Пол Остър

проза

Литературен клуб | страницата на автора | критика за Пол Остър

 

Из „Лунен дворец“

 

Пол Остър

 

Превела от английски: Иглика Василева

 

Корица на книгата, снимка: Colibri.bg

          - Добре ли си? – попита ме той. – Да не би случайно да си познат на Кити?
          - Кити ли? – попитах на свой ред. – Не познавам никаква Кити. Досега не съм срещал личност с такова име.
          - Ризата ти е също като нейната. Затова си помислих, че може някак да сте свързани.
          Погледнах гърдите си и видях, че съм надянал тениска на „Ню Йорк Метс”. Бях я купил преди година на разпродажба от някакъв кош за десет цента.
          - Дори не съм от „Метс” – казах. – „Чикаго Къбс” са моят отбор.
          - Странно съвпадение – продължи непознатият без да обръща внимание на думите ми. – На Кити това щеше да й хареса. Тя обича такива неща.
          Преди да успея да се противопоставя, той вече ме теглеше за ръката към кухнята. Озовах се в компания от пет-шест души, насядали край масата пред разточителна неделна закуска. Трапезата беше отрупана с храна: бекон с яйца, пълна кана с кафе, кифлички и топено сирене, плато с пушена риба. От месеци не бях виждал подобно нещо и просто не знаех как да постъпя. Сякаш ненадейно ме бяха спуснали насред разиграваща се приказка. Аз бях прегладнялото, изгубило се в гората дете, което после открило вълшебната къщичка, направена от вкусотии.
          - Я погледнете! – извика моят ухилен до ушите, почти гол домакин. – Това е братът-близнак на Кити.
          След което ме представи на насядалите около масата. Всеки поотделно ми се усмихна, каза ми „здрасти”, на което аз също се усмихнах. Оказа се, че повечето от тях са студенти в „Джулиард” – музиканти, танцьори, певци. Името на домакина беше Джим или Джон; бил се пренесъл в стария апартамент на Цимър само преди един ден. Останалите били на купон цяла нощ и вместо да се приберат вкъщи, решили да нахълтат у Джим или Джон и да осветят къщата му с една импровизирана закуска. Това обясняваше голотата му (още спял, когато се раззвънили бясно на вратата му), както и изобилието от храна пред очите ми. Кимах любезно, докато ми разказваха всичко това, но само се преструвах, че слушам. Всъщност то въобще не ме интересуваше и още преди да свърши разказа им, вече бях забравил всички имена. Тъй като нямаше какво друго да правя, заех се да изучавам моята сестра-близначка – дребна китайка на деветнайсет или двайсет години със сребърни гривни на двете си китки и индианска лента на главата с мъниста, тип навахо. Тя отвърна на погледа ми с усмивка – изключително сърдечна и според мен изпълнена с чувство за хумор и съучастничество – след което отново се вторачих в масата, защото просто не бях в състояние да откъсна очи от нея задълго. Усещах, че още малко и ще стана за резил. Носещите се откъм храната ухания вече ме измъчваха непоносимо и докато стоях в очакване да му поканят, ми идеше да грабна нещо от масата и да го натъпча в устата си.
          Най-накрая Кити бе тази, която разчупи леда:
          - Сега, след като моят брат е вече тук – рече тя, улавяйки настроението на момента, най-малкото, което можем да направим за него, е да го поканим да закуси с нас.
          Прииска ми се да я целуна, задето бе успяла да прочете мислите ми. Последва обаче миг на неловкост, тъй като не успяха да намерят още един стол, но и този път Кити ми се притече на помощ, като ме покани да седна между нея и човека от дясната й страна. Веднага се вклиних на посоченото място, като положих по един бут на двата стола. Поставиха ме пред чиния с всичките й аксесоари: нож и вилица, чаша за сок и чаша за кафе, салфетка и лъжичка. След което потънах в миазмите на угощението и пълната самозабрава. Ужасно инфантилна реакция от моя страна, но още щом първият залък се озова в устата ми, вече не бях в състояние да се контролирам. Заех се да унищожавам храната най-методично, поглъщайки всичко пред очите си като обезумял. Тъй като великодушието на останалите изглеждаше безгранично, продължих да се тъпча, докато на масата не остана и троха. Поне това е, което си спомням. Не спрях да нагъвам в продължение на цели петнайсет или двайсет минути, а когато свърших, единственото нещо, което се мъдреше върху покривката, беше купчина бели рибени кости. Нищо повече. Мъча се да изровя от паметта си нещо друго, ала нищичко не откривам. Нито една хапка. Нито дори коричка хляб.
          Чак тогава забелязах как всички останали се бяха вторачили в мен. Толкова зле ли се бях представил? Не бях в състояние да преценя. Може и лиги да съм проточил. Кой знае каква картинка съм представлявал. Обърнах се към Кити и й се усмихнах вяло. Тя като че ли не изглеждаше толкова отвратена, колкото ошашавена. Това ме поокуражи и реших, че трябва с нещо да залича лошото впечатление, което бях оставил у домакините. Помислих си, че това е най-малкото, което можех да сторя: например, да им попея от благодарност и по този начин да ги накарам да забравят как съм излизал чиниите им до блясък. Докато изчаквах възможност да се включа в разговора, изведнъж усетих колко хубаво ми беше да седя до отдавна изгубената си близначка. От подмятанията на масата научих, че е танцьорка, освен това и с просто око се виждаше, че тениската с логото на „Метс” стоеше много по-добре на нейните гърди, отколкото на моите. Трудно ми беше да устоя на изкушението, като я гледах как бъбри и се смее заедно с другите и затова продължих да й мятам белтъци крадешком. Не носеше грим, нито сутиен, но докато се движеше, непрекъснато подрънкваше с гривните и обеците си. Имаше хубави гърди, които показваше с възхитителна небрежност, без да парадира с тях, но и без да се прави, че ги няма. Според мен беше красива, но повече от всичко харесах начина, по който се държеше, защото не изглеждаше парализирана от красотата си, както обикновено става с хубавите момичета. Може би това се дължеше на някаква освободеност и на нещо прямо и земно, което долових в гласа й. Виждаше се, че не е разглезено дете от средната буржоазия като останалите, а човек, който сам си е пробивал път и сам се е справял с нещата от живота. Самият факт, че приемаше, дори приветстваше близостта на тялото ми, че не се отдръпваше гнусливо от допира с рамото или крака ми, че дори остави голата си ръка да докосне моята - тези дребни неща ме накараха напълно да оглупея.
          След миг-два открих пролука в разговора. Някой подхвана темата за кацането на Луната, друг го прекъсна и заяви, че това никога не се е случвало. Цялата работа била нагласена, каза той, просто телевизионна бурлеска, поставена и режисирана от правителството, за да отвлече вниманието на хората от войната.
          - Хората винаги вярват на това, което им наредят да вярват – додаде въпросното лице, - на всяка тъпотия, дори да е снимана в холивудско студио.
          И това ми беше достатъчно, за да се вмъкна в разговора. Направих го с помощта на възможно най-скандалната реплика, която успях да измисля, като спокойно заявих, че кацането на Луната миналия месец е съвсем истинско, но съвсем не е първото. Хора са кацали на Луната още преди сто години, продължих аз, дори преди хиляди. Всички се изсмяха на думите ми, което ме накара да се впусна в най-доброто си изпълнение в комико-педантичен стил. През следващите десет минути им направих преглед на историята на лунния фолклор, изпъстряйки го с цитати от Лукиан, Годуин и други. Исках да ги шашна с познанията си, но освен това исках и да ги разсмея. Опиянен от току-що погълнатата храна и решен да докажа на Кити, че не съм случаен човек, аз мигом влязох в страхотна форма и забързаният ми отривист разказ в темпо стакато много скоро ги накара да се запревиват от смях. След това започнах да им описвам пътуването на Сирано до Луната, но някой от тях ме прекъсна. Сирано дьо Бержерак не същестувавал, бил само герой от пиеса, тоест художествена измислица. Не можех да отмина с лека ръка подобно невежество, затова направих пространно лирическо отклонение и им разказах живота на Сирано. Започнах с младите му години като войник, изкоментирах кариерата му на философ и поет, след което надълго и нашироко им описах различните трудности, с които животът го е сблъсквал: финансови затруднения, остра форма на сифилис, неприятности с властите поради радикалните идеи, които изповядвал. Казах им и как най-накрая си намерил покровител в лицето на херцог Д`Арпажон, но само три години след това бил убит в Париж, когато на покрива на строяща се сграда точно върху главата му паднал камък. Направих драматична пауза, за да дам възможност на публиката да вникне в гротескния хумор на тази трагедия.
          - Тогава бил само на трийсет и шест години – уточних, - но и до ден днешен никой не знае дали смъртта му се е дължала на чиста случайност или е имало умисъл. Дали някой от враговете му е успял да го ликвидира или всичко е било въпрос на лош късмет, игра на сляпата съдба, която винаги сипе разрухата си изневиделица. Уви, клетият Сирано. Това, приятели, не е плод на моето въображение, нито някаква измислена фантазия. Сирано дьо Бержерак е бил същество от плът и кръв, истински човек, който наистина е живял, а през 1649-а написва и книга за пътуването си до Луната. И тъй като става въпрос за впечатления от първа ръка, не виждам защо трябва да се съмняваме в думите му. Според Сирано на Луната светът е като нашия. Погледната оттам, Земята изглежда също като Луната оттук. Райската градина се намира на Луната и когато Адам и Ева яли от Дървото на познанието, Бог ги напъдил и ги изпратил на Земята. Сирано най-напред опитал да отиде на Луната с помощта на бутилки, пълни с по-лека от въздуха роса, които привързал към тялото си. Ала когато стигнал Средното разстояние, течението го понесло и го върнало обратно на Земята, където се приземил сред племе голи индианци в Нова Франция. Там построил машина, с която в крайна сметка отлетял в желаната посока, а това, разбира се, идва да покаже, че Америка винаги е била най-доброто място за изстрелване на космически кораби. Хората, които срещнал на Луната, били пет метра високи и ходели на четири крака. Говорели по два езика, но в тях нямало думи. Първият, който се използвал от простолюдието, представлявал сложна закодирана пантомима и се говорел с помощта на непрекъснати движения на всички части на тялото. С втория език си служели само висшите класи. Той се състоял от чисти звукове – сложно, но нечленоразделно тананикане, което много приличало на музика. Когато се хранели, лунните хора не поглъщали храната, а само я душели. Паричната им единица била поезията – истински стихотворения, написани върху хартия, чиято стойност се определяла от поетичните им качества. Най-тежкото престъпление било девствеността, а от младите хора се очаквало да показват неуважение към своите родители. Смятало се, че колкото по-дълъг е носът на даден лунен човек, толкова по-благодорен е той по природа. Мъжете с къси носове се подлагали на кастрация, защото лунните хора били готови да измрат като раса, но не и да живеят с подобна грозотия. Имали говорещи книги и пътуващи градове. Когато се случело да се спомине някой голям философ, неговите приятели изпивали кръвта му и изяждали плътта му. Мъжете ходели с окачени на кръста си бронзови пениси по същия начин, както французите от седемнайсети век носели саби, защото, както един лунен човек обяснил на слисания Сирано, не е ли по-добре да отдаваме почит на инструментите на живота, отколкото на инструментите на смъртта? В книгата се казва, че през повечето време Сирано живял в клетка. Тъй като бил прекалено малък, лунните хора го взели за папагал без пера. Накрая един чернокож го метнал обратно на земята заедно с Антихриста.
          Продължих да плещя още няколко минути в този дух, но говоренето ме бе изтощило, пък и усещах как вдъхновението ме напуска. По средата на последната реч (за Жюл Верн и балтиморския Гън Клъб), то окончателно ме изостави. Главата ми се смали, после неимоверно нарасна; пред очите ми заиграха странни светлини и комети, които се стрелкаха напред-назад; стомахът ми се разбунтува, после се изду, пронизван от остри, болезнени гърчове и ето че изведнъж взе да ми са гади. Без никакво предупреждение прекъснах лекцията си, изправих се и заявих, че трябва да си вървя.
          - Благодаря за гостоприемството – казах, - но ме чака спешна работа. Вие сте мили добри хора и обещавам всички да ви спомена в завещанието си.
          Цялото това представление беше доста налудничаво, приличаше на изтъркания номер на някой смахнат. Излязох от кухнята и залитайки, съборих една чаша с кафе, но все пак смогнах да се добера до вратата, подпирайки се където сваря. Като стигнах прага, видях, че Кити стои до мен. И до ден днешен не съм разбрал как беше успяла да ме изпревари.
          - Ти си доста необикновен близнак – рече ми. – Приличаш на човек, но бързо се преобразяваш във вълк. След което вълкът се превръща в говореща машина. Важна е устата, нали така? Първо я захранваш, след което тя започва да ти произвежда думи – първо наливаш, после изливаш, нали? Но забравяш най-важното, за което е създадена устата. В края на краищата нали съм ти сестра, затова няма да те пусна да си тръгнеш, без да си ме целунал за довиждане.
          Започнах да се извинявам, но още преди да успея да кажа нещо смислено, Кити се повдигна на пръсти, прегърна ме през врата и ме целуна – много нежно, дори бих казал със състрадание. Не знаех какво да правя. Трябваше ли да смятам, че това е истинска целувка или пък просто част от играта? Преди да реша, съвсем случайно се облегнах на вратата и тя се отвори. Изтълкувах тази случайност като послание, като таен знак, че нещата свършват дотук, и затова продължих безмълвно да отстъпвам заднешком, а щом прекрачих прага, се обърнах и изчезнах.

 

 

 

---

 

 

 

Романът е издаден на български език с марката на издателство „Колибри“

 

 

Издателство ``Колибри``!

 

 

 

Електронна публикация на 06. март 2015 г.
Публикация в кн. „Лунен дворец“, Пол Остър, пр. Иглика Василева, Изд. „Колибри“, 2001; 2005 (второ издание).

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]