Антониу Лобу Антунеш

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

Из „На края на географията“

 

Антониу Лобу Антунеш

 

Превод от португарски: Даринка Кирчева

 

 

         Из „А“ Корица на книгата, снимка: Colibri.bg

 

         Любимата ми гледка в зоологическата градина беше площадката за кънки под дърветата и чернокожият учител, понесъл се заднишком съвсем прав по цимента в плавни елипси, без да помръдне и мускул, заобиколен от момичета с къси полички и бели обувки, които сигурно имаха същите копринени гласове, с каквито оповестяват излитането на самолетите – кадифени срички, разтапящи се в ушите като остатък от бонбон на езика. Не знам дали ще ви прозвучи глупаво каквото ще кажа, но неделя сутрин, когато ходехме там с баща ми, животните бяха по-животински, длъгнестата самота на жирафа напомняше унинието на тъжен Гъливер, а от могилите в кучешкото гробище от време на време се носеше клето скимтене на пале. Миришеше на коридорите в Колизеума, само че на открито, пълни с чудновати измислени птици в метални клетки, щрауси с вид на стари моми – учителки по гимнастика, кандилкащи се пингвини с мазолести крака на разсилен, какадута с килнати встрани глави като ценители на картини; в езерото с хипопотамите се разплуваше мудната кротост на дебелаците, змиите се увиваха на меки лайнени краваи, а крокодилите с лекота приемаха юрската си съдба на злокобни гущери. Чинарите между клетките сивееха като косите ни и ми се струваше, че някак си остаряваме заедно; служителят, събиращ с гребло листата в кофа, несъмнено приличаше на хирурга, който ще насмете жлъчните ми камъни в шише с лейкопластов етикет; растителна менопауза, в която бучките на простатата и възлите по стволовете се сближават и уподобяват, щеше да ни сроди в същата меланхолия без илюзии; зъбите окапваха от устата като гнили плодове, кожата на корема се набръчкваше от грапавини на дървесна кора. Но не бе изключено някой съпричастен полъх да развее кичурите в най-високите ни клони, а нечия кашлица да пробие мъглата на глухотата с бучене от раковина, което постепенно да придобие успокоителното звучене на съпружеския бронхит.
         Ресторантът в зоопарака, където животинският мирис се просмукваше на парцаливи талази в дима на вареното, подправяйки с неприятен дъх на четина вкуса на картофите и придавайки на месото влакнестия привкус на килим, обикновено биваше пълен с еднакъв брой екскурзиантски групи и нетърпеливи майки, които отблъскваха с вилица реещи се като разсеяни усмивки балони, провлекли връвчици подире си, също както летящите булки на Шагал крайчеца на роклите си. Облечени в синьо стари госпожи, подпрели поднос със сладки на кръста, предлагаха по-прашни от надиплените си бузи кремки, преследвани от досадната лепкавост на мухите. Мършави кучета като от средновековен иконостас се раздвояваха между подритването от сервитьорите и остатъците от наденички, хвърлени на пода като излишни пръсти, мазно лъснали от брилянтин. Водните колела в езерото заплашваха всеки миг да нахлуят през отворените прозорци, понесени по враждебни вълни от книжни салфетки. А навън, безразличен към глухата музика, замъглена от високоговорителите, към вдовишкия рев на гнуто, към веселието на екскурзиантите с шумотевица на морни дайрета и към захласнатото ми от възторг възхищение, чернокожият учител продължаваше да се носи по площадката за кънки под дърветата с прелестното и необичайно величие на влачена заднишком литийна икона.
         Ако двамата с вас, госпожо, бяхме, примерно, мравояди, вместо да си беседваме в този ъгъл на бара, може би щях да се нагодя по-добре към мълчанието ви, към застиналите ви ръце върху чашата, към стъклените ви очи на мерлуза, вперени някъде в лисината или в пъпа ми, може би щяхме да се разберем със съучастието на трескави хоботи, носталгично душещи цимента за несъществуващи насекоми, може би щяхме да се слеем под плаща на тъмнината в съвкупления, тъжни като лисабонските нощи, когато нептуните от езерата свалят калната си плесен и обхождат пустите площади с ръждивите си горестни очи. Може би щяхте най-сетне да ми разкажете за себе си. Може би зад Кранаховото ви чело дреме някакво скрито умиление към носорозите. Може би опипом щях да открия в себе си еднорог, да ви прегърна, а вие да размахате удивени ръце като забучена с карфица пеперуда, разплута от нежност. Щяхме да си купим билети за избягалото от провинциален призрачен замък влакче, което обикаля из градината от клетка на клетка с мотора си на пружина, и пътем да махаме на стъкмената като коледни ясли пещера с белите мечки – губери втора употреба. Щяхме да наблюдаваме с очи на офталмолози аналния конюнктивит на мандрилите, чиито клепачи се възпаляват от пламнали хемороиди. Щяхме да се целуваме при клетките с лъвове, оголили беззъби венци и проядени от молци като вехти дрехи. Аз ще погаля гърдите ви в лукавата сянка на лисиците, вие ще ми купите сладолед на клечка при шатрата с клоуните и техните плесници с вирнати вежди, подчертани от трагичен саксофон. И така бихме си възвърнали част от детството, което не принадлежи на никого от нас, но упорито се спуска по пързалката със смях, чието приглушено ехо от време на време долита с гняв до нас.
         Помните ли каменните орли при входа на градината и касите за билети като будки на часови, където свещенодействаха мухлясали чиновници, мигащи с късогледи бухалски очи във влажния сумрак? Родителите ми живееха недалеч оттам, близо до агенция с ковчези, восъчни ръце и бюстове на отец Круж, които нощният рев на тигрите разтърсваше в артритен ужас по рафтовете на витрината, мистични търговски инвалиди, слагани за украса на хладилниците върху овално мильо, така че мъркането на уредите сякаш извираше от глинените им гърла, мъчени от оригване на компа. От прозореца в стаята на братята ми се виждаше заглаждението са камилите, на чието отегчено изражение липсваше като допълнение директорска пура. Седнал върху клозетната чиния, където остатък от река агонизираше с къркорене на черва, слушах рева на тюлените, чиято прекомерна ширина не позволяваше да плуват по водопровода и да се спускат в струята на чешмите с нервното сумтене на изпитвач по математика. В някои нощи, командвано от астмата на баща ми и ритмичните й подсвирквания на слонски ездач, леглото на майка ми стенеше като поразено от лумбагото на беззъбия слон, който подрънкваше звънчето в замяна на някоя зелка в една търговия, с векове незасегната от инфлацията. Продавачката на фъстъци, на която липсваше левият лакът, въртеше панерения си поминък под нашия балкон и разказваше на баба ми в отвесни словоизлияния, отдолу нагоре, за пиянствата на мъжа си, в чиято груба сила тътнеха откъси от Максим Горки на издателство "Минерва". Утрините бяха населени с тукани и хибискуси, сервирани с хлебчетата за закуска, които оставяха по пръстите брашното или прахта от небърсаните мебели. Слънчевото петно следобед ситнеше по пода с потайния тръс на хиените, като последователно огряваше и скриваше шарките на килима, нащърбения релеф на цокъла, портрета на един чичо пожарникар на стената, озарен от мустаци и с лъскава каска, хвърляща домашните отблясъци на топчеста брава. Във вестибюла имаше шлифовано по ръба огледало, което нощем се опразваше от образи, ставаше дълбоко като очите на спящо бебе и бе в състояние да побере в себе си всички дървета от градината и орангутаните, виснали на халките си като огромни замръзнали паяци. По онова време хранех безумната надежда да опиша някога изящни спирали около царствените хиперболи на чернокожия учител с бели обувки и розови панталони, понесъл се с шум на макари, с каквито винаги съм си представял трудния полет на ангелите на Джото, зареяни в библейските си небеса с невинни въженца. Дърветата край площадката щяха да спуснат завеса зад мен, сключвайки плътните си сенки, и това щеше да бъде моят начин да си отида. Може би, когато остарея, заточен с часовниците и котките си на някой трети етаж без асансьор, ще въприема изчезването си не като потъване на корабукрушенец, залят от лекарствени опаковки, лечебни лапи, билкови чайове и молитви към Светия дух, а като момче, което ще се надигне от мен също както душата от тялото в рисунките на катехизиса и ще се приближи с неуверени пируети до изправения негър с опъната от брилянтина коса, чиито устни се изтеглят в загадъчната и безкрайно снизходителна усмивка на буда с кънки.

 

 

 

 

---

 

 

Книгата е издадена на български език с марката на издателство „Colibri“ и може да бъде закупена с голяма отстъпка от сайта на издателството!

 

 

Издателство ``Колибри``!

 

Електронна публикация на 19. февруари 2015 г.
Публикация в кн. „На края на географията“, Антониу Лобу Антунеш, пр. Даринка Кирчева, Изд. „Колибри“, С., 2005 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]