Пол Остър

проза

Литературен клуб | страницата на автора | критика за Пол Остър

 

Из „Лунен дворец“

 

Пол Остър

 

Превела от английски: Иглика Василева

 

Корица на книгата, снимка: Colibri.bg

         Точно тогава започнах да чета книгите на вуйчо Виктор. Две седмици след погребението наслуки издърпах един от кашоните, внимателно разрязах лепенките с нож и изчетох всичко, което се съдържаше в него. Оказа се странна смесица, събрана на едно място без ясна подборка или цел. Имаше романи, имаше и пиеси, исторически книги, книги за пътешествия, наръчници по шах, детективски разкази, научна фантастика и философски произведения – пълен хаос на печатното слово. Това не ме смути. Изчетох всички заглавия – до последното – без да се мъча да давам преценки. Всяка книга ми изглеждаше равностойна на следващата, всяко изречение – съставено от необходимия брой думи и всяка дума – поставена точно на мястото си. Реших, че ето така ще жалея за моя покойник вуйчо Виктор – като отворя всички кашони един подир друг и изчета всички книги една подир друга. Поставих си задачата и нямаше да мирясам, докато не я изпълня.
         Всеки кашон съдържаше хаоса, който цареше в първия – мишмаш от качествена и масова литература, купища еднодневки сред тежката класика, оръфани меки корици, притиснати от луксозни издания, комерсиални заглавия, наместили се между Джон Дън и Толстой. Вуйчо Виктор така и не беше успял да организира библиотеката си в нещо по-систематизирано. Всеки път, когато купувал книга, я слагал на рафта до предишната. Полека-лека редиците растели и с течение на времето изпълвали все повече и повече пространство. Именно в този ред книгите бяха влезли в кашоните. Ако не друго, то хронологията беше спазена. Според мен това бе съвършеното подреждане. Всеки път, когато се случеше да разгърна книга, навлизах в отделен сегмент от живота на моя вуйчо, в точно определен период от дни, седмици или месеци, и усещането, че се намирам в същото духовно пространство, в което някога е бил и той, беше голяма утеха за мен – да четеш същите думи, да преживяваш същите истории, може би дори да ти хрумват същите, провокирани от четивото мисли. Все едно да следваш маршрут на едновремешен изследовател, да вървиш по стъпките му, да покоряваш девствени земи, да се движиш на запад заедно със слънцето, да следваш светлината, докато угасне. Тъй като кашоните не бяха нито номерирани, нито надписани, нямаше как да знам предварително в кой период ми предстои да навляза. Пътуването се състоеше от кратки, дискретни, спорадични излети. От Бостън до Ленъкс, например. От Минеаполис до Сиукските водопади. От Кеноша до Солт Лейк Сити. Това, че трябваше да прескачам по картата, въобще не ме притесняваше. В крайна сметка нали всички бели полета ще се запълнят и всички разстояния ще се изминат.
         Повечето от книгите вече ги бях чел, а други пък самият Виктор ми ги беше чел на глас: „Робинзон Крузо”, „Доктор Джекил и мистър Хайд”, „Невидимият”. Това обаче не ми попречи да преора всичко наново с неизтощима страст, поглъщайки познатите ми заглавия така жадно, както и непознатите. Купчини от прочетените книги изникнаха в ъглите на стаята ми, а когато въпросните книжни кули започваха да се клатят и а-аха да тупнат, грабвах две пазарски торби, напълвах ги със застрашените от срутване томове и ги отнасях със себе си още при следващото ми отиване до университета. Точно срещу двора му, на Бродуей, се намираше книжарница „Чандлърс” – прашна, тясна дупка, която въртеше добра търговия със стари книги. В периода между лятото на 1967-а и лятото на1969-а й бях редовен клиент и лека-полека се лиших от наследството си. Само това действие си позволявах – да използвам онова, което ми принадлежеше. Чувствах се ужасно, задето трябва да се разделя с бившата собственост на вуйчо Виктор, но в същото време знаех много добре, че точно за това няма да ми се разсърди. Според мен бях някак си успял да изплатя дълга си към него, изчитайки книгите му, а след като вече нямах никакви пари, какво по-естествено от това да предприема и следващата стъпка, като ги осребря.
         Проблемът обаче беше там, че не можех да печеля достатъчно. Самият Чандлър се пазареше здравата и неговото разбиране за книги бе толкова различно от моето, че въобще не знаех какво да му кажа. За мен книгите не са просто вместилище за думи, а самите думи и ценността на дадена книга се определя по-скоро от нейната духовна стойност, отколкото от физическото й състояние. Например един Омир с извити краища струва повече от един добре запазен Вергилий; три тома Декарт струват по-малко от един том Паскал. За мен това бяха основни различия, но за Чандлър те просто не съществуваха. За него книгата беше предмет, нещо, което принадлежи към света на вещите и по нищо не се различава от кутия за обувки например, или плунжер за тоалетно казанче, или кафеник. Всеки път, когато му стоварвах поредната порция от библиотеката на вуйчо Виктор, старецът подхождаше по един и същ начин. Поемаше книгите с презрение, прокарваше пръст по гръбчетата им, взираше се да открие петънце или просто прегъната страница, като все успяваше да създаде впечатлението, че пипа някаква мръсотия. И номерът му винаги минаваше. Като се цупеше на стоката, Чандлър успяваше да постигне неимоверно ниски цени. След трийсетгодишна практика си бе научил ролята наизуст с целия репертоар от мърморене, недоволство, подмятания под сурдинка, премигвания, цъкане с език и тъжно поклащане на глава. Представлението имаше за цел да ме убеди в собствената ми неспособност да преценявам заглавията, но преди всичко да ме накара да се засрамя, задето въобще съм се осмелил да му предлагам въпросните книги. Да не би да искаш да ми кажеш, че и пари трябва да ти дам за тези неща? Нима очакваш боклукчията да ти плаща, задето те отървава от боклука?
         Знаех, че ме работи, но почти никога не възразявах. И какво можех да направя в края на краищата? Чандлър действаше от позицията на силата и това положение не можеше да се промени – защото аз отчаяно исках да продам стоката, докато на него му беше все едно дали ще купи или не. Нямаше никакъв смисъл, например, да се правя, че ми е безразлично дали ще си продам книгите, защото от това нищо нямаше да спечеля, а винаги е по-добре да те измамят, но сделката да стане, отколкото въобще да не стане. Открих, че се справям по-добре, когато нося книгите на по-малки дози, не повече от дванайсет или петнайсет наведнъж. Тогава средната цена на том се вдигаше, макар и минимално. Но колкото по-малко бяха книгите, толкова по-скоро трябваше да идвам пак, а от друга страна знаех, че се налага да огранича посещенията си до минимум – защото колкото по-често му се явявах, толкова по-слаба ставаше позицията ми. Така че каквото и да правех, Чандлър винаги печелеше. След време старецът дори не благоволяваше да говори с мен. Никога не казваше „здрасти”, никога не се усмихваше, никога не се здрависваше. Държеше се така хладно и безразлично, че понякога се чудех дали въобще ме помни. Може би всеки път ме възприемаше като нов клиент или като събирателен образ на най-различни непознати, някаква хаотична сбирщина.
         Докато разпродавах книгите, апартаментът ми претърпя доста преобразувания. Това беше неизбежно, защото всеки път, когато отварях нов кашон, аз всъщност разрушавах част от мебелировката. Леглото ми трябваше да се развали, столовете ми намаляха, после съвсем изчезнаха, бюрото ми се атрофира и се преобрази в празно пространство. Виждах как животът ми се превръща в затваряща се нула, в осезаема избуяваща пустота. Всеки път, когато дръзнех да навляза в миналото на вуйчо, то мигом произвеждаше физически резултат, ефект в реалния свят. Последствията бяха винаги пред очите ми и нямаше как да им се изплъзна. Еди-колко си кашона – разпродадени, еди-колко си – в наличност. Стигаше ми само да хвърля едно око на стаята, за да видя равносметката. Мебелировката беше измервателният уред на моето състояние – показваше колко от мен е останало, колко от мен си е отишло. Бях едновременно извършител и свидетел, публика и актьор в солово представление. Внимателно следях напредъка на собственото си осакатяване. Къс по къс наблюдавах собственото си разпадане.

 

 

 

---

 

 

 

Романът е издаден на български език с марката на издателство „Колибри“

 

 

Издателство ``Колибри``!

 

 

 

Електронна публикация на 22. май 2010 г.
Публикация в кн. „Лунен дворец“, Пол Остър, , Пр. Иглика Василева, Изд. „Колибри“, 2001; 2005 (второ издание).

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]