Хуан Болеа

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

ДВОРЕЦЪТ С ПОЛЕГАТИТЕ ГРАДИНИ

 

Хуан Болеа

 

Превод от испански: Рада Панчовска

 

      It was many and many a tear ago,
      In a Kingdom by the sea.

      Edgar Allan Poe1

 

         В хода на една от онези инвентаризации, които предприема паметта, когато размисълът върху времето води състрадателно към спомените, пресъздадох по непредвиден начин фигурата на Рикардо Ариве. Отново се появи в старата къща на моите родители през един бавен следобед на октомври, облечен вече в същата черна дреха, която аз щях да му разпознавам неизменно, ползващ с откровена непринуденост грубите мариери, които чак до самата му смърт ще го издават като човек, който се нуждае от врагове, и галещ огромната котка с тигрова окраска, която го придружаваше навсякъде. Не се знаеше какво работи Рикардо Ариве, а баща ми винаги е практикувал медицината; за мене произходът на неговата връзка беше мистериозен и стигаше дотам да разбера, че дълбокото ми отричане на онова приятелство притуряше към маниерите на Ариве разбираемото отвращение в думата натрапник, защото слабостта илюстрираше всяко поведение на баща ми, а в стремежите на другия не секваше, включително след като бъдеха задоволени, една непоносима свирепост. Самотен, неговата гордост изключваше компанията, подхранвайки една неоправдана суетност, която през горестните си нощи прогласяваше под формата на досаден каталог, воден от гения. Пишеше, вярно, но никога не се прочетоха или публикуваха неговите творби. Без да ги показва, говореше за тях със смесица от изключителност и подценяване. По-късно организира една книжарница и злонамерените разсъдиха, че Ариве е решил да метаморфозира литературния си провал в една витрина на булевард Алкала Галиано. Баща ми умря по време на лов, и ако обстоятелствата бяха странни, скоро атаката на една дива котка обясни раните му, отхвърляйки други хипотези. Смути ме да видя Рикардо Ариве на погребението. Докато бяхме в храма, го закриваше една колона; после, на гробището, малката група приятели, оглавила ковчега. За момент различих нещастния му профил, и бе достатъчно, за да ми върне срещата му с баща ми, на която години по-рано аз, дете, бях присъствал. И онзи спомен смрачи още повече движенията на служителите, които работеха с ковчега, защото един обикновен коментар на доктор Унтория за строго модерен роман беше събудил през онзи следобед в Ариве първо сарказма и после дебелашката операция да избере напосоки една страница, да прочете на висок глас няколко реда и да хвърли тома в огъня с отвратително кикотене. Но ме смути още повече, малко дни след като го опознах през онова отминало време, което мъчително ставаше мой живот, когато ми позвъни. От уважение към паметта на лекаря, мой баща, и защото Ариве ми вдъхваше тайно съжаление, се отзовах. Посрещна ме в книжарницата, седнал зад бюро сред квитанции и книги за изкуството. Не се изправи, пишеше върху жълта хартия. Обясни, без да ме гледа:
          - Никога не съм имал жена за дълго време, нито постоянен приятел, но ви се кълна, че ако някой ми е вдъхнал някога авторитет или уважение, тази личност е била доктор Унтория. Сега виждам, че сте наследили нещо от него – продължи, посочвайки брадата ми. – Наследете всичко.
         Хвалби от човек като Рикардо Ариве задоволяват изобилно завистта или страха; първоначално, съвети на такъв човек навеждат към подчинението. Убедих се, че годините не са отслабили пламенността му, че само са помогнали във възстановяване на преценките му. Предложих цигара напразно. Тигроподобната котка на Ариве скочи от земния глобус до далечен ромб на килима.
         - Вие сигурно се разтревожихте от това позвъняване, в края на краищата не са ни представяли. Успокойте се, ако го направих, то е, за да погася стар дълг и да изпълня предишно задължение. Вече можеше да е погасен, естествено, но Вие забавихте книгата си. Признавам, че ме принудихте да изпитам завист, Унтория, макар по-късно да разбрах, че имитира скрупольозно един прочут англичанин. Някой ден, като всички хора, ще намерите и изнурите собствения си лабиринт. Не се съмнявам, че тогава ще го приветствате. Междувременно отнесете си тази рядкост – заповяда да ми връчат една старопечатна книга. За да довърши, удължи една пауза: - Вие не знаете за моето увлечение по старинните часовници. Не се тревожете, то е моето най-обикновено постоянство. Преди три месеца ме известиха за един таен търг. Бедният човек не подозираше цените на стоката; платих два пъти онова, което придобих при разпродажба, добре е да се бориш с незнаението. Благодарен, мъжът ми подари няколко монети, на които липсваше старинност или стойност и тази книга, която Вие държите в ръцете си. Изучих по-специално коментарите, Унтория. Някоя сутрин елате да ме видите.
         Вече в моята библиотека, отворих тома. Ставаше въпрос за “Tractatus Scholasticus de Gratia Dei”2, подписан от Грегорио Кампос, без дата и написан на романски латински. Сигурно щях да отложа тълкуването му, ако случайно една страница на испански не беше се вклинила между две глави. Някой вехтошар от края на осемнадесети век, вероятно, се беше забавлявал в свободното си време, записвайки средства за отделяне на виното от водата или за щавене на кожи. Други оставаха празни и в приложението към пета глава открих началото на едно гръцко свидетелство, което продължаваше коректно в другите приложения. Три езика и три дисциплини съставяха разнообразния том, но последната, хрониката, не пожела да бъде съвършена изненадата ми, вмъквайки сред гръцките букви архаизиращи следи (тоест, по-късни), които отхвърляха щастлив анахронизъм. Превеждах, въпреки това, и колкото повече четях, нарастваше моето смущение, защото анонимният писар уверяваше в своя предговор, че е описал достоверно историята на човек, който, надживял своята раса, е предшествал Иисус Христос в незнайна родина, и уверяваше също, че в продължение на векове тайни избрани апостоли са съхранили паметта за невероятно предателство. И сигурно онова обещание е изисквало многобройни строгости, които ще се опитам да разясня после. Както цитатът, заглавието съм наложил аз; формално не би трябвало да се вземат под внимание. Преводът на ръкописа, допустим, гласи така:
         „Случаят или нещастието искат да отсрочат съдбата ми, за да завещая тази история. На роба, който на два езика я съставя, докато говоря, болен и стар, безгранично сломен, една последна суета, предложена от силата на спомена, може да ви се стори тук, в пустинята, само безразлична, и сега, време за обед – една лека обедна закуска измерва с хронометър, иронично, зенитът, - само ненавременна. Но един син, писано е, дължи подчинение на своя баща, и това строго, искрено момче, може би сега е мой син. Откакто корабът, с който успях да избягам, бе пленен точно на географската дължина, която указва един невъзможен дворец и кара да блести златото, като огърлица, която да украсява слънцето, върху кубето на неговия въртящ се купол, действителността ме обучава в горестната служба на прислугването, и ми показва, в трагичните смърти на моите спътници, позорния пример, който изисква тази служба. Освен поетът, не съществува човек, който да е лишен от господари; над мене властваха многобройни, но действието на Бог затъмнява паметта за тях. Скоро ще дойде краят. Виждам небето и дюните, сенките на робите, и сенките на стопаните им. Съзирам също своята смърт и останките, които пустинята ще калцинира...
         Широка река, която се влива два пъти, и океанът, на запад, послужиха като естествени граници на народа, който разполага с жълт плаж, където във времена на мир отсядаха бойните гемии, с делтата и сините долини, които нашият миролюбив дух не поиска да продължи до всекидневния хоризонт. Не знам дали го има още, но друг дворец се издигаше (толкова далечен, толкова различен от този, който ни бяха заповядали да издигнем) върху четирите хълма на Долината на Луната. Пресмятам, илюзия или каприз причиниха онзи изнурителен лабиринт, чиито коридори и проходи, затвори и пасажи пробиваха алабастъра в една бъркотия от височини и широчини, които никога никой не можа да разтълкува. Ограждаше го продълговато пространство, което, като отделяше живота на принца от занятията на неговите поданици, скриваше и опазваше една фантастична, почти безкрайна последователност от полегати градини, където протичаше течното сребро на водата от извори, езерца и малки канали, облицовани в злато и мозайки. Да ги посетиш беше удоволствие и привилегия, запазена за малцина, и ако през някои следобеди ми бе позволено да придружавам свитата на крал Лефре, когато преди вечеря се разхождаше, за да облекчи умората от един ден управление и да вдъхне морския въздух, смесен с аромата на розите, бе заради положението ми на втори секретар, отговорен за протоколните въпроси. Всичко в онези градини, които традицията приписваше, така както и изграждането на двореца, на великия математик и архитект Сирда, чийто живот протича под покровителството на принца основател, излъчваше божествена чувственост, докато водите отразяваха флегматично стените от порфир на двореца, неговите сводове и куполи, величествения рисунък на прозорците и зъбците на крепостната стена. Чудовищен брой котки, свещените ни животни, оживяваше зелената геометрия, придавайки на дърветата сетивата, от които ги лиши Съзидателят или начертавайки по накъдрените повърхности на водата параболични звезди. Разбирахме, ако мяукаха, че друга музика би се оказала странна за пейзажа; ако пък зачитаха тишината, отгатвахме, че друго отсъствие на звук никога нямаше да придаде подобен мир и еднакво благодаряхме за мъдростта и подаръците на Бог, чието Пришествие, според Свещената Книга, бе скорошно.
         Бракът на крал Лефре беше уговорен с дъщерята на краля завоевател, чиито граници съвпадаха с нашите. Това бе форма да се отслабят стремежите му, и когато бях определен да водя преговори за условията на съюза, избрах най-красивия кораб, най-ценните подаръци и най-пищното послание. Моята мисия беше успешна, тъй като постигнах потвърждаването на проекта и ускоряване на придвижването му; справедливо, Лефре се страхуваше от нахлуване, и този съюз, освен да предпазва един фланг, спечелваше за останалите нови защити. За всичко това мислех на връщане, докато облакътени на перилата, очаквахме да завием покрай тесния полуостров, от чийто изток се различават нашите морета, и в дъното, сред гъстата мъгла, като скъп спомен, който внезапно заслужава образът му, градът и крепостните му стени. Лавирахме около провлака и скъпата обичайност на нашия свят възкръсна пред веселите викове на моряците. Свирепо вълнение разтърсваше океана, и гъстата мъгла, както казах, затрудняваше гледката на двореца, но изучавайки внимателно неговия профил, забелязах, за първи и предпоследен път, нещо странно в неговата „форма”. Знаех, че разстоянието, и с не по-малка сила предрешването на формите от изпаренията и облаците, или просто от слепящата светлина правеха изпъкнали и вдлъбнати правите линии; такова изобилие от куполи, сводове и цилиндрични кули допринасяха в двореца да преобладава кривата линия, и въпреки това, един странен рисунък нарушаваше правоъгълника на главната фасада. Нито кубичните подпорни стълбове на стените, нито призматичните зъбци на крепостната стена придаваха вдлъбнатия ефект или изпъкналата деформация; по-скоро всички контури ми изглеждаха „вълнообразни”. Различен феномен въздействаше на куполите, чиято съразмерност с помещенията гарантираше симетричната им конструкция: помислих, че наблюдавам как централният купол, огромно покритие на Салона на Магистратите, се плъзгаше на запад, наслагвайки своята маса над стройните ъглови кули, над които единствено изпъкваха коничните покриви и едно балконче с каменна зидария, където кралицата майка обичаше да се сресва, докато съзерцаваше градините. За момент изпитах горестното впечатление, което напада ловеца, когато се увери, че предполагаемо мъртвият звяр само го причаква сгушен, и това мъчително усещане се превърна в непоносимо, защото внезапно, защото внезапно подозрях, че леко движение, едно леко потрепване, подобно на дишането на заспало същество, поклащаше нежно неясния профил на украшенията по стените. Разтърси ме някакво главозамайване, което овладях, и после попитах един от моряците какво вижда над хълмовете на Долината на Луната.
         - Нашето кралство, сеньор. Нашия град, границата ни.
         - И виждаш ли също двореца?
         - Разбира се, сеньор.
         - А не забелязваш ли нещо странно в двореца?
         - Абсолютно нищо, сеньор. Вашите очи са стари.
         Имаше право безсрамният кормчия; очите ми бяха очите на старец и умът ми умът на възрастен човек. И сега дворецът, блестящ през гъстата мъгла, която се разсейваше лениво, обдаряваше погледа на един стар пратеник според обичайния си изглед. Акостирахме и информирах крал Лефре за успеха на моята дипломация. Доволен, прибави към другите възнаграждения поканата да вечерям тази нощ в компанията на първенците на кралството, събитие, за което беше договорил услугите на няколко чуждестранни комици и изкуствата в любовта на опитни и красиви жени. Чувствах се много изморен, но да му се подчиня беше по-достойно, отколкото да му противореча. Присъствах.
         Към черния проблясък на тежките драперии, които висяха от сводовете, робите добавиха, украсявайки с необичайно разточителство Салона на Магистратите, великолепна мебелировка, в която изпъкваше голямата полукръгла маса, чийто диаметър почти докосваше тапицериите и чиято повърхност, толкова просторна, че винаги надхвърляше по вместимост броя прочути мъже, представяше плоча от прозирен мрамор с такава чистота, че храните изглеждаха да плуват отгоре в басейн с кипяща вода. Една носилка и жена ме очакваха на края на полукръга; лявата ми страна зае адмирал Аратнес, вдясно от мене музикантите настройваха инструментите си. Нормално дискретно, факли, крепени от метални поставки, осигуряваха осветлението. Два часа след като започна вечерята, се появиха комиците. Един от тях, който говореше трудно нашия език, представяше следващите си умения; но когато Лефре, видимо уморен и пийнал, вече напускаше масата, сваляйки, докато се отправя към своята спалня, дългата си огърлица от злато и алабастър, която обобщава символа и властите на династията му, гласът на комика обяви, че най-забележителният спектакъл е бил запазен, специално за щедрия крал, до този момент. Същите камбани, снабдени с дълги пръти, които бяха използвали в един от своите номера, послужиха на комиците, за да загасят факлите, и бавна тъмнина ни погали тогава като пелена. Непосредствено след това невидим дъх раздвижи драпериите и чрез изключителен скок, по-свойствен за тигър, отколкото за изящна жена, започна своя танц чуждестранната балерина. Не бих могъл да съм сигурен колко време остана повдигаща и въртяща си, завладявайки ни, очертавайки най-трудните рисунки върху магическия екран на тъмата. Танцуваше гола, единствено една небесна тъкан от газ и сребро я обвиваше, за да я освети и да продължи нейната каденца в грива от виолетови лъчи, в един главозамайващ зефир, прогарящ с блясък тъмнината. Но докато тя разгръщаше таланта си и ние стигахме до извода за безкрайна чувственост, отбелязах бегло, макар да не се доверявах на своите усещания, откакто зората и океанът ми показаха един различен дворец, предвкусването на свръхестественото. Като изпадна от своята носилка и се повлече към мене, гротесков и пиян, с разпалени от желанието жестове, адмирал Аратнес, с лека метафора, усили моята предпазливост:
         - Една съвършено красива жена, пратенико, и с нещо кощунствено, сатанинско в чертите си. Капка кръв, плъзгаща се по шията на лебед.
         И ако една гримаса на умоляваща милост, сякаш озъбването на ужаса разкриваше устните му с цвят на вино, се отпечатваше, или поне така ми се стори, на лицето на адмирала, то един възторжен профил разкриваше при Лефре екстаза или хипнотизма. И когато свърши танцът, когато отново запалиха факлите, кралят, сред тишина, която сякаш изследваше своята крехкост в стъклото, хвана през кръста чуждестранната балерина и я поведе към спалнята си. Три дни с нощите им останаха уединени, и на четвъртия върховният свещеник получи новина за един брак, противопоставен на онзи, който моята дипломация беше договорила. Без нито една чуждестранна делегация се ожениха във вътрешния храм на двореца, и точно във върховия миг на церемонията, когато Лефре придържаше съвършено фината ръка на балерината Фадих, един грозен, животински вик, изтръгнат от ужасени зверове, разтресе двореца, зашемети народа, докато помътняваше светлината на параклиса и от десницата на висшия свещеник падаше безшумно Свещената Книга.
         Две години по-късно се беше родила вече една дъщеря, Тасинда, и процъфтяваше слухът, че крал Лефре живееше омагьосан. Скоростно се променяше климатът и ако по времето на основателя и следовниците му в династията само няколко седмици оправдаваха зимния сезон, сега слънчевите дни окайваха своя брой. Следобедът, когато Лефре умря, беше мъглив, хладен, и когато изкачвахме височината на некропола, избухна страхотна буря. На раменете на чуждестранните комици, които след брака служеха като домашна трупа на кралицата Фадих, останките на краля, прострени върху бяла ръчна носилка и покрити с фино платно, се насочиха към града на мъртвите. Вятърът, въплътен в ледени ножове, влизаше през бойниците на пантеона и за бегъл миг, докато свещениците пристъпваха към кремиране и молитвите на народа изпълваха криптата, леден полъх повдигна покрова и ми се провидя лицето на Лефре ужасяващо обезобразено, покрито със засъхнала кръв, вдлъбнатините на очите му празни, тъмните коси откриващи опустошението на кожа, нацепена като от крилата на вражи ангели. Никога няма да забравя неописуемото изражение на чуждестранната балерина, моята кралица, нито хармоничният й, женствен жест, разрешавайки запалването на кладата, докато върховният свещеник полагаше върху шията й династичната огърлица, която до последно беше носил благородно кралят Лефре. Но и този път помислих, че сетивата ми бяха органи на старец.
         Шест мрачни месеца протекоха, без регентката да бъде видяна отново от своя народ. Робите кореняци, освен онези, които бяха слепи, бяха изгонени, и дворецът изглежда затвори окончателно вратите си за живите. Свещениците, генералите, магистратите, архитектите и посланиците ни приемаха във вътрешната градина, отворена към подножието на параклиса, под чиито аркади очаквахме заповедите, които стар комик метис, издигнат до секретар на кралица Фадих, ни известяваше, за да ни унижи, чрез двама обезобразени слепи слуги, които носеха съобщенията на глинена табла. Раздразнени от тайнствеността, мълчанието и пренебрежението, съзакятничахме в конспирация; обсъждахме непосредното ограничаване на кралица Фатах и чуждестранната й свита, когато адмирал Аратнес, влитайки в казармите, обяви, че успял да влезе в двореца.
         - На южната страна на крепостната стена светкавица е срутила една кула и руините й служат за стълба – обясни. – Онези проклети комици охраняват, и уверявам ви, са по-многобройни. В лабиринта на градините изчаках тъмите; учуди ме съвършената тишина, после разбрах, че свещените животни не обитават вече лабиринта. Преди да падне нощта, се появи Фадих сред колоните на Граматичаската Зала. Повървя сама, близо до мен, носеше на лявата ръка кошница за шев, а под дясната мишница парче с пурпурен цвят, който отличава драпериите на Трона. Последвах я до беседка, изцяло издигната от стъкло, която не Лефре беше заповядал да построят. През прозрачните стени нейният силует се приведе и започна работа. Нощта бе напреднала и аз едва можех да я различавам, но тя не се нуждаеше от светлина, за да бродира. Защото това ми се стори, че правеше, бродира. Рискуваме си живота, а Фадих шие и ни праща съобщения в теракотени гаванки. Непоносимо е, ще абдикира насила.
         Оглушителна гълчава прекъсна сведението на Аратнес. От казармата, в която се бяхме събрали, се обхващаше панорамата на пристанището; напускайки я презглава, изяснихме причината за тревогата. Линията, която събираше океана и атмосферата, вмъкваше същевременно една ескадра, разгъната във ветрило. Онзи флот означаваше сетната последица от дипломацията на Лефре, и онзи западен вятър, съюзникът на катастрофата. Генералите се разбързаха за защитите на пристанището, но почти едновременно един отмалял войник предупреди, че северният граничен район е атакуван от толкова многобройна фаланга като листата на дърветата, които пълнеха градините. Само Аратнес остана неподвижен; бе разбрал, че е прекалено късно, за да поемат корабите, че флотата ни никога няма да завие край вълнолома, че крепостната стена ще бъде преодоляна и съдбата ни е решена. Дъжд от огън причини първите мъртви.
         Не зная колко продължи битката, но слънцето беше залязло отново, когато ариергардът се завърна разбит. Хиляди мъже погинаха на бойното поле, стотици бяха обезглавени. Къща по къща, обръчът се свиваше напредващо. С идването на зората не ни принадлежеше селото на пристанището; също така далечните долини. Съпротивявахме се само зад крепостните стени на двореца, в чийто периметър Аратнес разположи една войска, подготвена да умре. Зад гърбовете ни, докато отсрочвахме без вяра горестта на сетната атака, дворецът пазеше енигматична тишина, и дори комиците, които обикновено се разхождаха във вътрешните дворове или охраняваха градините, не се виждаха никъде. Шумоленето, сега скръбно, на водата, докато се плъзга по каналите, езерцата и вадите, отслабваше, като буря, нашата надежда, и единствено вярата в Бог, чието Пришествие беше скорошно, ни вдъхваше необходимата сила, за да не предадем народа. Атаката се случи съсредоточена в два пункта, и Аратнес, забелязвайки, че западният фланг залива авангарда на селата до морето, заповяда да се оттегли към украсите по фасадите, в чиято сянка се укриваше леко множество. Поддаде една от вратите на вътрешната градина и оттам, като души, изхвърлени от рая, се подслоних сред множеството от старци и жени. Най-пълната тъма объркваше коридорите, но Аратнес, като опипваше цоклите, след като ми заповяда да подсиля вратите и се съпротивявам, докато те достигнат до Салона на Трона, единственото помещение, което можеше да се използва като укрепление, избра левия коридор, следван в тъмнината от народ, предназначен за унищожението. Двадесет войника останаха с мене и преди да примъкнем греди за залостване на входовете, стеноломната машина ни предупреди за неефикасността на тази грижа. Отскочи дървесината и десният ми крак разпозна проникващия студ на желязото. Не зная още как съм могъл да се повлека и да избягам, но следвайки пътя на Аратнес, скоро се заблудих, за мое спасение, в тъмния лабиринт на двореца. Нашествениците минаха над мене или може би по по-дълбок коридор, и можах да проследя, резграничавайки ехата, предполагайки решението към Кралската Камара. Библиотеки, кухни, зали, бани, параклиси, салони, стаи и неизброими ателиета прекосих, без дори да подозирам загадката, и макар да знаех, че дворецът рисуваше границите си, усетих интуитивно за първи път, че беше „нечовешки” обемът му. Внезапно се намерих сред подземието на тюрмите, от чиито тунели се казваше, че никой никога не е успял да излезе. И ако не бях различил едно тяло, пронизано сред основите на колоните на тъкачница, никога нямаше да се изправя пред прага й; онзи неразпознаваем труп бе принадлежал на гигантски негър, който ми напомни някой от комиците. По-нататък, натрупани в сводеста пещера, срещнах останките на чуждестранната трупа; сред тестото от разчленена плът се оказваше невъзможно, тъй като всички представяха, в нещо като ужасяващо еднообразие, еднакви рани, дълги и дълбоки, да се разбере дали някой бе избягнал този край. Върнах се в преддверието на тюрмите и вече хващах пак към храсталака, когато чух един всеобщ вопъл, който само стотици гърла, обзети от паника, можеха да изкрещят.
         Случаят ме отправи към този указател и разпознах Салона на Магистратите, Граматическата Зала, шивашките отделения; един дълъг коридор водеше до Кралската Камара, и според както го изброждах мъчително, сигурността, че виковете преминаваха през стените му, погълна други ехтения, когато се възправих пред високата врата на Трона. Беше само открехната, и като я побутнах, една жестока сцена извади от равновесие разума ми. Фантастичната светлина, която обвиваше касапницата, не идваше от светилници или факли; сякаш плътен и прозрачен облак излъчваше гнева на боговете, онова осветяване беше бяло и гъсто, беше дъха или изображението на един дух. Върху пурпурните тапицерии, преди без други вариации, освен тези на слънцето между гънките им, сега фигурираха, в мирни стада или ловни картини, бродирани със злато, един неизчислим брой котки, които атакуваха, ядяха, почиваха, пресичаха драпериите в магически полети, чийто нежен и позлатен релеф вложи в очите ми ефекта на ужаса и в моята душа, тъй като религията забранява изобразяването на свещените животни, пароксизма на богохулството. И наляво и надясно от светотатствения килим една голяма черна котка, с размера на пантера, предизвикваше, скачайки и убивайки с такава скорост, че единствено тъмна сянка свидетелстваше за присъствието й, ужасяващата касапница сред поданиците, които се бяха стекли в търсене на закрила. Тогава параболата на една лапа разкриви лицето на техния водач, Аратнес, и втори удар с лапа му отвори бронята, ранявайки корема му. Безсилен да спра съня или престъплението, вдигнах поглед към трона, който трябваше да заема върховната владетелка Фадих, вдигнах очи над агонията и смъртта на моя народ, за да измоля настойчиво милостта на Бог, който чуждестранната балерина се бе заклела, че почита, но видях тогава, че една бяла котка, висока като най-високите вълни, силна като вечните ледници, извиваше на дъга своя „вълнист” гръб под трона на кралете. И в гривата на облата й шия различих прилепнала огърлица от алабастър и злато, която в продължение на четиринадесет години носеше достойно добрият крал Лефре.”
         Убедих се, че хрониката превъзхожда по интерес другите съдържания на тайнствената старопечатна книга, но не разполагам с аргументи, които да удостоверят тази квалификация. Недостатъчното ми владеене на класическата архитектура ме отведе да препитвам библиотеки и преподаватели; мога само да се позова, относно смесеното описание на двореца, на предходници или имитации в Афганистан, Сплит, Хорсабад, Крит, Гранада, Версай. Дворците на Соломон и Мохамед също устройвали градини, но в противоречие с тези наложили една симетрия. Дворецът като символ на чистотата на една жена е честа до излишък тема в мюсюлманската традиция (могат да се консултират стиховете на Ибн Габирол3 или работите на Баргебухр4); замисълът на двореца като храм или резиденция на Бог е, също така, откровен. Зидовете, лабиринтите, куполите, които изобразяват рая или седемте небеса на Корана, оформят разлято циклите на архитектурата; никаква митология, въпреки това, не предлага въплътяването на Бог в първия образ, който предостави неговото обожаване. Битието е по-късно от Яхве, Кръстът осведителства сетната участ на Христос. Въвеждат ни тук в една чудодейна адекватност или разбиране между божествеността и нейната иконология, в една подчиненост във времето на първата откъм втората, както и в едно кърваво евангелие, което възхвалява разрушението над проблемите на доброто и злото. Разнообразната терминология, чийто избор прави очевидна старателността, ни насочва към исляма, като намеква за гръцки имена или непогрешимата фонетика на вестготските принцеси. Изкуственото отсъствие на топоними и един ненужен оглед на древни карти не ми позволяват да определя онзи океан, онази граница, онези народи от морето.
         По време на три ясно последователни гледки огърлицата виси от шията на балерината, блести сред гривата на фантастичното животно и украсява въртящия се купол. И трите пъти блясъкът на златото (което разграничава, същевременно, цвета на Бог) призовава очите на разказвача за формите на Върховния: хипотезата за едно въплъщаване, начертана от прадедите му, придобива така признаци на неудобна достоверност. И ще се окаже вълнуващо, както твърди встъплението, че един човек, един дипломат, зависим от незнайни географии и непозната династия, ни е завещал, от безкрайния дворец, където дебнат духът на Минос5 и търпението на Харун ал-Рашид6, едно учудващо предвиждане, което е също и друго теологическо вмъкване. Многобройни анахронизми предписват решаващото натрапване на преписвачи и писари, но ако се въздържам да отхвърля декларацията за автентичност, то е по причина на обстоятелствата, при които почина баща ми, доктор Унтория, и поради психологията и дейността, толкова своеобразни, на неговия приятел Рикардо Ариве.
         Готов да го разпитам, взех тома и се запътих по авенида Алкала Галиано. Предположих, че служител ме обслужи в книжарницата на Ариве, но когато попитах за собственика, онова човече с дебели очила отговори, че разговарям с него и че предишният е прехвърлил собствеността седмица преди това. Внезапно отгатнах, че невредимият за гнева на Бог посланик не упоменаваше много време неговата ръка, и че предварително, може би покръстен, бе предназначил приемник в мъжа, който преписваше диктовката му (... „може да е сега мой син”). Разбрах, че сектата на разрушението е пребъдвала във времето, че калиграфите са били само тайни и следващи се апостоли, че баща ми бе наследил тази мисия и Рикардо Ариве му го разкри дни преди смъртта, която му бе предначертана. Със смесица от религиозност и паника разбрах, че Ариве, за да погаси направения дълг към доктор Унтория и да отмени платата за смъртта му и волята му, бе делегирал на мене оцеляването на сектата, чиято литургия проповядва безутешността, и чиято икона, онзи далечен дворец, възпроизведе може би организма на някое същество. Ужасяващ студ обжари белия ми дроб и неудържима сила постря пред мен калцинираните равнини на ужаса. Завъртя се тихо вратата и различавах вече кестените на улица Алкала Галеано, когато котката на Рикардо Ариве, която не бях видял, се вряза в рамото ми, скачайки от земния глобус.
         Галейки „вълнообразния” й гръб, започнах да търся убиеца на доктор Унтория, докато друг в мене жажда да приеме тайните на Откровението.

 

 

 

 

---

 

 

Бележки:

 

1 Това се случи преди много, много време / в Кралство край морето. Едгар Алън По (англ.) - Б. пр. [горе]
2 Риторичен Трактат за Божията Милост (лат.) - Б. пр. [горе]
3 Соломон бен Йехуда Ибн Габирол, известен и с латинското именуване Авицеброн (1022 - ок. 1058/70), е андалуски еврейски поет и виден философ неоплатоник от сефарадско-испанската епоха. Роден е в Малага, отрасва и живее в Сарагоса до 1045 г., с кратко пребиваване в Гранада. Смята се, че е починал във Валенсия през 1058 г. или по-късно - Б. пр.[горе]
4 Фредерик П. Баргебухр (1904-1978) е немски професор по религия, публикувал е трудове за XI век в мавърска Испания, за двореца Алхамбра в Гранада, за Ибн Габирол, за борбите на християните срещу паганизма и др. - Б.пр.[горе]
5 Минос в древногръцката митология е полулегендарен цар на остров Крит, син на Зевс и Европа. Съпруг на Пазифая, родила освен Ариадна и другите им деца също и чудовището получовек-полубик Минотавър, за което Дедал построява лабиринта. - Б. пр. [горе]
6 Харун ал-Рашид (763-809) е арабски владетел, пети и най-известен халиф от династията на Абасидите. Прославен със справедливостта си, става един от героите на приказките от Хиляда и една нощ. Управлението му е време на икономически и културен разцвет - Б. пр. [горе]

 

 

 

Хуан Болеа, „Дворецът с полегатите градини“, Дворецът с полегатите градини. Алкала де Енарес: Кметство на Алкала де Енарес, 1981.

Електронна публикация на 28. август 2016 г.
Публикация в кн. „Антология на съвременния арагонски разказ“, Съст. и превод: Рада Панчовска, Изд. „Проксима-РП“, С., 2014 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]