Хосе Хименес Корбатон

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

И ТОЗИ ПЪТ НЯМАШЕ ДА КАЖАТ НИЩО

 

Хосе Хименес Корбатон

 

Превод от испански: Рада Панчовска

 

 

         Прекара дланта си от вътрешната страна на бедрата и плъзна един пръст, нежно, до влажната зона, покрита от пликчетата.
         Чу веригата на тоалетната и изчака, докато на прага на вратата се очертае засмяното лице на Кармен.
         Беше се изтегнала на леглото така, че огледалото на скрина отразяваше само чистия и съвършен силует на краката й. Движеше ги, образувайки геометрични линии във въздуха, които й се струваха красиви като в рекламите за бельо.
         - Здравей – беше Кармен. – Добре ли спа?
         - Хъммм – разтвори краката, облегна се на ръцете и вдигна бедрата. – Не разбрах кога си е отишъл Рамиро.
         - Винаги ли спиш така?
         - Как?
         - Така, по пликчета.
         - Не, жено, как не? Току-що си свалих нощницата. Сега какво, харесва ми да се разголвам. А ти? Можа ли да отпочинеш?
         - Да.
         Кармен имаше прекрасен бюст. И косата. Винаги й беше завиждала за косата: не се нуждаеше от толкова грижи като нейната.
         - Скъпа, колко добра идея беше да оставите Вега при майка ти. Така ще можем да бъдем известно време спокойни. Ех, боли ме малко главата. Снощи пих повече от необходимото.
         - И тютюнът е, не мислиш ли.
         Загатваше се една крива на корема на Кармен.
         - Би трябвало да пушиш по-малко сега, когато си в положение... Знаеш ли, че вече ти се забелязва малко?
         - Как не, хайде!
          - Ами да, което ти казвам.
         Кармен застана пред огледалото. Свали си нощницата през главата и се появи гола. Погледна се в профил.
         - Слушай, връщам ти въпроса...
         - Кой?
         - Този, който ми отправи ти.
         Кармен се полюляваше леко и се опитваше да се прибере корема. Приятелката й имаше право.
         - Ех, стига. Не, спя без пликчета, когато съм сама.
         - И това защо?
         - На Хуан не му харесва. Казва, че го изнервя.
         - Каква идиотщина! Аз, което си е истина, съм малко зиморничава, знаеш. Но съм сигурна, че на Рамиро му е все едно.
         - Рожбо, да видим кой е този, който няма своите странности. Да ми го кажат, че да си го взема.
         Хеорхина се засмя. Кармен се просна до нея и започна също да прави пози с краката. Чувстваха се по-близки от утринта в Паланка1.
         - Трябва да ми покажеш онова ново червило, за което ми каза снощи.
         - После.
         Хеорхина простря ръце и свря носа си в една мишница.
         - Трябва да се депилирам.
         - И аз.
         Кармен го каза, изопвайки си окосмяването, което растеше, къдраво, на линията, където започва бедрото.
         - Вчера в басейна видях, че ти се показваше от бикините – Хеорхина се засмя. Искаш ли да се депилираме заедно?
         - Добре. Преди да закусим?
         - Вече знаеш, че сутрините почти не ям. Един сок към единадесет. Но ако искаш ти...
         - Рожбо, откакто съм бременна, Хуан упорства, че не се храня достатъчно и ме задължава да излапвам чаша мляко с кексчета.
         - Уф, внимателно с магдаленките, ей? Аз се пристрастих към тях известно време и после кантарът не прави друго, освен да ти го хвърли в лицето.
         - Ами той не прощава на никоя.
         - Чакай, отивам в банята да потърся всичко за депилирането.
         Хеорхина скочи от леглото. Преди да стигне до вратата, си свали пликчетата, развя ги над главата си, движейки бедрата и ги хвърли на килима.
         - Оле! – извика й Кармен.
         Чу се кранът на бидето. Кармен се просна по корем на леглото, потърси лека цигара на нощното шкафче на приятелката си и я запали. Остави димът на първото всмукване да й подразни нежно дробовете. После го изхвърли бавно и затвори за миг очи. Отвори ги, като чу глухото бръмчене на парното отопление. Огледа се наоколо.
         Харесваше й да прекара някоя нощ с Хеорхина, когато оставаше сама. Хуан и двамата му съдружници наскоро бяха купили друг искскаватор и подписваха договори, които ги водеха далече от Креспол2, понякога за седмици.
         Бяха приятелки от времето на училището. Имаха много общи неща. Бащите на двете, някогашни фермери, бяха започнали да работят в предачната фабрика, докато затвори. Сега този на Хеорхина беше починал, а нейният живееше от надничарства в кметството. Никоя от двете не си беше поставяла задачата да отиде да следва в столицата на провинцията.
         Скоро вече нямаше да може да се изляга по корем върху леглото. Освен неудобно, нямаше да е добре за плода.
         Щеше да започне колкото се може по-скоро гимнастиката. Не би искала да й се развали фигурата.
         Хуан също не пожела да учи; харесваха му машините и като приятеля си Рамиро, не искаше да си тръгне от селото. Да понася каквото е: една титла по каквото и да е накрая щеше да ги отдалечи от Креспол.
         Родителите на Рамиро го бяха задължили да изкара професионално обучение: втора степен по механика. В близкото селце Лас Планас3 той си поправяше са буса, който използваше като такси, както и този на брат си, който качваше хляба и пощата.
         Плашеше я раждането. Хеорхина беше поискала да я приспят. Тя искаше същото. Хуан не го вълнуваха тези неща.
         Рамиро, откакто се ожениха, се грижеше за машините на гатера. Работа сигурна, с твърда заплата: по-малко рискована от тази на Хуан.
         - Ти ли започваш?
         Кармен, завъртайки глава, видя приятелката си да си обува отново пликчетата и да приближава към леглото.
         - Добре.
         - И аз искам да ми оправиш слабините.
         Хеорхина се просна и си сложи възглавница под бъбреците.
         - Ще можеш ли?
         - Да. Чакай, че отивам за очилата.
         - Уф, да!
         Намираше се грозна с очила. И не й харесваше усложнението с лещите. Не беше много късогледа.
         Когато сложи восъка на нощното шкафче на Рамиро, се взря в една картонена кутийка.
         - Как е тази марка?
         - Рожбо, питай Рамиро – засмя се Хеорхина. – Нему са, които най-много се харесват.
         Една приглушена музика от радио, от другата страна на преградата, залюля гласовете им.
         - Ние, сега, като има свободно време, Хуан го прекарва повече навън. Така стоят нещата.
         Чу се старата камбана на Съборната църква: единадесет удара в спокойна сутрин.
         - Ега ти часа.
         - Добре, празник е, нали?
         - Бедният Хуан. Ние тук, на предпразнично увеселение, а той гълтащ прах.
         В правоъгълника на прозореца се рисуваше линията на планинската зона Каркама, далече, поръбена в синьо. Петънца от много бели облаци, памучни, изпръскваха неподвижно и ведро небе.
         - Късмет е да се живее тук.
         - Трябваше да купиш съседния апартамент, когато взехме нашия.
         Кармен не можа да убеди Хуан, който предпочиташе да поправи фамилната къща на улица Орно. Завиждаше за слънцето, спокойствието, откритото и обширно пространство, на което се наслаждаваше приятелката й в покрайнините. Нея, обратното, я измъчваше сенчестата и влажна уличка.
         - Освен това, парното е цяло щастие... Съседите идват рядко, нали?
         - От време на време.
         На Хеорхина не й харесваше, че Кармен подхваща темата. Мъчно й беше за нея: най-лошото бяха жените, които живееха на улица Орно. Едни присмехулници, по-голямата част стари, потънали в дейностите от край време: градината на брега на реката, стопанския двор, пазара на площада...
         Кармен, като Хеорхина, не правеше нищо от това. Имаха всички удобства вкъщи: съдомиялна машина, микровълнова печка, и достатъчно пари, за да не прибягват до помощта на градината или на четири кокошки. При всички случаи щяха да са неспособни да ги убият, за да ги изядат.
         - Завчера леля Патро, знаеш каква е, идва и ми вика: Момиче, не знам какво правиш, за да не ти се лепне ни парченце мазнина. Вече може да е доволен Хуан, да. И върви и ми пуска: Хайде, красавице, че скоро ще ти свърши хубавият живот; тогава ще видиш, да...
         Не виждаше главата на Хеорхина и се учуди, че не й отговаря. Ненавиждаше старата клюкарка леля Патро толкова, колкото нея.
         - Голяма свиня е – настоя.
         - Това, за краката, в тях се втренчват вече.
         - Какво казваш? Мислиш, че Рамиро не забелязва дали напълняваш ли не напълняваш?
         - Не както преди. Може би Хуан, който е повече време навън.
         - Хайде, хайде, наивнице. Опитай да натрупаш меса и да видиш колко ще се забави да ти го каже...
         - Ти не забелязваш ли нищо странно у Хуан?
         Кармен вдигна глава и погледна приятелката си. Хеорхина беше обърнала лице към прозореца и си прекарваше показалеца по влажните устни. Беше по-красива от нея, с онази толкова черна коса, пусната и блестяща, и тъмните бадемовидни очи. Оплакваше се, че кожата на лицето и косата й изискват повече внимание от нейните, но после резултатът си струваше.
         - Не – отговори. – Краката вече са готови. Да ти направя ли мишниците? Защо ме питаш?
         Хеорхина не отговори.
         - И сега, откакто мама ми направи покупките, е още по-лошо – каза Кармен, подхващайки нишката, която нейната приятелка беше прекъснала. – За тях, живея като кралица.
         - Спомняш ли си времето като гаджета, когато излизахме четиримата навън и преди да се върнем вкъщи, отивахме с бусовете отвъд басейна? Рамиро ме събличаше, пипаше ме и казваше: Искам да си винаги такава.
         - Ето виждаш ли?
         - Аз мислех, че нямаше предвид само физическото.
         - Харесва им да се запазваме добре. Вдигни си малко повече ръката.
         - После добавяше: Търси, търси, и мен ме напушваше смях... Не знам...
         Надигна се на лакти. Кармен я погледна със сериозно изражение.
         - Остава другата мишница.
         - Сега, чакай. Не знам, мислех, че ще бъде повече заради мен.
         - Какво искаш да кажеш?
         - Обърна ли внимание снощи? – Хеорхина се вгледа в очите на приятелката си. – Ние, през цялото време на барплота, а той, не му хрумва друго, освен да се забърка да хвърлят едни карти с Фелипе, Луис, и останалите. Жените през цялото време като едни групачки, сякаш не съществувахме. За това ли ни искат красиви?
         - Хеорхина...
         - Като гаджета не правеха така.
         - Ами сега вече го имат всичко у дома – Кармен си погледна ноктите и на Хеорхина й се стори, че загатнатата й усмивка беше малко тъжна. – Преди трябваше да се възползват от всеки момент, когато излизаха с нас... Хайде, остави ме да ти направя другата страна.
         Чуха шума на гуми върху чакъла и сухото пукане на спирачка.
         - Това е колата на Марино. Колко странно, че разнася днес.
         - Нали знаеш, че това е като времето.
         - Не знам, аз очаквах друго.
         Кармен се питаше защо нейната приятелка не й беше изразявала никога по-рано този вид чувства. Не искаше да се безпокои: не беше кой знае какво.
         - Няма да ти казвам, че съм разочарована – продължи Хеорхина. – Рамиро ме обича и аз го обичам. Много е нежен с Вега.
         - Добре, готова си – Кармен се опита да се усмихне и прекара опакото на дланта си по бузата на Хеорхина. – Хубавелке, какво ти става днес? Хайде, депилирай ме мен, че после ще идем да видим какво ще си сложим, за да излезем. Трябва да се възползвам, преди да ми наедрее толкова коремът, че...
         Смениха положението си. Кармен запали друга цигара.
         - Не знам как можеш да пушиш на гладно.
         - Харесва ми.
         - Сложи си пликчето, за да видя докъде трябва да махам.
         Кармен се просна отново и притвори очи.
         - Понякога ненавиждам неговите приятели.
         Хеорхина заговори сричайки. Гласът й беше както винаги топъл, леко глух. Понякога на Кармен й се струваше, че говори бавно, за да прикрие грапавините на местния си акцент: тогава имитираше тона на глас от телефилмите.
         - Прекарва повече време с тях, отколкото с нас. Ловът, партиите в бара, обилните следобедни закуски... После, я приятелската дружина, я пленумите на Кметството... И ако не, каквото и да е. Не понасям положения като това от снощи. И онова, което още по-малко преглъщам, е, че разправя с такава гордост, че сме от тези, които сме устояли в селото, че какво щяло да стане, ако всички хора си тръгнели.
         Кармен се надигна странично, за да загаси цигарата, полуизпушена, в пепелника на нощната масичка.
         - Свършва партията и идват на барплота, но не престават да говорят помежду си, за своите си неща, сякаш сме някаква украса. Ще ни е много, ако не ни забравят като си затръгват.
         Гласът й се скърши.
         - Хайде, продължи ти сама. Извинявай.
         Хеорхина излезе от стаята. Кармен седна на леглото и си оправи косите с ръце. Крайчетата им се цепеха: трябваше да си я подреже малко.
         Приключи с депилирането и отиде в стаята, която й беше дала нейната приятелка.
         Сложи си дънки и бяла блуза. После отиде в кухнята. Хеорхина, обвита в розов пеньоар, пиеше сок и пушеше. Главата й беше мокра и очите зачервени.
         - Искаш ли? – й каза. Усмихна се нежно. – Виж това.
         Върху масата имаше голям плик, подплатен.
         - Донесе го Марино.
         - Какво е?
         - Погледни.
         Не носеше подател. Кармен извади три големи снимки. Бяха те, голи, плуващи в Паланка.
         - Спомняш ли си? – попита Хеорхина.
         Беше в началото на миналото лято. Връщаха се от Теруел. Бяха правили покупки. Една двойка вдигаше пръст на стоп петнадесет или двадесет километра преди Креспол. Хеорхина спря колата и Кармен се ядоса. Момичето беше с много мургава кожа, а той беше с дълга коса, събрана на конска опашка.
         Откараха ги до странно приемницата. Харесваше им планинският хребет и искаха да правят снимки в Паланка. Поканиха ги да ги придружат на следващия ден. Хеорхина бе чула Рамиро да споменава Паланка много пъти, но не я познаваше. Имаше навика да ходи на лов по онези места.
         Оставиха колата в началото на една пътека и после походиха. Не бяха помирисвали планина от години. Жегата смазваше: стигнаха до водопада, облети в пот.
         Чуждоземците се съблякоха и се хвърлиха във водата. Повикаха ги. После започнаха да се пекат на един камък. Хеорхина и Кармен джапаха дълго време и си поиграха на давене. Не се бяха къпали така, откакто бяха деца.
         Никога не говориха с никого за онзи ден.
         Пиха сок в тишина. Кармен запали цигара. И този път нямаше да кажат нищо. Камбанарията на Колехиал отбеляза един часът. Чу се долу колата на Рамиро и последваха мъжки гласове. Хеорхина се надигна.
         - Ще приготвя малко вермут. Докато го пият, ще погледнем да видим какво да си облечем.
         Кармен прибра снимките и се усмихна на своята приятелка. После смачка цигарата в пепелника.

 

 

---

 

 

Бележки:

 

1 В Долен Арагон, провинция Теруел, има къмпинг, носещ името Паланка, край река Гуадалопе, близо до селището Мас де лас Матас. - Б. пр. [горе]
2 В сборника с разкази И този път нямаше да кажа нищо, публикуван за първи път през 1997 г., както и в предходната първа книга на Хименес Корбатон Грохотът на водата (1993) на същото мадридско издателство Прамес в Сарагоса през 2005 г., авторът създава митичната вселена на Креспол, изоставен свят на забравените. В провиния Теруел наистина съществува селище Креспол, и то има 9 жители. - Б. пр. [горе]
3 Лас Планас де Кастельоне в провинция Теруел на автономната област Арагон е друго селище със затихващи функции, в магическото пространство на планинския район Маестрасго, преминаващ от Арагон в съседната автономна област Валенсия. - Б. пр. [горе]

 

 

 

Хосе Хименес Корбатон, „И този път нямаше да кажат нищо“, И този път нямаше да кажат нищо. Сарагоса: Едиториал Прамес, 2011.

Електронна публикация на 21. май 2015 г.
Публикация в кн. „Антология на съвременния арагонски разказ“, Съст. и превод: Рада Панчовска, Изд. „Проксима-РП“, С., 2014 г.

г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]