Итало Калвино

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна литература

 

По килима от листа, озарени от луната

 

Итало Калвино

 

Превод от италиански: Нева Мичева

 

Илюстрация: Улисес, ``Ел Мундо``

         Листата на гинкото ръмяха от клоните и посипваха в жълто поляната. С господин Океда крачехме по алеята, постлана с гладки камъчета. Казах, че бих желал да отличавам усещането за всяко отделно гинково листо от усещането за всички останали, но се чудя дали е възможно. Господин Океда каза, че е възможно. Предпоставките, от които изхождах и които господин Океда намираше за твърде основателни, бяха следните. Ако от гинкото се отрони едно-единствено жълто листенце и кацне на моравата, усещането е за едно-единствено жълто листенце. Ако две листенца капнат от дървото, окото проследява два полета из въздуха, приближаванията и отдалечаванията на две листенца, увлечени в пеперудена гоненица, докато накрая едното не полегне тук, другото - там на тревата. Същото важи за три, четири или пет. Колкото по-голям е броят на кръжащите из въздуха листица, усещането за всяко от тях се прибавя към останалите до постигането на едно общо усещане. Например - за беззвучен дъжд. Или - ако полъх на вятъра забави падането им - за разперени във въздуха крила. И за завършек, когато погледът се спусне върху моравата - за заря от сияйни пръски. И тъй, аз мечтаех да мога, без да губя нищо от тези сладостни общи усещания, да обособявам образа на всяко листенце в мига, в който влезе в зрителното ми поле, и да не го смесвам с другите; да проследявам въздушния му танц и кацването му върху злака. Одобрението на господин Океда ме окуражаваше да упорствам в това си начинание.
         - Може би даже - добавих, вгледан във формата на листата на гинкото, изящни жълти ветрилца с накъдрени краища - в отделното възприятие на всяко листо бих могъл да постигна и възприятие на дяловете му един по един.
         По този въпрос господин Океда не се произнесе. И друг път мълчанието му ми беше служило отрезвяващо, когато съм се увличал и съм бил склонен прибързано да прескоча недоказани още етапи от съжденията си. Взех си поука и започнах да се съсредоточавам, за да не изтърва и най-деликатните си усещания в мига на тяхното възникване, когато отчетливостта им още не се е загубила в пороя на всички смътни впечатления.
         Макико, най-младата дъщеря на господин Океда, дойде и ни поднесе чая с обичайните за нея благовъзпитани движения и изящество на малко момиче. Когато се наведе, зърнах на голия й врат под високо вдигнатите коси тънка ивичка тъмен мъх, която сякаш се спускаше надолу, по цялото продължение на гръбнака й. Тъкмо се бях загледал в нея, почувствах, че неподвижните зеници на господин Океда ме следят изпитателно. Навярно разбираше, че упражнявам способността си за разбор на усещанията върху врата на дъщеря му. Не отместих поглед, както защото впечатлението от нежното окосмяване по бледата кожа ме беше грабнало твърде неустоимо, така и защото господин Океда с половин дума можеше да насочи вниманието ми другаде, но не го стори. Пък и Макико скоро свърши с поднасянето на чая и се изправи. Втренчих се в бенката вляво над горната й устна и тя ми възвърна нещо от току-що отшумялото чувство, само че по-слабо. Макико ме стрелна смутено, после сведе очи.
         Същият следобед имах едно преживяване, което надали ще забравя някога, нищо че ако го разкажа, вероятно ще прозвучи маловажно. Разхождахме се по брега на северното езерце с госпожа Мияги и Макико. Господин Океда вървеше напред сам, подпираше се на дългата си тояжка от бял клен. Посред водата се бяха разпукнали два месести цвята на есенна водна лилия и госпожа Мияги изяви желание да ги откъсне, един за себе си, един за дъщеря си. Изражението на госпожа Мияги беше, както обикновено, мрачно и леко уморено, но зад него се четеше вечното й несговорчиво упорство, което ме караше да подозирам, че в многолетната история на обтегнати отношения със съпруга й, за която всички шушукаха, нейната роля бе не само тази на жертва. Честно казано, трудно можеше да се прецени кое взема връх - леденото отчуждение на господин Океда или инатливото своенравие на госпожа Мияги. Що се отнася до Макико - тя неизменно имаше радостния, безгрижен вид, зад който израслите сред семейни раздори деца се крият от околните и който още й служеше за щит пред чужди хора. Щит от незряло, безпричинно веселие.
         Коленичих върху един плосък камък на брега, пресегнах се към най-близкото лилиено клонче, простряно върху повърхността на водата, и го задърпах полекичка, за да не се скърши и цялото растение да стигне невредимо до брега. Госпожа Мияги и дъщеря й също коленичиха и протегнаха ръце, готови да хванат цветовете веднага щом влязат в обсега им. Брегът на езерцето беше нисък и скосен. За да не паднат, жените благоразумно се настаниха зад гърба ми и подадоха ръце от двете ми страни. По някое време почувствах телата ни да се допират, някъде между ръката и гърба, на височината на първите ребра. По-точно, съприкосновенията бяха в две точки, отляво и отдясно. Откъм страната на госпожица Макико усещането беше за напрегнат, пулсиращ бодеж, а откъм страната на госпожа Мияги - за ласкаво, меко отъркване. Осъзнах, че по някаква рядка и щастлива случайност са ме докоснали лявото зърно на дъщерята и дясното на майката и че трябва да впрегна всичките си сили, за да не прекъсна този съдбовен допир и да оценя както подобава едновременните си възприятия, като ги разгранича и сравня впечатленията от всяко от тях.
         - Разбутайте листата - каза господин Океда - и дръжките на цветовете ще се извият към ръцете ви. - Извисяваше се току до нас тримата, надвесени над лилите. Държеше дълга пръчка, с която лесно можеше да придърпа до брега водното растение. Само че вместо да го стори, посъветва жените как да постъпят, с което удължи натиска на телата им върху моето.
         Двете лилии почти бяха стигнали до ръцете на Мияги и Макико. Бързо съобразих, че в мига на откъсването бих могъл с едно вдигане и спускане на десния си лакът да притисна под мишница цялата малка, твърда бозка на Макико. Но радостта от улавянето на лилиите разтури порядъка на нашите движения. Дясната ми ръка затвори напусто своя капан. Лявата отиде назад и неволно се озова в скута на госпожа Мияги. Който не само охотно я пое, но сякаш даже бе готов да я задържи с едно податливо трепване, на което цялото ми същество откликна мигновено. Това бе случката, която скоро щеше да доведе до невероятни последици, както ще видим по-нататък.
         При повторното ни минаване под гинкото казах на господин Океда, че в съзерцанието на листопада главното е не толкова възприятието на всяко от листата, колкото на разстоянието между листо и листо, на празния въздух, който ги дели. Нещото, което ми се струваше, че съм разбрал, бе следното: отсъствието на дразнения в обширна част от нашето сетивно поле е необходимо условие, за да може цялата ни чувствителност да се концентрира в дадено място и време. Така, както в музиката тишината е необходим фон за открояване на нотите.
         Господин Океда каза, че това несъмнено важи за осезанието. Отговорът му ме слиса, защото всъщност именно досегът с телата на дъщеря му и жена му ми беше в ума, докато споделях с него наблюденията си за листата. Господин Океда продължи да говори за осезателни възприятия толкова естествено, че човек би рекъл, че съм го заприказвал тъкмо на тая тема.

Корица на книгата ``Ако пътник в зимна нощ``, Издателство ``Колибри``

         За да насоча разговора в друга посока, се опитах да направя сравнение с четенето на роман, в който много спокойното, равно темпо на повествованието служи да подчертае някои особено фини и конкретни усещания, та вниманието на читателя да се обърне към тях. Само че при романа трябва да се има предвид и обстоятелството, че в линейната последователност на изреченията усещанията се нижат едно след друго, докато просторът на зрителното или слуховото поле позволява едновременното отчитане на много по-богати и сложни съвкупности. Възприемчивостта на читателя спрямо съвкупността от усещания, които романът се стреми да предаде, всъщност е доста занижена. Най-напред, защото първият прочит е често припрян и невнимателен и не улавя или пренебрегва голям брой от сигналите и намеренията, вложени в текста. Освен това, защото част от съществените неща неминуемо остават между редовете. Дори може да се каже, че онова, което романът не казва, по принцип е повече от онова, което казва. И само някое особено пречупване на погледа ни в написаното е в състояние да създаде илюзията, че четем и ненаписаното. През цялото време господин Океда остана безмълвен както винаги, когато ми се случи да изпадна в словоохотливост и да не намирам изход от собствените си оплетени разсъждения.
         В последвалите дни много често оставах вкъщи сам с двете жени, защото господин Океда реши лично да се заеме с библиотечните издирвания, които дотогава бяха моя основна задача, а на мен заръча да работя в неговия кабинет по подреждането на монументалната му картотека. Имах основания да се опасявам, че господин Океда е подочул отнякъде за беседите ми с професор Кавасаки и подозира, че ще се отдръпна от неговата школа, за да се присламча към академичните среди, където да потърся шанс за бъдещото си развитие. Беше ясно, че твърде продължителното пребиваване под опеката на господин Океда ми вреди - разбирах това по жлъчните коментари, които сътрудниците на професор Кавасаки си позволяваха по мой адрес, колкото и като цяло да бяха отворени към други школи, за разлика от собствените ми състуденти. Нямаше съмнение, че господин Океда иска да ме задържи по цял ден у дома си, за да ми попречи да отлетя и да изтръгне из корен моята независима мисъл, както беше сторил с други свои питомци, които бе докарал дотам, че взаимно да се шпионират и да донасят за всяко, дори най-невинното незачитане на абсолютния му авторитет на учител. Налагаше се възможно най-скоро да се сбогувам с господин Океда. Отлагах само защото утрините у тях в негово отсъствие държаха душата ми в приятна възбуда, нищо че от нея работата ми страдаше.
         Да, в работата си често се разсейвах. Измислях си всякакви предлози да ходя по стаите, където имаше вероятност да срещна Макико, да я изненадам самичка в разните моменти от ежедневието й. Обаче най-често на пътя ми се изпречваше госпожа Мияги и аз спирах да побъбря с нея. Особено защото с майката теми за разговор - даже и за дръзки шеги, макар и повечето пъти пропити с горчивина - се намираха по-лесно, отколкото с дъщерята.
         Вечер, на масата, около къкрещото сукияки, господин Океда изпитателно оглеждаше лицата ни, сякаш там се бяха отпечатали тайните на делника, мрежата от различни, но взаимосвързани копнежи, в която се чувствах впримчен, но от която нямаше да пожелая да се освободя, преди да съм ги удовлетворил едно по едно. Така седмица след седмица отлагах решението си да напусна господин Океда и зле платената работа без перспективи за професионално израстване и разбирах, че мрежата, която ме спъва, е той самият и че я затяга бримка по бримка.
         Бе ведра есен. Наближаваше ноемврийското пълнолуние и един следобед с Макико заобсъждахме кое би било най-подходящото място за наблюдаване на месечината през клоните на дърветата. Аз бях на мнение, че в градината под гинкото килимът от окапали листа ще отрази лунната светлина в разсеяно сияние. В думите ми се съдържаше твърдото намерение да предложа на Макико среща под гинкото в лунната нощ. Девойката отвърна, че езерото е за предпочитане, защото когато сезонът е студен и сух, очертанията на есенната месечина във водата са по-ясни, отколкото на лятната, често обвита в пари.
         - Съгласен - побързах да отвърна. - Нямам търпение да дочакам изгряването на луната редом с теб на брега. Още повече - добавих, - че езерцето буди в мен нежни спомени.
         Докато произнасях това, допирът с гръдта на Макико нахлу в паметта ми прекалено живо, гласът ми прозвуча твърде развълнувано и сигурно я уплаши, понеже Макико сключи вежди и не отрони и дума в отговор. Неловкото мълчание, внезапно надвиснало над любовния унес, в който бях започнал да потъвам, бе нарушено от едно неволно движение на устата ми: без да искам щракнах със зъби, сякаш захапвам нещо. Макико инстинктивно се отдръпна с болезнена гримаса, като че наистина я бяха ръфнали по някое чувствително местенце. Веднага се опомни и излезе от стаята. Тръгнах след нея.
         Госпожа Мияги беше в съседното помещение. Седеше на рогозка на пода и нареждаше в една ваза цветя и есенни клонки. Пристъпвах като сомнамбул, та забелязах свитата й фигура чак пред нозете си и спрях в последната секунда, преди да се блъсна в нея и да съборя клонките. Стряскането на Макико бе предизвикало ненадейна възбуда у мен и особеното ми състояние надали убягна на госпожа Мияги, още повече след като така, от занесеност, за малко да я стъпча. Въпреки това госпожата, без да вдига поглед, замахна срещу ми с камелията, която бе приговила да мушне във вазата, все едно искаше да ме шибне или да отблъсне частта от мен, която стърчеше над нея, или пък да си поиграе, да ме предизвика и наелектризира с това пошляпване-милувка. Посегнах да спася разпадащата се композиция от листа и цветя, но госпожа Мияги също се наведе и се засуети около икебаната, та стана тъй, че дланта ми по случайност се провря между кимоното и голата й кожа и неволно стисна едната й мека, хладна гърда с издължена форма. В същия миг, измежду вейките от кеяки (познато в Европа като "кавказки бряст", бел. прев.) ръката на госпожата се добра до члена ми и го задържа уверено, здраво, докато го освобождаваше от дрехите, както се брули клон от листата.
         Онова, по което се прехласнах в гърдите на госпожа Мияги, бе кръжилото от бабунчици, някои по-шупнали, други по-ситни, зърнисто разположени по внушителната повърхност на целите й ареоли, по-нагъсто към краищата и съвсем редки, но доловими чак до вирнатите върхове. Изглежда, всяка от тях отговаряше във възприятията на госпожа Мияги за отделно усещане с различна острота - можах да се убедя в това чрез съвсем простичка проверка. Започнах да притискам леко възможно най-малки участъци през интервали от по близо секунда и да следя преките реакции на госпожата по зърното, а косвените - по цялостното й поведение, както и по собствените си реакции, понеже между нейната и моята чувствителност явно се беше установила някаква взаимност. Провеждах съсредоточено осезателния си опит не само с възглавничките на пръстите, но и с члена си: спусках го в планиращ полет към гърдите й и описвах по тях гальовни кръгове. Позата, в която се бяхме озовали, предразполагаше засрещанията на тези наши различно ерогенни зони, а и госпожа Мияги видимо се наслаждаваше, участваше и властно направляваше движенията ми. Оказа се, че и по моята кожа имало - по целия ми член и особено в изпъкналата част на върха му - точки и области на завишена чувствителност, чийто израз варира от неизразимо удоволствие през просто приятно усещане до сърбеж или даже болка, както и неми или глухи точки и области. Нарочното или ненарочно съприкосновение на разните чувствителни или свръхчувствителни мои и нейни окончания предизвикваше у двама ни такова невъобразимо множество реакции, че преброяването им се очертаваше дълго и изнурително.
         Бяхме увлечени в тъй описаните наши занимания, когато в рамката на плъзгащата се врата се мярна силуетът на Макико. Момичето явно беше очаквало да го последвам и се връщаше да види що за препятствие е изникнало по пътя ми. Светкавично разбра и изчезна, но не чак толкова бързо, че да не забележа промяната в облеклото й. Беше сменила прилепналия си пуловер с копринена роба, ушита сякаш специално да не се затваря, да се разпасва от само себе си под напора на разцъфващото тяло в нея, да се плъзва по гладката кожа при първия пристъп на жаждата за допир, която същата тази гладка кожа безотказно предизвикваше.
         - Макико - извиках. Исках да й обясня (макар да нямах понятие откъде да започна), че положението, в което ме беше заварила с майка си, се дължи единствено на случайно стечение на обстоятелствата, отклонило по обиколни пътища моето желание, насочено единствено и само към нея, Макико. Желание, което сега разгърнатата й или в очакване да бъде разгърната роба същевременно настървяваше и задоволяваше с директната си подкана, до степен, че - с образа на Макико в очите и докосването на госпожа Мияги по кожата - за малко да капитулирам пред плътската си страст.
         Госпожа Мияги сигурно безпогрешно бе усетила това, защото се вкопчи в раменете ми, събори ме върху себе си на рогозката и с няколко чевръсти извивания на цялото тяло подложи влажното си, алчно лоно под члена ми и го втегли като вендуза право вътре, докато голите й слаби крака се увиваха около хълбоците ми. Госпожа Мияги беше удивително гъвкава - нозете й в три четвърти бели памучни чорапи стегнаха кръста ми като в менгеме.
         Зовът ми към Макико не беше останал нечут. Върху хартиената плоскост на плъзгащата се врата се очерта фигурата на девойката, коленичи върху постелката, протегна врат и ето, иззад рамката надникна разкривеното й от напрежение лице с полуразтворени устни и ококорени очи, които с любопитство и погнуса заследиха нашите разтрисания. И не беше само тя. От оттатъшната страна на коридора, в отвора на друга врата бе застанал неподвижно мъж. Не знам от колко време господин Океда се намираше там. Гледаше вторачено, но не мен и съпругата си, а това, как дъщеря му ни гледа. В ледените му зеници, в твърдата линия на устата се отразяваше гърчът на госпожа Мияги, отразен в погледа на неговата дъщеря.
         Видя, че го виждам. Не помръдна. Разбрах, че няма да ме прекъсне, нито ще ме прокуди от дома си, че няма никога да спомене нито този епизод, нито другите, които могат да го последват, ако ще и нееднократно. Разбрах също така, че нашето съучастие няма да ми даде никакво надмощие, нито ще облекчи подчиненото ми положение. Тази тайна обвързваше мен с него, но не и обратното, и никому не можех да разкрия какво е гледал той, без да призная що за безобразие съм извършил аз.
         Какво ме чакаше в крайна сметка? Явно бях обречен да се оплитам все по-безнадеждно в кълбо от недоразумения. Сега Макико ме смяташе за един от многобройните любовници на майка си, а Мияги знаеше, че изгарям по дъщеря й. Рано или късно и двете щяха жестоко да ми отмъстят. Подхранвани от злобата на моите състуденти, бързо разпространяващите се из академичните среди сплетни щяха да сложат непристоен отпечатък върху честите ми посещения у Океда и - въпреки че тъй щяха всъщност да обслужат интересите на учителя - да ме дискредитират пред университетските преподаватели, на които най-много разчитах, за да променя живота си.
         Колкото и да ме угнетиха тези мисли, успях да се концентрирам и да обособя общото усещане за члена си, пленен в утробата на госпожа Мияги, от откъслечните усещания за отделни мои и нейни точки, периодично активирани от плъзгането ми в нея и от конвулсивните й свивания около мен. Концентрацията ми помогна най-вече да удължа състоянието, нужно за самото наблюдение, като забави разразяването на финалната криза чрез фокусиране върху моменти на безчувственост или на частична чувствителност, на чийто фон още по-ярко се открояваха внезапно възникващите чувствени стимули, разпределени по непредсказуем начин из пространството и времето.
         - Макико! Макико! - стенех в ухото на госпожа Мияги, пламнал от желание да свържа чувствените пикове с образа на дъщеря й и с целия набор от несравнимо различни усещания, които предполагах, че би предизвикала у мен. И за да овладея поривите си, си налагах да мисля за описанието, което същата вечер щях да дам на господин Океда: за дъжда от гинкови листица е характерно това, че във всеки момент всяко отронено листо се намира на различна височина спрямо другите, така че празното и безчувствено пространство, откриващо се пред зрителните усещания, може да бъде поделено на множество последователни равнища, във всяко от което кръжи едно-единствено листенце.

 

 

---

 

Романът предстои да излезе с марката на издателство „Колибри“

 

Издателство ``Колибри``!

 

Първото издание на „Ако пътник в зимна нощ“ („Se una notte d'inverno un viaggiatore“) е от юни 1979 г. Тази част от романа се публикува за първи път на български език, в превод на Нева Мичева. „Японското“ начало липсва в първата публикация на романа в сп. „Съвременник“, кн. 4 от 1982 г., пр. Юлия Тошева. - бел. ред.

Електронна публикация на 02. юли 2008 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]