Пол Боулс

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен указател

 

Из „Чай в пустинята“

 

Пол Боулс

 

Превод от английски: Димитър Коцев - Шошо

 

Корица на книгата

    НА ДЖЕЙН

     

     

     

    Образите и събитията в тази книга са напълно измислени.

     

    „Съдбата на всеки човек му принадлежи само дотолкова, доколкото случайно може да напомня за това, което вече е в паметта му.”
    Едуардо Малеа

     

     

    I

     

             Той се събуди, отвори очи. Обстановката в стаята не му говореше почти нищо; прекалено дълбоко бе потънал в небитието, откъдето току-що излизаше. Освен че нямаше достатъчно сили да определи положението си във времето и пространството, му липсваше и желание. Беше някъде, завърнал се през обширни полета от нещото. Дълбоко в съзнанието му имаше някакво неотменно усещане за безкрайна тъга, но тази тъга го успокояваше, защото единствено тя му бе позната. Нямаше нужда от друга утеха. Съвършено спокоен, съвършено отпуснат, той лежа известно време абсолютно неподвижен и после отново потъна в една от леките краткотрайни дремки, които настъпват след продължителен, дълбок сън. Внезапно пак отвори очи и погледна часовника на ръката си – просто по навик, защото, като видя колко е часът, само се обърка. Надигна се, огледа безвкусно подредената стая, сложи ръка на челото си и, като въздъхна дълбоко, легна обратно. Но сега вече беше буден. Няколко секунди по-късно разбра къде е, разбра, че е късен следобед и че е спал от обяд. Дочуваше как в съседната стая съпругата му шляпа с чехлите си по гладкия керамичен под и сега този звук го успокояваше, тъй като бе достигнал друга степен на съзнанието, при която обикновеното усещане, че си жив, не бе достатъчно. Но колко трудно беше да възприеме високата тясна стая, с гредите по тавана, огромните безстрастни рисунки, надраскани по стените с неутрални цветове, затворения прозорец от червено и оранжево стъкло. Прозина се, в стаята нямаше въздух. По-късно щеше да слезе от високото легло и да отвори широко прозореца – и в този момент щеше да си спомни съня. Защото, въпреки че не можеше да възстанови нищо конкретно от него, той знаеше, че е сънувал. От другата страна на прозореца щяха да бъдат въздухът, покривите, градът, морето. Вечерният вятър щеше да разхлажда лицето му, докато той гледа навън, и в този момент сънят щеше да се върне. Сега можеше единствено да лежи неподвижно, дишайки бавно, почти готов да заспи отново, парализиран в задушната стая, и нямаше да очаква здрача, а щеше просто да стои така, докато той настъпи.

     

     

    II

     

             На терасата на Кафе д`Екмюл-Ноазю няколко араби седяха и пиеха минерална вода. Единствено фесовете им в различни оттенъци на червеното, ги отличаваха от останалите жители на пристанището. Европейските им дрехи бяха похабени и сиви. Би било трудно да се определи каква е била първоначалната им кройка. Полуголите ваксаджийчета клечаха до сандъчетата си, забили погледи в паважа, без сила да отпъдят мухите, които пълзяха по лицата им. В кафенето въздухът беше по-прохладен, но неподвижен и миришеше на вкиснало вино и урина.
             На масата в най-тъмния ъгъл седяха трима американци: двама млади мъже и една жена. Те разговаряха тихо, като хора, които имат пред себе си безкрайно много време за всичко. Единият от мъжете, тънкият, с леко кисела смутена физиономия, прибираше някакви големи многоцветни карти, които малко преди това бе разгънал върху масата. Съпругата му наблюдаваше педантичните му движения развеселена и раздразнена. Картите я отегчаваха, а той винаги гледаше в тях. Дори през кратките периоди, когато живееха на едно място, а това се бе случвало доста рядко, откакто се ожениха преди дванайсет години, достатъчно му беше да види карта, за да започне страстно да я изучава и впоследствие почти неизменно да започне да планира ново, невъзможно пътуване, което в крайна сметка често ставаше реалност. Не се смяташе за турист. Той беше пътешественик. В известна степен разликата е във времето, обясняваше мъжът. Докато туристът обикновено бърза към дома след няколко седмици или месеци, то пътешественикът, тъй като не принадлежи на едно място повече, отколкото на следващото, се придвижва бавно, в продължение на години, от една част на света до друга. И наистина за него би било трудно да определи на кое от множеството места, където е живял, се бе чувствал най у дома. Преди войната това бяха Европа и Близкият Изток, по време на войната – Антилските острови и Южна Америка. И съпругата му неизменно го бе придружавала, без да повтаря оплакванията си прекалено често или горчиво.
             Сега те току-що бяха пресекли Атлантика, за пръв път от 1939-а, с огромно количество багаж и с намерението да стоят колкото е възможно по-далеч от местата, белязани от войната. Защото, както той твърдеше, друга важна разлика между туриста и пътешественика е, че туристът приема без възражения своята собствена цивилизация, докато пътешественикът я сравнява с другите и отхвърля онези елементи, които не му допадат. А войната бе един от аспектите на механизираната епоха, които той искаше да забрави.
             В Ню Йорк те бяха открили, че Северна Африка е едно от малкото места, до което могат да стигнат с кораб. От предишните си посещения там през студентските си години в Париж и Мадрид той беше останал с впечатлението, че мястото е подходящо за прекарване на година-две. Във всеки случай, бе близо до Испания и Италия и винаги можеха да се прехвърлят там, ако не им харесаше. Предния ден товарният кораб ги бе изплюл от удобния си търбух, намръщени и потни от притеснение, върху горещите докове, където дълго време никой не им бе обърнал никакво внимание. Застанал под изгряващото слънце, той се бе изкушил да се върне на борда и да опита да вземе билети за продължаващото до Истанбул плаване, но щеше да му бъде трудно да го направи, без да се компрометира, защото точно той ги бе придумал да дойдат в Северна Африка. Затова просто беше хвърлил небрежен поглед по дока и се бе задоволил с няколко основателно неласкави забележки за мястото, като безмълвно бе взел решението да поеме към вътрешността на континента колко е възможно по-скоро.
             Когато не участваше в разговора, другият мъж на масата тихичко си свиркаше безсмислени мелодийки. Той беше няколко години по-млад, беше по-добре сложен и удивително красив, като герой от филмите на „Парамаунт”, както често му казваше жената. Гладкото му лице обикновено не изразяваше абсолютно нищо, но чертите бяха съчетани по такъв начин, че в спокойно състояние създаваха впечатлението на мило доволство.
             Те гледаха навън към прашния следобеден блясък на улицата.
             - Войната определено е оставила отпечатък тук.
             Дребна, с руса коса и мургава кожа, тя не влизаше в категорията „хубавичка”, заради силата на погледа си. Когато човек беше видял очите й, останалата част от лицето й потъваше в мъгла и ако по-късно се опиташе да си припомни лика й, изникваше единствено пронизващата питаща ярост на широките й очи.
             - Ами, естествено. Оттук са минавали войски в продължение на повече от година.
             - Можеше да има поне едно място на света, което да оставят на мира – каза жената. Направи го заради съпруга си, защото съжаляваше, че преди миг се бе раздразнила от неговите карти.
             Мъжът отбеляза жеста, но без да разбира защо го прави, и не му обърна внимание.
             Другият мъж се засмя снизходително; той се присъедини към него.
             - Предполагам, специално заради теб! – каза съпругът й.
             - Заради нас. Знам, че мразиш всичко това също толкова, колкото и аз.
             - Кое? – настръхна той. – Ако имаш предвид това безцветно нещо тук, което се нарича град, да. И въпреки всичко по-скоро бих стоял тук, отколкото в Щатите.
             Тя побърза да се съгласи:
             - О, разбира се. Нямах предвид това или което и да било определено място. Говорех за всички ужасни неща, които се случват след всяка война, навсякъде.
             - Стига, Кит – каза другият мъж. – Ти не си спомняш никоя друга война.
             Тя не му обърна внимание.
             - Хората от различните страни все повече започват да си приличат. Нямат нито характер, нито красота, нито идеали, нито култура – нищо, нищо.
             Съпругът й се пресегна и я потупа по ръката.
             - Права си. Права си – каза той с усмивка. – Всичко става сиво, ще стане и по-сиво. Но има места, които ще издържат на болестта по-дълго, отколкото си мислиш. Ще видиш, тук, в Сахара...
             От отсрещната страна на улицата някакво радио изливаше истеричните крясъци на колоратурен сопран. Кит потрепери.
             - Нека по-бързо да стигнем там – каза тя. – Може би ще успеем да избягаме от това.
             Омагьосани, те слушаха арията, наближавайки финала, правеше задължителните приготовления за неизбежната висока последна нота.
             След известно време Кит каза:
             - Сега, когато това свърши, трябва да си поръчам още една бутилка „Oulmes”.
             - Господи! Още от тази отрова? Ще се напиеш.
             - Знам, Танър – каза тя, - но все за вода мисля. Каквото и да погледна, ожаднявам. Като никога имам чувството, че мога да спра да пия завинаги. Не мога да пия, когато е горещо.
             - Още перно? – обърна се Танър към Порт. Кит се намръщи.
             - Поне да беше истинско перно...
             - Не е лошо – каза Танър, докато келнерът поставяше бутилка минерална вода върху масата.
             - Ce n`est pas du vrai Pernod?1
             - Si, si, c`est du Pernod2 – потвърди келнерът.
             - Да пийнем още по едно – като Порт и мрачно се загледа в чашата си. Никой не каза нищо, докато келнерът се отдалечаваше. Сопраното започна нова ария.
             - Стига! – извика Танър.
             Грохотът и звънецът на един трамвай, който преминаваше навън под терасата, за миг удавиха музиката. Под навеса те успяха да зърнат как откритото превозно средство изтрополи под слънцето. Беше пълно с дрипави хора. Порт каза:
             - Вчера сънувах странен сън. Все се опитвах да си го спомня и тъкмо сега се сетих.
             - Не! – силно извика Кит. – Сънищата са толкова скучни! Моля те!
             - Не искаш да го чуеш! – изсмя се той. – Но аз все пак ще ти го разкажа.
             Изрече последните думи с определено настървение, което на пръв поглед изглеждаше престорено, но когато го погледна, Кит почувства, че той всъщност прикрива яростта, която чувства. Тя не изрече унищожителните думи, които бяха на езика й.
             - Ще го разкажа набързо – усмихна се той. – Знам, че ми правите услуга, като ме слушате, но просто не мога да си го спомня, ако само си мисля за него. Беше през деня и аз бях във влак, който постоянно увеличаваше скоростта си. Помислих си: „Ще се врежем в огромно легло със струпани като планини завивки.”
             - Обърни се към „Циганския съновник” на мадам Ла Хиф – подхвърли дяволито Танър.
             - Млъкни. И си мислех, че само да пожелая, мога да заживея отново... да започна отначало и да стигна чак до днес, като преживея съвсем същите неща, до най-малките подробности.
             Кит недоволно затвори очи.
             - Какво има? – попита той.
             - Мисля, че е крайно глупаво и егоистично от твоя страна да продължаваш, след като знаеш колко ни отегчаваш.
             - Но на мен ми е толкова приятно – грейна той. – Освен това, обзалагам се, че Танър иска да го чуе. Нали?
             Танър се усмихна.
             - Обожавам сънищата. Знам Ла Хиф наизуст.
             Кит отвори едното си око и го погледна. Пристигнаха питиетата.
             - А аз си казах: „Не! Не!” Не можех да понеса мисълта за повторение на всички онези ужасни страхове и болки, в подробности. След това без никаква причина погледнах дърветата през прозореца и се чух да казвам: „Да!” Защото разбрах, че бих желал отново да премина през всичко това, само за да вдъхна уханието на пролетта такова, каквото беше, когато бях дете. Но после осъзнах, че е прекалено късно, защото, докато си мислех „Не!”, бях посегнал и бях отчупил предните си зъби сякаш бяха от гипс. Влакът беше спрял, аз държах зъбите си в ръка и заридах. Нали знаете онези ужасни ридания в сънищата, които те разтърсват като земетресение?
             Кит тромаво стана от масата и тръгна към вратата с надпис „Жени”. Тя плачеше.
             - Остави я – каза Порт на Танър, чието лице издаваше загриженост. – Уморена е. Жегата я изтощава.

     

     

     

    ---

     

     

    1 Това не е истинско перно? (фр.) - бел. ред. кн. Мая Карадимова [горе]
    2 Не, не, това е перно (фр.) - бел. ред. кн. Мая Карадимова [горе]

Електронна публикация на 30. август 2015 г.
Публикация в кн. „Чай в пустинята“, Пол Боулс, пр. Димитър Коцев - Шошо, Изд. „Парадокс“, 1993 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]