да сме свързани, че той се чувствуваше повече от всякога приобщен към тайнствеността, която го обземаше натрапчиво. Но мостовете са прекъснати между мен и него, защото онова, което беше неговата натрапчива мисъл, сега е аксолотл, чужд на неговия човешки живот. Мисля, че отначало аз бях способен да се връщам в известен смисъл - о, само в известен смисъл - и  да поддържам нащрек желанието му да ни опознае по-добре. Сега съм окончателно аксолотл и ако мисля като човек, то е само защото всеки аксолотл мисли като човек вътре в своя образ от розов камък. Струва ми се, че от всичко това успях да му предам нещо в първите дни, когато аз бях все още той. И в тая крайна извънмерна самота, към която той вече не се връща, утешавам се да мисля, че може би ще пише за нас, ще си въобразява, че измисля разкази и ще напише всичко това за аксолотлите.