Балаж Дьоре

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

Баща на мъртвите

 

(откъс от роман)

 

Балаж Дьоре

 

Превод от унгарски: Мартин Христов

 

 

         Когато още обитавахме гарсониерата в квартал Уйпещ, баща ми често стоеше на глава. Както казваше: нагоре с краката. Обичаше да заема челна стойка. Гледаше обратно света, по-точно само мебелите в стаята. Обичаше кръвта да шурва в главата му. Аз бях малък. Учеше ме и мен. Опитвах. Катурвах се. Даже и кълбото назад не минава гладко. Баща ми си въртеше главата. Играеше гимнастика. Раздвижваше крайниците си. Разпъваше тялото. Главата беше най-важна. Пак се залавяше с нея. Заемаше челна стойка. Кръвта рукваше надолу. Какво съм решил с главата на баща си? Не мога да ритам топка с нея. Стаята е малка. Няма да се сместим. Баща ми още не щадеше главата си. Ум. Просветление. Още не му се завиваше свят. Стоеше нагоре с краката. Показваше ми как трябва. Аз само мънкам под носа си. Трудно е да напреднеш – да завъртиш обратно колелото на времето. Засега само баща ми си върти главата, после ме кара да повторя след него следната скоропоговорка, ама колкото може по-бързо: „Петър плет плете, през три пръта преплита. Плети, Петре, плета.” Така играеше с мен баща ми. Не плетяхме плетове. Не изпитвах радост. С радостта имаше проблем. Не се вясваше, губеше се, а аз не успявах никога да я прилъжа у дома. Вкъщи не се радваше никой. Никога и на нищо.
         С баща ми светът се преобърнал още в детството му. Лашкал го насам-натам. Той нищичко не проумявал. По-късно сам, с неимоверни усилия на волята, от върха на главата си изправил света на крака. Сетне всичко отново се обърнало с краката нагоре, но баща ми повече не успял да възстанови първоначалното състояние, трябвало да се примири, че всичко е другояче, с главата надолу. Разумът се изхабил, постепенно изчезнал, пропаднал. Трябвало да се съсредоточи върху това да оцелее, да съхрани здравия си ум. Не трезвия си ум, понеже баща ми винаги беше трезвен, а, подчертавам, здравия, непокътнатия си ум, за да не се смахне. Тази била една от главните задачи. И успя, до края на живота си. Баща ми не беше герой (освен ако не наричаме герой човек, който изживява доблестно живота си), но и актьор не беше. Не бе изключителен (макар в един период от живота си да жадуваше за това), отстъпваше, заставаше встрани, не бе значителен, и все пак мисля, че никой не може да се мери с него. Със смъртта му земята загуби важен еталон на поведение, изчезна част от компетентността и познанието, угасна една разновидност на душевния стоицизъм. Никога не се огъваше, понеже изживя пречупен целия си живот. Изглежда се бе огънал още в детството, но се държеше, не рухваше. Беше усърден. Образован. Хубаво, ама само по себе си това още не е достатъчно. Аз не се запалих по челните стойки. Не ми станаха навик и като пораснах. Не бях усърден, и все пак някак завърших образованието си. Какво постигнахме ние с него, заедно и поотделно? Докъде я докарахме? Извадихме ли си някаква поука? Напразно главата на баща ми беше жив лексикон, напразно знаеше всичко, стига да разлистиш на нужната страница и той моментално изричаше дефиницията, годината, името, каквото те интересува. Но се оказа недостатъчно. Докъде стигна с него? Лекарите надникнаха в този лексикон: разгърнаха го (но не както книга), заудряха го с чук, изпилиха го, после го продупчиха. Надзърнаха в мозъка.
         Изписвам ред след ред, пиша за баща си, нещо ме заставя, или заставям сам себе си, или ме заставя баща ми, не зная, оплитам се в мисли, вместо по реда на нещата бавничко да напредвам. Какво значи „по реда на нещата”? Бих предпочел да тръгна покрай една стена. Ако загубя свяст, да има къде да се опра. Ако светът около мен се завърти, ако се олюлея и рухна, да падна до тая стена, не посред улицата. Не бих искал да пиша нечия характеристика, нито съчинение, не желая да звуча ученически, да спазвам глупав ред. И правила не искам да съблюдавам. Правилата обаче не ги е грижа какво искам да съблюдавам и какво не, с костеливи пръсти ме душат за гърлото и си мисля, че никога не можеш се освободи от тях. Тези редове с мен ги пише един мъртвец.
         В портфейла на баща ми, който той постоянно носеше със себе си, във вътрешния джоб на сакото си, имаше една бележка. На нея с химикалка бе написал: „Вследствие на мозъчната ми операция понякога получавам кратковременни припадъци, съпроводени от епилептични гърчове. Ако това се случи, моля с бърза помощ да ме транспортирате у дома, както и да уведомите съпругата ми, г-жа П. Д., на телефон 155–510. Сърдечно ви благодаря: Д-р П. Д., Будапеща, II район, ул. Кавич 17/б.”
         Стоенето на глава не предпази баща ми от болестта. В мозъка му се разви тумор. В началото само му се виеше свят, не биваше да стои на главата си. А след операцията вече много внимателно трябваше да пази черепа си, и дума не можеше да става за челни стойки. Зиме и лете да носи шапка на улицата, по лекарско предписание. И да внимава да не си удари главата. На темето на баща ми се образува кратер. Сякаш бомба беше избухнала на място колкото длан и бе пробила костта, откъртвайки от черепа цяло парче и запокитвайки го във въздуха, към небето. Лекарите не успяха да наместят обратно парчето кост, нито да го подменят с друго, тъй че остана дупка, покрита само от кожата на главата. Чудо на чудесата, дори косата поникна отново. Баща ми продължи да живее с пулсираща мекост, с опасна пухкавина, с отверстие от бомба на главата. Редовно си пиеше лекарството, чиято задача бе да възпре епилептичните припадъци, появили се вследствие на операцията. Лекарството не винаги успяваше да ги предотврати. Страшните пристъпи виждах и аз. Баща ми се просваше на земята. Трябваше да внимаваме да не си удари главата. Гърчеше се, понякога крещеше, на устата му излизаше пяна. Имаше по-леки и по-тежки припадъци. Губеше съзнание. Когато се свестеше, не помнеше нищо. Беше изтощен. Заспиваше. Прекарваше по два-три дена на легло, после продължаваше ежедневния си живот. Свикна с него. Аз също осъзнах – да се живее може всякак. Веднъж му стана зле на работното му място. На улицата никога. Не се наложи нито един минувач да прочете бележката, написана от баща ми. В мен дали не расте нещо? Дали не набъбва някой тумор, или ще се отърва със здрава кожа на главата?
         Вместо стоенето на глава, наложи се баща ми да си потърси друго занимание. Да разработи друг вид упражнения, друг метод за оцеляване. За да може да живее. И търси, докато в организма му не започна да се развива един друг тумор. Който обаче вече нямаше нищо общо с главата му.

 

         Баща ми обичаше музиката. Често посещаваше концерти. Като по-млад ходел и на опера. По едно време присъствал на всички концерти, на които изпълнявали творби от Барток. В детството си вземал уроци по пиано, но скоро ги зарязал. Нямаше певчески глас. Никога не го чух да си тананика или свирука. Бил на прощалния концерт на Бартокови в Музикалната академия на 8 октомври 1940 г. Баща ми не напуснал страната. Можел да я напусне. Не само обичаше, а и разбираше музиката. В общи линии бе запознат с музикалната литература. От Барток – с всичко. Знаеше за него всичко. Грамофонни плочи не колекционираше, но все пак притежаваше няколко. Искаше му се да има един много качествен грамофон. Не постигна желанието си. Книги за Барток обаче събираше. Умираше да научи какво пишат за него, как анализират творбите му. Беше почитател на Барток. Открил го още съвсем млад. Веднага проумял музиката му.
         През есента на 1963-а от Уйпещ се преместихме на улица „Кавич” в престижния квартал Рожадомб. На същата улица, няколко къщи по-надолу, известно време живял Бела Барток, десетилетия по-рано, после я напуснал, защото музиката, гърмяща вечер след вечер откъм остров Маргит, му пречела. Не можел да композира на спокойствие. От острова, откъм Казиното, музиката гърмеше и през шейсетте години, очевидно по-различна от онази, която чувал Барток, тътнежът на града не заглушаваше песента, в летните вечери мелодията проникваше в стаята през отворената балконска врата, слушахме я вместо Барток, отдавна вече починал, гробът му е в Америка, но тогава естествено не осмислях това, а чак сега, когато вече не живея на улица „Кавич”, а с неголеми преходни спирки се заселих тъкмо на булеварда, кръстен на Барток. Баща ми долавяше отликите между различните аранжировки на музикалните творби, имаше любими диригенти, пианисти и струнни квартети. Ноти не четеше. Били сме на концерти и заедно. Не много често. Виждах го възторжено да аплодира, да ликува. Веднъж в края на концерта викна: „Браво!” Чух го. Седеше до мен на първия ред на балкона. Жив го крепеше музиката. В съботите слушаше по радиото музикалните новини. Искаше да знае какво се случва в концертните зали по света. Всеки месец си купуваше списание „Музика”. Умееше да се отдаде на мелодията. Изолираше я от времето, от живота си. Иначе казано, разполагаше я, където беше истинският му, действителният му живот: „Звуците са същества, които се разбират помежду си, както ние разбираме гласовете... Акордът е символ на духовната общност, обичта и приятелството – на самата хармония... Но като се абстрахираме, че звуците и музиката са наш образ и подобие, в тяхно лице откриваме компания, свои спътници; защото чрез звуците се съприкосновяваме със сродните нам.” Ето такъв компаньон бе за баща ми музиката, с десетилетия. Подобен на нея другар аз не намерих. В музиката баща ми чуваше и неща, каквито аз не чувах.
         През 1982-а, съвземайки се от едно доста критично боледуване и стъпвайки на крака, баща ми няколко пъти ни посети на булевард „Бела Барток”. Идеше винаги по пладне, вече пенсионер, оставаше един час, искаше да стигне обратно у дома за обяд. Беше точен. Прекалено точен. Планираше времето си. Нагаждаше дневния си режим към часовника. Ни пет минути по-рано, ни пет минути по-късно. Точно на половин или на кръгъл час. Всъщност идваше да навести внучката си, която се роди през октомври 1981-а и преди чието раждане той вече береше душа, но чудо на чудесата, оживя и се възстанови. Не зная радваше ли се на внучката си. Не го показваше. Наричаше я по име, никога не й викаше галено. Също както мен. Изобщо не мога да изрека гальовната форма на името на дъщеря си. Нещо ме възпира. Мекушавост? Баща ми идваше и си отиваше с трамвая. С шестицата, до края на кръговия булевард. Хващаше я от обръщалото на площад „Жигмонд Мориц”, сядаше срещу посоката на движение, по шапка, леко придърпвайки ръба на панталона нагоре, опипвайки възела на вратовръзката си, да не е накриво. В четвъртък по пладне, на 30 септември 1982-а, ни навести за последно. Повече не дойде. Не се осмеляваше да се отдалечава толкова от дома си. Ходехме ние. Водехме му внучката. Според запазената в портфейла му легитимация за градски транспорт, купил бе последната си валидна карта за цялата градска мрежа, тъй наречената комбинирана, през декември 1986-а. Картата за пенсионери струвала 50 форинта. На снимката в нея е с очила, не се усмихва, но и не гледа строго, със заресана назад побеляла коса, по сако, вратовръзка и, естествено, бяла риза. Като че все пак се усмихва. Гледам мъжа на снимката. За него знам, че е баща ми. Знам, но не го възприемам. Схващам го, ама не го чувствам. Какво общо имаме един с друг, като изключим, че ни свързват толкова много неща? Баща ми не си купи повече карта за транспорта. Нямаше нужда от нея. След 1987-а не напускаше жилището. До време още би могъл да излиза, но не смееше. Страхуваше се. Чувстваше се в безопасност само вкъщи. Ако предстоеше да постъпи в болница или вече разрешаваха да се прибере у дома, го транспортираше не автобус, нито трамвай, ами линейката. Живя в затворничество, в плен на стаята, после в плен на леглото, дълги, дълги години. След всекиго остава някаква легитимация. Картата за градски транспорт навярно остава почти от всекиго. Властите не я изземват, както личната карта, незабавно, по възможност още в деня на смъртта.

 

         Никога още не съм бил в близък досег със смъртта. Не съм попадал в смъртна опасност. Баща ми – често. Виждал съм го здрав, болен и мъртъв. Виждал съм го да стои на глава, да скача нависоко от място, да играе пинг-понг, да катери планина, но съм го виждал и да губи свяст, да тътрузи крака, да повръща, да куцука с бастун и превръзка на главата, виждал съм го да се гърчи в конвулсии, да седи на портативна тоалетна, да се подпира на ходилка, виждал съм го гол, с катетър, беззъб, измършавял, виждал съм как се бръсне, в началото с бръснач и четка, после премина на жужащата електрическа самобръсначка, виждал съм го да лъска обувки, бе педант на тема чистота на обувките, виждал съм го да чете, да пише, да слуша новини по джобния транзистор в кухнята, докато се храни, да цепи дърва в Уйпещ, в мазето ни, да се облича и се съблича съм го виждал. Да плаче – никога. Виждал съм как бърше очилата си, как навива всяка вечер будилника, как си приготвя дрехите. Виждал съм го да се припича, често пъти, продължително. Виждал съм го под душа на плажа „Палатинус”. Към супата си режеше филия хляб, иначе не можеше да я изяде. Долната коричка на филията изрязваше, не я изяждаше. Виждал съм го да вари кафе, да секне нос, да си мие ръцете. Да се разхожда в двора на болницата, сетне да сяда на една пейка. Да гледа телевизия. Един-единствен път го видях да играе тенис (бях много малък). Да плува не съм го виждал, така и не се научи. Да кара зимни кънки също не съм, макар че умееше. На карти не играеше. Никога не е имал кола, не се научи и да шофира. Не гребеше, не караше ски. И на английски не съм го чувал да говори – знаеше добре английски. Знаеше и немски, но не го долюбваше. Виждал съм го, докато слуша музика. Виждал съм го да разглежда витрини на улица „Ваци” (случваше се, когато го забелязвах, да не му се обадя). Виждал съм го в кино „Светлина” (в Уйпещ) и в „1 май” (в Буда) – обичаше да седи на осмия ред. Виждал съм го как се смее с приятеля си. Виждал съм го изнурен в болничното легло – нахраних го. Виждал съм го на излет, да пресича една рекичка. Виждал съм го на фотографии. Виждал съм подписа му. Имитирах го. В гимназията го подправях в ученическия си бележник. Виждал съм урината и изпражненията му. Виждал съм го да пие кафе, правостоящ, в кафене „Анна”, през стъклото на прозореца, през седемдесетте години – не го обезпокоих, не му се обадих. Виждал съм как си разчупва таблетките. Виждал съм го по къси панталони, лете. На работното му място не съм го виждал никога – никога не го посетих, никога не му се обадих по телефона. На изложба не съм го виждал. Нито да кара колело. Виждал съм го да наблюдава тенис турнир – съблече си ризата на трибуната на стадион „Дожа” на остров Маргит. Виждал съм го да аплодира. Един-единствен път съм го виждал да лежи до майка ми в леглото. Виждал съм го насън, неведнъж. Виждал съм го в кола, на влак, в рейса и в трамвая. На кораб и самолет не съм го виждал. Виждал съм го в Абон, но в чужбина не. Виждал съм го на планина, но на мост не. Виждал съм го с майка му и сестра му, но с баща му не. Виждал съм го да си поръчва ноазети в едно ресторантче. Виждал съм кръвта му. Това всичкото съм го виждал, чувствал, възприемал, преживявал, случило ми се е, боляло ме е, дразнело ме е, понесъл съм го. Гледал съм го от непосредствена близост, но станах ли му по-близък? Познавах ли го? Разкри ли ми се? Кой е този човек? Какво общо имам с него? Защо не изтичах при баща ми онзи път на улицата, когато го видях? Защо не му се зарадвах? Двоумях се, само го гледах, наблюдавах го и стисках палци да не ме забележи. Какво сторих? Офейках. Обрах си крушите. Избягах от собствения си баща. Нима в живота си само сме любезничили един с друг? Само да любезничим ли сме способни? Това ли е то животът?
         Виждал съм мъжа на средна възраст и стареца. Детето не съм виждал. Виждал съм адамовата му ябълка, увисналата му кожа. Виждал съм го напълно лишен от мъжественост. Съсипан съм го виждал, болен на постеля. Виждал съм го да включва радиото. Да забърсва прах. Да подрежда книгите си. Да пуска щорите. Да пали газовата печка. Да разкършва врат. Да пише писмо. Виждал съм грамотите му. Болничните му епикризи. Рецептите му. Супената му чиния, лъжицата и салфетката му. Виждал съм как си бърше устата. Чувал съм го да хрипти, да въздиша, да стене. Виждал съм го да спи, с полуотметната глава. Как си търси носната кърпа. Как се изправя, и как грохва възнак. Виждал съм го да си обува чорапите. Изобщо – видях упадъка на един човек.
         Баща ми не притежаваше имоти, нито пари. Притежаваше книги и дрехи. И несметно количество цитати. Притежаваше и име, работно място, номер на личния паспорт. Знаехме къде е роден – в Ишасег. Кога? На 5 ноември 1919 г.
         Виждал съм го да се прибира у дома в Уйпещ, в жилищния блок на улица „Ержебет”. Прекосяваше през пътната порта, свърваше във вътрешния двор, после минаваше покрай жилищата на Йолан Спевакови, Тигелманови, Кишови. Подминаваше входа за мазетата. Поздравяваше обитателите или само им кимваше, бързешком, никога не спря да разговаря с когото и да било, прибираше се с бързи крачки, да не би някой да го задържи. Случваше се да скъси маршрута си, не заобикаляше по външната галерия, ами пресичаше напряко през двора, идейки покрай водосточния канал, пред Сючови, така стигаше до нашето жилище. Прибираше се вкъщи късно. Вечер. Живеехме далеч. Дълго се пътуваше с трамвая.

 

         По-преди написах, че баща ми беше бавен. Всичко вършеше обмислено. Никога не проявяваше припряност. На улицата обаче постоянно бързаше. Като дете не успявах да поддържам крачка с него. Изоставах. Темпото беше усилно. Защо препуска? За къде се е разбързал? Не разбирах. Никога не го помолих да забави ход. Аз не обичах и не можех да вървя бързо. Не му казвах. Защо не го правех? Не хленчех. Нещо ме възпираше. Не му давах да разбере, че не смогвам на темпото му. Приучвах се на дисциплина ли? Никога за нищо не хленчех, ако бяхме двамата с баща ми или отивах някъде с него. Не го молех никога за нищо. За играчки, гевреци, сироп или шоколад. Сам той никога не се досещаше какво бих искал аз. Да речем, да върви по-бавно. Много ми се щеше да знае от какво имам нужда, да се досети сам, да не трябва аз да му казвам. По-късно вече не се налагаше да поддържам крачка с него. Забави ход, без да му казвам. Започна да му се вие свят. След време вече се налагаше да го подкрепяме. Светът се преобърна. Ако съм жаден, вече не се ядосвам защо баща ми не ми купува малинов сироп или оранжада. Повече никога няма да ходим заедно никъде. Напоследък препускам аз. Дали усилното темпо на баща ми е изгубило важността си? Скоростта на мисленето му беше равномерна – не забързваше, но и не забавяше ход. Каквото знаеше, не го забравяше. Повече никога няма да се потя до баща ми, лете няма да ме мори жажда, да ожаднявам на улицата. Потта се лееше от мен, а аз оставах безмълвен. Ще съумея ли да поддържам усилното темпо на баща ми до края на живота си, или с времето то ще се забави, ще достигне точката на покой и ще спре? Кой освен мен би отчитал с каква скорост си пристигаше баща ми в жилището ни на улица „Ержебет” 17 в Уйпещ?

 

         В портфейла си баща ми носел две мои фотографии. Не знаех. Не бих предположил. Разбрах го след смъртта му, когато с майка ми прегледахме съдържанието на портфейла му. Две документни снимки: едната – от март 1965-а (датата на гърба й съм вписал аз навремето), другата – от 1969-а. Втората е от зрелостното ми свидетелство. Увеличеното й копие можеше да се види на таблото, което известно време стоя изложено на прозореца на ресторант „Европа”, та всички да го разгледат. Със снимката от 1965-а кажи-речи съм се примирил. Бях на четиринайсет години. За другата, по-късна с четири години, не твърдя същото. Не я обичах и не я обичам. Не обичах прическата си, костюма, ризата, вратовръзката си. Не обичах погледа си. До изнемога си повтарям въпроса: какво общо имам аз с тези младежи? Кои са те? Знам, едно време и двамата съм бил аз. Черно на бяло. Отчуждили сме се. Почти не познавам тези две момчета на фотографиите. Какво търсят те в портфейла на баща ми? Как са попаднали там? Защо ги е носил с години във вътрешния джоб на сакото си? Какво е искал да покаже? Че ги обича? Защото става дума за две момчета, не за едно. Ами останалите хлапета? Детето? Малчуганът? Онзи с брадата? Жененият мъж? С посивялата коса? Бащата? Те къде са? Те също съм аз. Тях вече по-малко ли е харесвал? Само тези две момчета ли са му били скъпи истински? Затова ли е носил навсякъде със себе си фотографиите им? На кого ги е показвал? Дали и на работното си място е оставал по сако или го е свалял? Поставял го е на дървена закачалка, или го е увесвал при дрехите на другите, или просто го е намятал на гърба на стола? Проветрявал ли е? Дали облегалото на стола е пресрещало нахлуващия студен въздух? Сакото изстивало ли е? Мръзнели ли са момчетата през 1965-а и през 1969-а? Студено ли им е било през март? Разглеждам двете момчета. Опознавам ги наново. След смъртта на баща ми те се преселиха в апартамента на булевард „Бела Барток”, ведно с портфейла.

 

         Написах, татко, че не си притежавал ни имоти, ни пари. Съгласен ли си? И да не е тъй – сега аз те лишавам и от недоимъка ти. Отнемам ти и нищото. Излагам на показ и малкото останало твое. Обсипвам те с въпроси. Вземам ти всичко. Оставям те без дъх. Разпитвам те. Не ти давам мира. Вадя ти душицата. Разкъсвам те. Какво си ми завещал? Телесни и психически недъзи? Самота? Тъга? Две момчета на снимка? Какво е истинското ми наследство? Книгите ли? Книгите ти отдадоха чест, когато те изнесоха от стаята. Две хиляди книги скърбят за теб. Ден и нощ те поменуват. Не склапят очи. Не обелват дума. Останаха сиротни, ала не плачат. Умни са, знаят.
         Не ходеше на гости. И ти не канеше гости, само по необходимост. И на ресторант не стъпваше. Не киснеше по кафенета. Не пушеше. Не пиеше мляко. Не хъркаше. Не закъсняваше. Не ме погалваше. Не ми обясняваше, не ме възпитаваше. Не ме кореше. Не ме водеше да се пързаляме с шейна. Не пазаруваше. В гастроном, в месарница, в магазина за плодове и зеленчуци никога не ходеше. Вкъщи не майстореше нищо. Не поправяше крана на чешмата и електрическия ключ. Не переше, нито простираше. Не готвеше, не миеше чинии, само ги избърсваше. Не чистеше, само проветряваше. Никога не ме пердашеше. Един-единствен път ме блъсна силно – паднах и заплаках. Пелтечеше. Имаше говорен дефект. Със запъване изговаряше думите. Зацикляше. Трябваше да започваш изречението отначало. Наново. Не става. Повторно! Хайде още веднъж! Сполучваше. Лекарите не можаха да те излекуват. От нито една болест не те излекуваха, единствено мозъчния тумор изрязаха умело от главата ти. Това свършиха добре, браво!
         Не беше служил войник. Не ходеше на лов. Никога не взе оръжие в ръка. Не беше побойник. Не беше влизал в затвора. Не беше попадал във военен плен. Не беше революционер, дори не членуваше в никоя организация. В чужбина пътуваше изключително в служебни командировки: в Съветския съюз, в ГДР, Югославия, Полша и Италия. Пътуването до Англия се осуети. (А ти стискахме палци!)
         Не развяхме черен флаг, когато умря. Не отпечатахме некролози. Не се облякохме в траур. Погребахме те, майка ми и аз, скритом.
         Ти беше от хората, които тъжно изживяват целия си живот и от година на година все повече им докривява. Всяка една година руши по нещо в тях. Но все пак „най-тъжната история в света” не им принадлежи.

 

 

 

---

 

Книгата предстои да излезе с марката на издателство „ЕРГО“!

 

 

Електронна публикация на 17. април 2009 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]