Антонио Фрага

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

СОЛ КЛЮЧ*

 

Антонио Фрага

 

Превод от португалски: Вера Киркова-Жекова

 

Корица на книгата

         Антонио да Фрага Фернандес е роден през 1916 г. в тогавашната столица на Бразилия – Рио де Жанейро. Решен е да следва свой собствен път, когато още съвсем млад бива изправен пред раздялата на родителите си и е принуден да преживява от работа в бедните квартали на Рио. По-късно заминава да преподава в Минас, да копае диаманти в западната част на централна Бразилия, да обработва земя във вътрешността на щата Рио. Завръща се в град Рио де Жанейро и работи като журналист. После става служител в отдел за подпомагане на бедните. Животът му сам по себе си представлява стажуване в онова, което през седемдесетте години бихме нарекли „маргиналност” – бедните хора, маргиналните хора, неподвластни на законите на държава, която не им осигурява прилични условия за живот, хора, неподвластни на възприетите обществени нрави. Тъкмо за тази „маргиналност”, със съответния й жаргон, той пише с обич (но комплицирано) в творбите си. „Без дом”, написана за четири дни през 1942 г. е неговата първа и единствена новела. Публикувана е от злополучно издателство, което той самият създава заедно с още някои писатели (част от тях признати автори). Другите му творби са разкази и хроники, публикувани по разни вестници и списания, с по-издържан език, но все така отнасящи се за бедните хора. Впрочем, тази пристрастеност към бедните и маргиналните (днес бихме ги нарекли „отхвърлени”) не е единствено отражение на средата, в която е принуден да живее един неграмотен работник, спонтанно предрешен като писател. Напротив, Антонио Фрага винаги е чел, учил и преподавал всичко най-напредничаво. През 1945 г. е част от литературния кръг „Малро”, заедно с известни имена като Антонио Олинто. Самата новела „Без дом”, изключително оригинална и нестандартна по форма (не е разделена на части, а на „Първи рунд”, „Втори такт” и „Трето действие”), съдържа фрази и цитати на английски, френски и италиански (включително и от Пирандело – пиесата „Седем персонажи търсят един автор”). А разказите доказват солидна ерудираност. Следователно, жаргонът е авангардно бунтарско решение. Поради всички изложени причини Фрага би могъл отдавна да е причислен към модернистите от Сао Пауло. За беда, той така и не успява в живота. Независимо че „Без дом” е преиздадена още два пъти, през 1978 и 1990 г., Антонио Фрага умира през 1993 г., почти неизвестен, в предградие на Рио де Жанейро, където пише и преподава литература в дома си. Творчеството му е преиздадено през 1999 г. в книга със сполучливото заглавие „Без дом и други неща”. Така този голям автор от Рио е оценен едва след смъртта – вече не като „модернист”, остаряло днес понятие превъзмогнато в политиката и социологията, а като забележителен предшественик на постмодерното време, валидно и за литературата. Тук подбраният разказ, „Сол ключ”, безупречен в езиково отношение, без жаргон, със съвсем съвременно и универсално звучене, е от 1972. Първоначално е публикуван в „Бразилски вестник”, в град Рио де Жанейро.

 

 

 

         Имало едно време, или не само едно време – не претендирам да съм точен – петима мъже в ранна утрин.
         Нощта си била отишла; но шепа звезди все още блестели на небосвода, като се опитвали да наложат своята светлина над тази на зазоряването. Обаче колкото и героични да били звездите, трима от петимата мъже не им обръщали ни капчица внимание; застанали прави, на свой ред се готвели да блеснат, давайки мнение по отношение на положението на четвъртия човек – той бил легнал на прага на един портал.
         Понеже е ясно, че единият от тях се намирал отляво, а другият – отдясно на тоя, който бил по средата, ще кажа, още по-ясно, съответните им позиции: онзи отляво – бил левият; десният – бил отдясно; а тоя, който стоял по средата, бил в центъра.
         Левият заговорил пръв. В съзвучие с положението си, казал:
         – Бунтувам се при мисълта, че това бедно създание, когато му се приспи, няма къде да легне; когато огладнее, няма какво да яде; когато пожелае да прави секс, няма жена. Но един ден, приятно ми е да предвидя това, неговата въоръжена десница ще настоява да се поделят всички блага, защитавани от подлата полиция.
         Крайните, както и противоположностите, се привличат. Та, не би имало нищо странно десният да се съгласи с левия. Обаче...
         – Лъжеш се, драги мой – изразил несъгласието си той. – Ако един ден се измъкне от положението, в което се намира, точно защото ще разбере, че слабите не могат нищо, този беден дявол ще застане в служба на силните, на полицията.
         Настъпила дълбока тишина.
         С разперени ръце и с длани върху гърбовете на другарите си отляво и отдясно, човекът в центъра приличал на кръст.
         Вдигнал дясната си ръка и я поставил внимателно върху рамото на десния.
         – Не, ти също си в заблуждение – възразил на свой ред. – Тази изстрадала душа никога не ще пожелае да замени своето положение на мъченик с това на палача. Който причинява страдание, дори тук, на земята, не е щастлив. Блажени са страдащите, защото тяхно е Царството небесно.
         Изправил глава като по този начин мимически подчертал казаното и задържал поглед в безкрая. Звездите все повече и повече избледнявали сред червеникавите отблясъци на утрото. Поздравявайки новия ден, някакво далечно кукуригане му припомнило думите Христови: “Право, право ти казвам, преди петелът да пропее, ти три пъти ще се отречеш от мен.”
         Тогава шум от стъпки заглушил гласовете от кокошарника. Обут с налъми, превит под тежестта на огромен кош, от запад се появил петият човек. Умора ли? Любопитство ли? И двете заедно ли? Не зная. Зная, обаче, че на малко разстояние от останалите той свалил товара на земята и за кратко време ги огледал замислено. После извадил от коша един хляб – златен и топъл като слънцето – застанал до заспалия и го събудил за великата правда на препитанието.
         Бил обикновен жест, но сторил чудото да оживи чертите на лицето на левия: устата му останала полуотворена, а цялото му чело се изпълнило с бръчки:
         – Невероятно, не ви ли се струва!? – казал той след миг, обръщайки се към другарите си. – Преди малко говорехме, а сега...
         Прекъснал и посочил с показалец. Гладният държал храната с две ръце и поглъщал лакомо големи залци. Петият човек останал на две крачки от него, за да го наблюдава, забавлявал се.
         – Защо му даде хляб?
         Запитаният извърнал глава по посока на гласа. Очите му се срещнали с тези на левия.
         – Защо?
         – Ама че въпрос? – на свой ред се изненадал човекът от центъра.
         С едно движение на ръцете левият го накарал да замълчи.
         – Без съмнение, – отново подел той, все така обръщайки се към петия човек – тъй като не умееш да се изразяваш с думи, си се опитал да вложиш в този жест цялото отвращение, породено у теб от ония, които са довели нещастния човечец до такава нищета, така ли е, или не?
         Петият човек като ехо казал:
         – Не.
         – Разбира се, че не! – възмутил се човекът от центъра заради липсата на разбиране от страна на другаря. – Длъжни сме да помагаме на нуждаещите се, да поддържаме слабите, на жадните – да дадем да пият, а на гладните – да ядат, в името на Онзи, пред когото всеки трябва да коленичи.
         Направил пауза, по време на която се обърнал. Петият го гледал с умиление.
         – Не е ли така?
         Страдалният израз върху лицето на другия се сменил с подигравателен.
         – Не.
         Човекът от центъра отново се настървил. Намръщил се и размахал ръка във въздуха.
         – По дяволите! – изругал той, без да мисли. – Възможно ли е, господине, да можете да казвате само не, все не?
         – Не – потвърдил петият, като този път си позволил да се усмихне свободно.
         Десният също се засмял.
         – Главата на моя приятел е пълна с нелепи приумици и глупости – уведомил. – Според него, който дава на бедните, служи на Господ.
         Млъкнал замислено.
         – В известен смисъл, има право – съгласил се веднага след това. – Никой нищо не дава безвъзмездно: само услужва, дава на заем. Но не ви ли се струва, че вместо да искаме заемът да бъде върнат в рая, след смъртта, би трябвало да си събираме дължимото ощe тук, приживе?
         – Не – повторил спокойно петият.
         Понеже мнението му не било прието, десният го изгледал от глава до пети, с презрение. Малко след това, все така с презрение го видял да се отдалечава към коша си, да се навежда над него и да започва да нарежда съдържанието му.
         Мълчаливо гладният току-що бил изгълтал и последните трошици.
         Лицето му отразявало чистата наслада на плътта. Гледал към наведения над коша човек, чиято коса блестяла под слънцето. Ободрен от храната, и той пожелал да си позволи лукса да зададе един въпрос:
         – Кой сте вие?
         Петият се поизправил и го погледнал, а зениците му блестели. Непринуден, като слънцето, което го огрявало, бил и отговорът му.
         – Аз съм хлебарят – казал той.
         После, поставяйки коша на главата си, подновил своя ход, сам, напред, по посока към изгрева.

 

Кеймадос, 1972

 

 

 

 

 

---

 

 

*Из „ОЩЕ БРАЗИЛСКИ РАЗКАЗИ“ (Посолство на Бразилия, ИК „Пет плюс“)

 

 

Подбор, въведение и представяне:

 

Жозе Аугусто Линдгрен Алвес (Бивш посланик на Федеративна република Бразилия в България)

 

 

Превела от португалски:

 

Вера Киркова-Жекова

 

 

Произведението е публикувано с помощта и любезното съдействие на
МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ НА БРАЗИЛИЯ

Електронна публикация на 09. април 2015 г.
Публикация в кн. „Още бразилски разкази“, Посолство на Бразилия, Издателство „Пет плюс“, С., 2014 г.

г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]