Любезните гушави Хосе и Агустина, наричани по-често в селището с умалителните дон Чепе и ниня Тина, изчисляват годините ми с царевични зърна, като ги преместват едно по едно отляво надясно¹, както нашите предци са отбелязвали хода на вековете със знаци, издълбани в камъка. Тъжно е да пресмяташ годините. Възрастта ми им навява тъга.
         - Вълшебното действие на чипилин² - обяснява ниня Тина - ми отне чувството за време, взето като последователен низ от дни и години. Чипилин, дръвче с клепки, натежали от сън, премахва пораженията на времето и под негово въздействие се изпада в състоянието, при което древните жреци на кралството са погребвали вождовете.
         - Чух песента - добавя дон Чепе - на една гуардабаранка³ по пълнолуние - нейните трели ме опръскаха с мед и аз станах хубав и прозрачен. Слънцето не ме виждаше и времето си течеше, без това да ми се отрази. За да удължа дните си, успях благодарение на тази чародейна птица да се запазя напълно прозрачен за цял живот.
         - Вярно е - обадих се аз накрай, - че ви напуснах в една априлска сутрин, за да отида на лов за елени и гълъби в гората. Помня, че вие бяхте такива, каквито сте сега, а тогава бяхте вече на сто години. Вие сте вечни. Вечни като душата на камъните и неостаряващата земя на полята. Излязох от селището много рано, когато първите лъчи на слънцето огряваха пътниците. Зора на влага и мед. Бял дъх на стада. Сред уханията на дърветата пееха птиците сенсонтле⁴. Разпукваше се цветето на вербена.
         Влязох в гората и тръгнах под дърветата като сред шествие патриарси. През листата просветваше хоризонтът като злато и цветен стъклопис. Червените птици сякаш бяха огнени езици в деня на Светия дух. Аз виждах небето. Бях първобитен, нечовешки и по детски наивен и ме наричаха тогава Златна кожа, а домът ми беше убежище на стари ловци. Ако можеха да говорят стените на стаите, където те живееха, биха повторили историите, които са се разказвали там. По тези стени висяха кожи, рогове и оръжия, а в залата можеха да се видят в черни рамки щампи на руси ловци и дивеч, подгонен от хрътки. Когато бях дете, намирах, че в тези щампи простреляните елени приличат на свети Себастиан.
         В селвата гората затваря пътищата. Дърветата попадат като мухи в паяжината на непроходимия буренак. На всяка крачка пъргавите зайци на ехото скачат, тичат, летят. В полутъмните дебри на леса гугукат гълъби, вият койоти, шумно прибягват тапири, ловко се шмугват ягуари, пляскат с криле ястреби, изшумоляват моите стъпки и пробуждат ехото на дошлите от морето скитнически племена. Там е започнала песента им. Там е започнал животът им. Там са започнали да живеят естествено и просто. Сред слънцето, въздуха и земята танцували в такт със сълзите си, когато очаквали да изгрее луната. Там, под дърветата анона⁵. Там, върху цвета на капули⁶...
         Танцували с песен на уста:
         "Привет, о, творци и създатели! Вие ни виждате. Вие ни чувате. Вие! Не ни напущайте, не ни изоставяйте, о, богове, на небето, на земята! Дух на небето, Дух на земята! Дайте ни челяд, дайте ни потомци, докато има още дни, докато не е угаснало слънцето! Нека се множат хората! Нека изгрее зората! Нека се умножат зелените пътища, зелените пътеки, които вие сте прокарали за нас! Да живеят в мир племената! Да постигнат съвършенство, голямо съвършенство племената! Да бъде съвършен животът, съществованието, което ни дарявате! О, учителю-исполине, Следа от светкавица, Блясък на светкавица. Следа от премъдрия, Блясък на премъдрия, Ястребе, Велики маги, Господари, Всемогъщи от небето, Праотци, Родители, Древна тайна, Древна укривателко, Прародителко на деня, Прародителко на зората!
         Нека даде плод семето, нека изгрее слънцето!"
         Танцували и пеели:
         "Привет вам, Красоти на деня, Повелители-исполини, Небесни и земни духове, Дарители на жълтото, на зеленото, Дарители на дъщери и синове! Обърнете се с лице към нас, разстелете зеленото, жълтото, дайте живот на чедата ми, на потомството ми! Да бъдат заченати, да се раждат тези, конто ще ви бъдат опора, вашите хранители, нека те ви призовават по пътища, пътеки, по брега на реките, по урви и оврази, под дърветата, под лианите! Дарете ги с дъщери и синойе! Опазете ги от злочестини 5, и беда! Не позволявайте да ги преследва и догонва лъжата! Крепете ги, за да не падат, за да не бъдат наранявани, разкъсвани или изгаряни! Да не падат по пътя си нито по очи, нито по гръб! Да не се издигат пред тях препятствия, да не ги дебне опасност! Откривайте пред тях зелени пътища, зелени пътеки! Нека вашата чародейна сила и вашето магьосническо изкуство не им носят нещастие и терзания! Да бъде честит животът на тези, които ще ви бъдат опора, на вашите хранители пред вашите усти, пред вашите лица, о, Небесни духове, Земни духове, о, Забулена сила, о, Изригващ дъжд, Вулкане, на Небето, на Земята, по четирите ъгли, по четирите края, докато изгрява слънцето, докато съществува племето, о, богове!"
         И танцували с песен на уста.
         Смрачава се изведнъж, червенеят струи кръв между стволите, лека румена багра светва в очите на жабите и цялата гора става маса, мека като тесто или месо без кости, с къдри на коса, ухаеща на стиракс⁷ и на лимон.
         Нощта бълнува. По върховете на дърветата пеят сърцата на вълците. Бог-самец изнасилва във всяко цвете по една девица. Езикът на вятъра ближе копривите. Танци в листака. Няма звезди, нито небе, нито път. На завет, под бадемовите дървета, пръстта мирише на женска плът.
         Нощта бълнува. След шума тишина, след морето пустиня. В горското усое сетивата ми се подиграват с мен - чувам подвиквания на мулетари, маримби⁸, камбани, топуркащи коне по покрити с каменна настилка улици; виж ам светлини, искри от ковачниците на вулканите, бури, пламъци, звезди; чувствувам се разпнат на железен кръст като злодей; ноздрите ми се изпълват с домашен дъх на огнище, дрехи и съдове. След шума - тишина, след морето - пустиня. Нощта бълнува. В мрака всичко е изчезнало. Всичко е изчезнало. Всичко.
         Хващам едната си ръка с другата и танцуваме такта на гласните, слети в един вик - А-е-н-о-у! А-е-и-о-у! И в ритъма на монотонната песен на щурците.
         А-е-и-о-у! По-шеметно! А-е-и-о-у! По-шеметно! Всичко е изчезнало. Изчезвам и аз, тан-цуващият на един крак! А-е-и-о-у! По-шемет-но! У-о-и-е-а! Още по-шеметно! Кри-и-и, кри-и-и-и-! Още по-шеметно! Нека дясната ми ръка да дърпа лявата, докато ме разкъса на две - аеиоу, - за да продължа да танцувам-уоиеа,- разделен по средата - аеиоу, - но с уловени ръце - кри-и-и, кри-и-и-и!
         Гушавите слушат разказа ми, без да се помръднат от местата си, като онези светии от хоросан, приютени в нишите на църковните фасади, слушат и дума не казват.
         - В шеметния си танц попаднах на черния път⁹, където сянката казва: "Кралски път е този и който по него тръгне, крал ще стане!" Там видях зад гърба си зеления път, надясно от мен - червения, от лявата ми страна - белия. Четири пътища се кръстосват, преди да се стигне в Шибалба¹⁰.
         Не знаех по кой от тези четири пътя да тръгна. След като се посъветвах със сърцето си, спрях се, капнал от умора и жаден за сън, да изчакам зората.
         В тъмнината се открояваха една след друга причудливи сенки - очи, ръце, стомаси, челюсти. Многобройни поколения, люде са си свличали кожите, за да облекат в калъф гората. Ненадейно се намерих в една гора с живи дървета, където камъните виждаха, листата говореха, водите се смееха и слънцето, луната, звездите, небето и земята се движеха по собствена воля.
         Пътищата се омотаха на кълбо и пейзажът започна да се откроява в яснотата на разстоянията, загадъчен и тъжен, като ръка, която си сваля ръкавицата. Гъсти лишеи обвиваха с броня стволовете на сейбите¹¹.
         Най-високите дъбове поднасяха орхидеи на облаците, които слънцето беше току-що похитило и окървавило в залеза. Папратите сякаш бяха дъжд от изумруди върху месестата шия на кокосовите палми. Боровете - мигли на романтични жени. Щом, изчезнаха пътищата в противоположни посоки, - четирите краища на небето са противоположни, - мракът погълна отново очертанията на предметите, стривайки ги на прах в дрезгавината, превръщайки ги в сянка и небитие.
         Нощта бълнува. Тигърът на луната, тигърът на нощта и тигърът на сладката усмивка изскочиха от бърлогите си, за да си оспорват моя живот. Щом кукумявката прибра крилете си, те се нахвърлиха, но в момента, когато посегнаха да разкъсат със зъби и нокти божия образ - нека прибавя, че аз бях по това време образ божи, - среднощният час се уви около нозете ми и листата, по които бяха пропълзели пътищата, се превърнаха в разноцветни змии. разхлаждайки с грапавия студ на люспите си меката ми и топла кожа. Черните се провряха в косите ми и там заспаха щастливи, сгушили се като самки край своите мъжкари. Белите увенчаха челото ми. Зелените покриха нозете ми с пера на кукул¹². А червените - свещените органи...
         - Титилганаба! Титилганаба! ... - викат гушавите.
         Приканвам ги да млъкнат, за да продължа разказа си.
         - Начленен на хиляди змийски пръстена, сластолюбив, несръчен, в пристъп на страст почувствувах, че пускам корени. Нощта беше толкова тъмна, че водите на реките се разбиваха в планинските чукари, а отвъд планините бог, който от време на време се развихря като обезумял зъболекар, изтръгваше дърветата из корен с ръката на вятъра.
         Нощта бълнува! Танец в листака! Дъбравите се гонеха под черните облаци и се отърсваха от росата като пуснати на свобода коне. Танец в листака! Нощта бълнува! Корените ми пораснаха и се разклониха под напора на геоцентричната си устременост. Пробивах черепи и градове, мислех и чувствувах с корените, тъгувайки по онази подвижност, която притежавах, когато не бях вятър, нито кръв, нито дух, нито ефир в ефира, който изпълва главата на бога.
         - Тнтилганаба! Титилганаба!
         - През корените ми, безбройни и безименни, се изцеди моята жълта бледност (заради която ме наричаха Златна кожа), смолата на очите ми, сенките под очите ми и самият мой живот без начало и без край.
         - Титилганаба!
         - И ето... - завърших уморен - вие ме чувате, аз съм пред вас и вие ме виждате...
         Колкото по-дълбоко пробиват корените ми, толкова по-силно ме боли сърцето!
         Но сега изведнаж се сещам, че аз дойдох, за да чуя от вас гватемалски легенди, и съвсем не ми се нрави, че ваши милости млъкнахте изведнаж, сякаш мишки са ви изгризали езиците...
         Пладнето изморява с погледа си на изтерзано добиче. В дюкяна е тъмно, носи се миризма на подправки, бръмчат мухи, които смущават ритъма на дестилационния казан, и през сламата на покрива светлината хвърля хартиени птици върху кирпичените стени.
         - Слепите виждат пътя с очите на кучетата! - казва дон Чепе,
         - Крилете са вериги, които ни приковават към небето! - добавя ниня Тина. И така разговорът ни завърши.

Обяснителни бележки от преводача:

¹ "като ги преместват едно по едно отляво надясно" - по този начин са броели маите [горе]
² Ипипилин - храст с наркотични свойства [горе]
³ Гуардабаранка - пойно птица в Централна и Южна Америка [горе]
⁴ Сенсонтле - вид птица [горе]
⁵ Анона - дърва с големи месести, ароматични и вкусни плодове [горе]
⁶ Капули - храс, подобен на розовия [горе]
⁷ Стиракс - вид тропическо дърво [горе]
⁸ Маримба - тъпан у някои африкански негърски племена. В Латинска Америка може да бъде и инструмент, подобен на ксилофон [горе]
⁹ Черният път - Преди да се стигне Шибалба имало кръстовище на четири пътища - червен, зелен, бял и черен. От четирите черният - Шибалба - най-много ласкаел самочувствието на пътниците, за да ги привлече. [горе]
¹⁰ Шибалба - според митологията на маите и племената киче, място на гибел и смърт [горе]
¹¹ Сейба - високо кичесто дърво в Централна и Америка [горе]
¹² кукул - птица-символ на Гватемала [горе]

Въвел в Мрежата: Емил Кацаров