Пол Остър

проза

Литературен клуб | страницата на автора | критика за Пол Остър

 

 

КОЛЕДНАТА   ПРИКАЗКА   НА   ОГИ   РЕН

 

 

Пол Остър

 

 

Превод от английски: Антони Георгиев

 

 

 

         Чух тази история от Оги Рен. Тъй като ролята на Оги в нея не е много благородна, или поне не толкова, колкото би му се искало, той ме помоли да не използвам истинското му име. С изключение на това цялата тази работа – с откраднатия портфейл, сляпата жена и коледния обяд, е разказана по същия начин, по който я чух от него.
         Познаваме се с Оги от близо единайсет години. Оги работи зад тезгяха на едно магазинче за тютюн на Корт Стрийт в Централен Бруклин, а тъй като единствено там се намират онези къси холандски пури, които толкова много обичам, често ми се случва да го посещавам. Дълго време не обръщах особено внимание на Оги Рен. Той бе особен, не много едър човек, облечен в синя фланелка с качулка, продаваше ми пури и списания, дяволит и остроумен, тих, винаги можеше да каже нещо смешно за времето или за политиците във Вашингтон. Познавах го дотолкова.
         Но един ден, преди няколко години, Оги открил рецензия за моя книга в едно списание, което разглеждал на тезгяха си. Разпознал ме, тъй като към рецензията имаше и снимка; оттогава нещата между нас се промениха. Престанах да бъда само един клиент на Оги, превърнах се в известна личност. Повечето хора не се интересуват от книги или писатели, но излезе, че Оги се смята за човек на изкуството. След като бе разчупил тайната на моята личност, той започна да ме смята за съюзник, довереник, за боен другар. Да си кажа правото, намирах това за доста сконфузващо. И тогава дойде почти неизбежният момент, в който Оги ме попита дали искам да разгледам фотографиите му. Имайки предвид ентусиазма и предразположението му, за мен не остана друго, освен да приема.
         Господ знае какво очаквах. Във всеки случай не и това, което Оги ми показа на следващия ден. В малката стая без прозорци, на гърба на магазинчето, Оги измъкна от една картонена кутия дванайсет еднакви албума за снимки. Това бе творбата на живота му, каза той, и не му отнемаше повече от пет минути на ден да я доизкусурява. Всяка сутрин през последните дванайсет години Оги заставал на ъгъла на Атлантик Авеню и Клинтън Стрийт и правел по една цветна снимка от абсолютно същата гледна точка. Проектът в момента се бе разраснал на над 4000 фотографии. Всеки албум представляваше различна година, всички снимки бяха подредени хронологично, от 1 януари до 31 декември, като под всяка Оги старателно бе записал датата. Докато разлиствах албумите и разглеждах работата на Оги, не знаех какво да мисля. Първото ми впечатление бе, че това е най-странното и объркващо нещо, което някога съм виждал. Всички снимки бяха еднакви. Цялата серия бе една вцепенена поредица от повторения, отново и отново същата улица и същите сгради, безмилостно изстъпление на излишни образи. Не можех да измисля какво да кажа на Оги и продължавах да обръщам страница след страница, поклащайки глава със симулиран интерес и разбиране. Самият Оги ме гледаше без вълнение с широка усмивка на лицето. Но след като разглеждах снимките няколко минути, той неочаквано ме прекъсна: „Гледаш прекалено бързо. Няма да разбереш за какво става дума, ако не забавиш малко.”
         Разбира се, че беше прав. Ако не отделиш достатъчно време за наблюдение, едва ли ще успееш да видиш нещо. Взех нов албум и съзнателно се насилих да го разглеждам по-задълбочено. Отделих по-голямо внимание на подробностите, отбелязах промените във времето, опитах се да открия изменящите се ъгли на светлината и промяната на сезоните. В крайна сметка успях да открия неуловими разлики в потока от коли, да предусетя ритъма на различните дни (суетата на сутрините в работен ден, относителното спокойствие на уикендите, контраста между събота и неделя). И тогава малко по малко започнах да разпознавам хората, минувачите, отиващи на работа, същите хора на същите места, всяка сутрин, живеещи един миг от живота си в полезрението на фотоапарата на Оги.
         След като се запознах с тях, започнах да изучавам тяхната стойка, начина, по който се пренасят от едно утро в следващото; опитвах се да отгатна настроението им от тези повърхностни белези, сякаш можех да си представя тяхната история, да проникна в невидимата драма, заключена в телата им. Взех нов албум. Вече не чувствах досада и озадачение както в началото. Разбрах, че Оги правеше снимки на времето, на естественото астрономическо, но и на човешкото време, като се поставяше в едно малко кътче от света и го насилваше то да стане негово собствено, влизаше в ролята на стражар на местенцето, което си беше избрал. Оги продължаваше да ме гледа как изучавам работата му и да се усмихва със задоволство. И в един момент, сякаш четейки мислите ми, той започна да рецитира стих от Шекспир: „Утре, утре, утре, измънка Оги с приглушен глас, времето продължава да се процежда”. Тогава осъзнах, че той знаеше точно какво върши.
         Това се случи преди повече от 2000 снимки. Оттогава двамата с Оги много пъти сме обсъждали неговата работа, но едва миналата седмица разбрах по какъв начин се бе сдобил със своя фотоапарат и как бе започнал да прави снимки. Това бе темата на историята, която той ми разказа и аз продължавам да се чудя как да я разтълкувам.
         По-рано през онази седмица ми се обади един редактор и ме попита дали имам нещо против да напиша разказ, който да се появи във вестника му за Коледа. Първият ми импулс бе да кажа не, но човекът бе толкова очарователен и настоятелен, че в края на разговора отговорих, че ще се опитам. Но в момента, в който затворих телефона, бях обзет от паника. „Какво знаех за Коледа?”, запитах се. Какво знаех за писането на разказ по поръчка?
         Следващите няколко дни прекарах в отчаяние, борейки се с духовете на Чарлз Дикенс, О`Хенри, и другите майстори на коледното настроение. Самата фраза „коледен разказ” съдържаше неприятни асоциации за ужасяващи излияния на лицемерие и сладникавост. Дори в най-добрата си форма, коледните разкази са нещо като сънища, в които се изпълняват желания, приказки за възрастни, и аз бях готов да бъда по-скоро прокълнат, отколкото да напиша нещо подобно. И все пак, как може да се създаде несантиментална коледна история? Това бе противоречие само по себе си, една невъзможност, нерешима загадка. По-скоро можеш да си представиш състезателен кон без крака или лястовица без крила. Не бях стигнал доникъде. В четвъртък излязох на дълга разходка с надежда въздухът да прочисти главата ми. Малко след обяд се спрях в магазинчето за пури да подновя запасите си и ето го Оги зад тезгяха, както обикновено. Попита ме как съм. Без да искам, усетих, че започвам да разтоварвам проблемите си пред него. „Коледен разказ?”, каза той, след като свърших. Това ли е всичко? Ако ме почерпиш на обяд, приятелю, ще ти разкажа най-добрата коледна история, която някога си чувал. И ти гарантирам, че всяка думичка е истина.”
         Повървяхме по тротоара да заведението на Джек, тясна и шумна бакалница с добри сандвичи с пастърми и снимки на стари състави на бейзболния отбор „Доджърс” по стените. Намерихме една маса в дъното, поръчахме обяда си и Оги се впусна в своя разказ.
         - Това се случи през лятото на седемдесет и втора – каза Оги. – Една сутрин в магазина влезе момче и започна да отмъква разни неща. Трябва да беше на 19 или 20; никога през живота си не съм виждал по-нескопосан крадец в магазин. Застана пред рафта за книги и започна да тъпче евтини романчета в джоба на шлифера си. Около тезгяха имаше много хора и в началото не го видях. Но в момента, когато забелязах какво прави, му извиках. Типът дръпна като нескопен заек: докато успея да изляза иззад тезгяха, той вече бягаше по Атлантик Авеню. Потичах след него около половин квартал и се отказах. Той бе изпуснал нещо на улицата и тъй като на мен не ми се щеше да бягам повече, се наведох да видя какво е то.
         Оказа се, че е портфейлът му. В него нямаше пари, но там беше шофьорската му книжка заедно с три или четири снимки. Естествено, можех да се обадя на ченгетата и те щяха да го арестуват. От шофьорската му книжка имах името и адреса му, но почувствах известно съжаление към него. Това бе просто един малък, нищо и никакъв негодник и след като погледнах и снимките, вече не можех да изпитвам кой знае каква ярост към него. Робърт Гудуин. Така се казваше. Спомням си, че на една от снимките той бе прегърнал майка си или баба си. На друга бе на девет или десет години, в бейзболна униформа, и се усмихваше. Просто се смилих над него. Сигурно вече бе станал наркоман, помислих си. Бедно копеле от Бруклин без някаква перспектива, пък и на кого ли пукаше за няколко евтини романчета?
         И така запазих портфейла. Периодично ми се приискваше да му го изпратя обратно, но все отлагах и в крайна сметка нищо не направих. Задава се Коледа и аз отново съм забит вкъщи. Шефът обикновено ме кани в дома си на Коледния ден, но тогава бе заминал със семейството си при роднини във Флорида. И така седя си вкъщи сутринта и изпитвам известно самосъжаление, и ето – виждам портфейла на Робърт Гудуин на една лавица в кухнята. Викам си, по дяволите, защо да не направя и аз нещо добро, слагам си палтото и тръгвам да върна портфейла лично. Адресът бе някъде в „Боуръм Хил“, в комплекса от общински жилища. Времето бе мразовито и аз се сещам, че няколко пъти се загубих, докато търсех блока. Всичко в този комплекс изглежда еднакво и човек се връща по стъпките си, макар да мисли, че е отишъл другаде. Накрая откривам апартамента и звънвам на звънеца. Нищо не става. Мисля си, че няма никой, но за всеки случай звъня отново. Чакам още малко и таман да се откажа, чувам, че някой се тътри към вратата. Гласът на стара жена ме пита кой съм и аз отвръщам, че търся Робърт Гудуин. „Робърт, това ти ли си“, казва жената и след това отключва около 15 ключалки и отваря вратата.
         Трябва да е на 80 или 90 години тази жена и първото нещо, което забелязвам, е, че тя е сляпа. „Знаех си, че ще се върнеш, Робърт, казва старицата. Знаех си, че няма да забравиш баба си Етел на Коледа.“ И разтваря ръцете си да ме прегърне.
         Разбираш, че нямах много време за мислене. Трябваше много бързо да кажа нещо и преди да разбера какво става, чух как от устата ми излизат думи: „Точно така, бабо Етел, върнах се да те видя на Коледа“. Не ме питай защо направих това. Нямам представа. Може би не исках да я разочаровам или нещо подобно. Не знам. Просто се случи така и тогава тази старица ме запрегръща на прага на къщата си, и аз я взех в ръцете си. Естествено, тази жена знаеше, че аз не съм внук й Робърт. Тя бе стара и изкуфяла, но не чак дотам, че да не може да разпознае един странник от собствената си кръв и плът. Просто се чувстваше щастлива да се преструва, а тъй като нямах нещо по-добро за вършене, бях готов да й сътруднича.
         И така влязохме в апартамента й и прекарахме деня заедно. Трябва да добавя, че мястото бе истинска кочина: какво може да очаква човек от сляпа жена, която сама се грижи за домакинството си. Всеки път, когато тя питаше нещо за мен, аз лъжех. Казах й, че съм си намерил добра работа в магазин за тютюн, че ще се женя, разказах й стотина приятни историйки и тя се правеше, че ми вярва. „Много хубаво, Робърт, поклащаше глава тя, винаги съм знаела, че нещата ще се наредят за теб.“
         След известно време започнах да огладнявам. В къщата, изглежда, нямаше много храна. Отидох до един магазин наблизо и се върнах с цял пакет с неща. Полуготово пиле, супа от зеленчуци, картофена салата, шоколадова торта, какво ли не. Етел пазеше една-две бутилки вино в спалнята си и по този начин успяхме да си организираме доста добър коледен обяд. Помня, че и на двама ни главите леко се завъртяха от виното и след като приключихме с храната, се преместихме в гостната, където столовете бяха по-удобни. Наложи ми се да се изпикая; извиних се и отидох до тоалетната в дъното на коридора. И тук нещата се извъртяха по нов начин. И без това бе доста шантаво да се представям за внука на Етел, но каквото направих сега, бе определено идиотско и досега не съм си простил за него. Влизам в банята и до душа виждам наредени шест или седем фотоапарата. Чисто нови фотоапарати за 35-милиметров филм, все още в оригиналните си опаковки, скъпа стока. Мисля си, това е работа на истинския Робърт, склад за неговия най-скорошен тегел. Никога през живота си не бях правил снимки и никога не съм крал, но в момента, в който виждам тези фотоапарати в банята, ми се приисква и аз да притежавам един. И без дори да се замисля, взимам една кутия под ръка и се връщам в гостната. Не съм отсъствал повече от няколко минути, но баба Етел бе успяла да заспи в стола си. Прекалено много кианти, предполагам. Отидох в кухнята да измия чиниите и тя проспа цялата тази операция, леко похърквайки като дете. Стори ми се, че няма смисъл да я безпокоя и реших да си ходя. Не можех дори да й напиша „довиждане” на бележка, знаейки, че тя е сляпа и прочие, и така просто си отидох. Поставих портфейла на внука й на масата, прибрах камерата и излязох от апартамента. И това е краят на историята.
         Всъщност не съм казвал директно, че съм внукът й. Поне не с толкова много думи. Но това се подразбираше. Не съм искал да я заблуждавам. Бе нещо като игра, която и двамата бяхме решени да играем, без да трябва да обсъждаме правилата.
         - Върна ли се да я видиш отново? – попитах аз.
         - Веднъж – каза той. – Три-четири месеца по-късно. Чувствах се толкова зле, че откраднах фотоапарата. Най-сетне се реших да отида и да го върна, но Етел вече я нямаше. Не знам какво се бе случило с нея, но някой друг се бе нанесъл в апартамента и не можеше да ми каже къде е тя.
         - Сигурно е умряла.
         - Ъхъ, най-вероятно.
         - Което значи, че е прекарала последната си Коледа с теб.
         - Предполагам. Не съм мислил по този начин за случката.
         - Това е една добра постъпка, Оги. Добре си се отнесъл със старицата.
         - Излъгах я, после откраднах от нея. Не мога да си представя как можеш да наричаш това добра постъпка.
         - Ти си я направил щастлива. А фотоапаратът сигурно и без това е бил краден. В смисъл, човекът, от който ти си го взел, не е бил негов притежател.
         - Всичко за изкуството, а, Пол?
         - Не бих казал точно това. Но поне ти употребяваш камерата за нещо смислено.
         - А сега ти имаш своя коледен разказ, нали?
         - Да, казах аз. Мисля, че да.
         Спрях за момент и се вгледах в Оги, върху чието лице се разпростря лукава усмивка. Не бях съвсем сигурен, но погледът в очите му бе толкова мистериозен, така изпълнен с блясъка на някакво вътрешно задоволство, че на мен изведнъж ми се стори, че той си е измислил цялата история. Бях готов да го попитам дали ме занася, но усетих, че никога не би ми казал истината. Бях подведен да приема историята за действителност и това бе единственото нещо, което имаше значение. Докато има един човек, който да вярва, никоя история не може да не е истинска.
         - Страшен си, Оги – казах аз. – Благодаря ти за помощта.
         - Моля – отговори той, като продължаваше да ме гледа с налудничавия си поглед. В крайна сметка, ако не можеш да споделяш тайните с приятелите си, какъв приятел можеш да бъдеш?
         - Задължен съм ти.
         - Не. Само напиши историята по начина, по който ти я разказах, и не ми дължиш нищо.
         - Освен обеда.
         - Точно така. Освен обеда.
         Отвърнах на усмивката на Оги с усмивка и помолих келнера да направи сметката.

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 17. декември 2011 г.
Публикация във в. „Култура“, 1993 г.
Публикация в сп. „Съвременник“, 2010 г., кн. 3
г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]