Антон Кастро

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

РАЗХОДКАТА НА ВДОВИЦАТА

 

Антон Кастро

 

Превод от испански: Рада Панчовска

 

 

На Агустин Санчес Видал1

 

 

         Грасиела Хестал правеше всеки ден разходката на вдовицата по плажа. Все едно беше дали имаше прилив или океанът оставяше дълга плажна ивица от бял пясък, застлана с хълмчета от зелени водорасли като влажни водни змии. Там отиваше, втъкната в черна рокля, с шалче на главата, и обхождаше от край до край песъчливата почва: първо плажа на Каракол2, после по-малкия му придатък, Караколильо, закътан от къпинови храсти и ниски стени от бръшлян, и накрая обширния изравнен терен пред рибовъдното стопанство за различни видове миди, раци и омари. Често, преди да запалят кладите, за да се пекат сардини, се отправяше към пристана, оставен от стъпало на морското дъно от малък скален блок и пещера под ресторанта Ромпеолас. Отделяше за разходката около половин час: погалваше ладии, сбираше някой боклук, разравяше, докато открие дрешка или обувки, и се връщаше у дома, от другата страна на плажа. Мислеше: „Друг безполезен ден“.
         Съпругът й Делфин Гобантес, беше единственият от седемте корабокрушенци от кораба Малиаше3 – който катастрофира пред бреговете на Малпика и островите Сисаргас – чието тяло не беше върнато от прибоя. Неговите другари се появиха по дължината на крайбрежието в най-невероятни форми: един се появи на О Ранял без ръка и с потрошени зъби; друг бе връчен от вълните с отворени и безкрайно сини очи, по-големи, отколкото някога са били, или така каза жена му, Анита Росенде, която го помнеше като най-красивият моряк на света; дори имаше един трети, който бе хванат в мрежите на гемия, сякаш беше акула, и така се представи в сутрешната търговска борса за изумление на хората. Всички те бяха погребани в различни дни: Селището Кайон живя сред постоянни сълзи, в чисто отчаяние от бдения над покойници, сбогувания, помени и меси. И Мануел Сеара де Кастро, портретистът от Камполонго, направи погребален сеанс със снимки, който вече съставя част от поразителния драматичен архив на гилдията. Делфин Гобантес не се появява на щампите с останките. На единствената си дагеротипна снимка в черно и бяло е нахапал ябълка.
         Минаваше времето и морето изглежда забравяше напълно за съпруга на Грасиела. Дори не връщаше онази козирка, украсена със сирена и котва, нито карираната риза, нито панталона, нито онзи златен кръст с гравираните им имена, Делфин и Грасиела, нито ожулените пръсти, с които обичаше да я погалва по обед, когато се връщаше от стоковата борса, след тръжната продажба на рибния улов. Това беше големият момент на любовта, мига на френетичност. Грасиела, в онези дълги разходки, имаше време да възстанови хиляди пъти историята на връзката им, споровете, очакванията, проектите за бъдещето, привичките на една недоверявана интимност, която понякога се чувстваше насърчавана да разтръби в самотата на свечеряването пред морето, когато вятърът вие откъм боровете и канарите: „Тук точно, на това палто, съгрешихме за първи път. Мислех, че полудявам.“ Онази церемония – наричаше се разходката на вдовицата с еднаква част уважение и съчувствие – започна да я изморява; бяха преминали повече от шест месеца, и привидението изглеждаше тя, зловещата сянка, която изхвърляше океанът всяка привечер. Бушан, старият фараджия, й каза един ден: „Мислила ли си, Грасиела, че може пък твоят мъж да не е бил на борда?“. Дори не й беше минало през ума. Зададе си десетки въпроси, които имаха само един възможен отговор: Делфин Гобантес ловеше риба на Малиаше. Въпреки това, едно малко разследване сред моряците и работниците на кея я доведе до необичайно състояние на подозрение и изумление: никой не си спомняше да го е виждал сред останалите, никой не му беше хвърлял инструменти или мрежи, или непромокаем комбинезон от пристанището. Онова препитване направи това очевидно и тя помисли, че след нея се множаха злословията, слуховете, може би подигравките.
         Така се стигна да вземе неочаквано решение. Неразумно, по-скоро. По онова време по телевизията бяха излъчили репортаж за едно село в планината на Уеска, населено с неженени мъже, което бе отправило публична покана да отидат там жени, желаещи да се омъжат, да започнат нов живот или да изпитат необичайно приключение. Като пристигали с автобуси, се организирали танци, фиести, срещи. Програмата отчиташе ехото от идеята: браковете, които се бяха изковали, децата, които се бяха родили, приспособяването на чуждоземките, многобройните провали с последващото бягство, новото общество на селото, което се наричаше Сан Хуан де План. Или нещо подобно. Инициативата се пренесе по други места в други райони на страната, но на Грасиела Хестал й хареса онова малко планинско селце. След като обмисли своето положение, й се стори, че там има много малко за правене: че всичките ергени, или стари ергени, вече ще са имали много, от което да избират и тя не е онова, на което се казва красавица. Нито висока, нито слаба, нито хубава, нито грозна, по-скоро обикновена: една жена от многото, подтиквана от копнежа да забрави предишното си съществуване.
         Стана редовна посетителка на Обществената библиотека на Кайон, и там разглеждаше книги, енциклопедии и карти за географията на Арагон. Научи имена, които никога не беше чувала – Собрарбе, Сомонтано, Лигуере, Салент, Йебра де Баса, Аргис, Вал де Ечо, Пуяруего, Айниеле, и т. н. – и се запозна с онзи незнаен свят, който беше на повече от хиляда километра от дома й. И сред толкова места, където си представи един нов живот, подобен на рая, избра едно не много далече от Сан Хуан, Прадиесо, и начена постъпките, които знаеше, че са използвали предхождащите я авантюристки. Започна да изпраща писма до кметството; по-късно, когато минаха три-четири седмици и не получаваше отговор, си помисли, че енорията и господин свещеника би могло да са съюзници, за които не беше помислила. В писмото, винаги писано на ръка, излагаше положението: припомняше, че бе видяла репортажа по телевизията, с гласа на прочут актьор, неин земляк, Фернандо Рей, и че знаеше, че в близки села също се плодяха ергените, които искат да се оженят, макар да са били по-малко смели и не са отправили поканата. И после излагаше, в два блока, своите качества и своите изисквания. Припомняше, че е трудолюбива у дома, че може да прави почти всичко, и че фактически го е правила като вдовица на моряк, каквато е – шиеше мрежи, помагаше на борсата, работеше в градината и на бостана, участваше в колективните задачи и поддържаше дома чист и уханен, – и че не е зле наглед, макар да не е онова, което се казва истинска женска; като пример да си припише осезаеми качества, съобщаваше, че „очите ми са ясни, зеленикави като боровете, които бдят над мен всекидневно, докато се разхож-дам по плажа“. И после, що се отнася до стремежи, бе скромна: само жадуваше да намери добър и работен мъж, който да иска подкрепа, разбиране и „нужната обич, за да остарее в онези местности, които трябва да не са много различни от тези, само че там няма море“. Ще се усеща, помисли, че се опитва да направи нещата добре, че се старае както в калиграфията, така и в изразяването.
         Отговорът дойде най-накрая. Беше подписан от енорийския свещеник Леонардо Бердун, който я уверяваше, че не е лесно да се удовлетвори молбата й, защото обширната долина живееше сред загрижеността, безредата и съня. Напомняше й, че и в Прадиесо, близко до Сан Хуан де План, идват много писма като нейното и че, за да се придвижи сред отбора кандидатки, би трябвало да знае още някои неща. Чувства ли се способна да живее затворена сред онези откъснати земи? Не се ли страхува да се обвърже с мъж, за когото не знае нищо, по-скоро грубоват и мълчалив, примитивен и вероятно съвсем не почтителен към една жена поради липса на навик? Не е ли, в действителност, една обезнадеждена жена или една лека жена, която се стреми към забавление за няколко седмици? Въпросите се натрупваха до дузина и посланието се допълваше с една последна молба: Можеше ли да изпрати няколко скорошни снимки на лице, тяло до кръста и с морето като фон?
         На Грасиела Хестал всичко й се струваше добре в нейната ситуация. Не можеше да избира; освен това, вече беше била жертва на една или друга закачка. С повече безочливост, отколкото съчувствие, един й бе казал: „Караш вече много месеци сама. Ако имаш нужда от мъж, обади ми се...“. Така че телефонира на Мануел Сеара де Кастро и го помоли да й направи, дискретно, пълен фоторепортаж с различни дрехи и фокусирания и ъгли, които изпрати след няколко дена на Леонардо Бердун. Отговорът не накара да го чакат. Свещеникът казваше, че е невъзможно да й отредят някой ерген, защото почти не оставали, „най-малкото никой, достоен за обичта Ви“, но че той имал нужда от домакинка, някоя старателна и почтена жена, която да се грижи за имота му и него самия, и че би я приел очарован в своя дом със скромността, която лошо заплатеното му занятие му позволявало. Грасиела не беше обмисляла такава възможност, но си помисли, че съдбата ще я подпомогне. Нито помоли за снимката на свещеника, нито на къщата, където живее, и реши да приеме поканата. Замина затам, без да каже на никого: посети уединеното гробище на Кайон, целуна овалната снимка на майка си, вписана в железен кръст, направи последната си разходка по брега и затвори къщата. Ако някой я беше наблюдавал скрито, щеше да я види коленичила върху възвишението, вдадено в морето, с разсеяни очи; по онзи начин искаше да свика всичките си фантоми, да свика и се сбогува със своите спомени, и да преповтори скрития си живот, страшните мигове, които я бяха довели до опустошението. Да се чувства безприютна и самотна в селото на китоловни кораби и чудеса, което я бе видяло да се ражда. Вятърът и нощта смекчиха последната й фраза: „Ако те е погълнало течението, Делфин, очаквам да съумееш да ми простиш“.
         Замина на следващата сутрин с кожен куфар и черна чанта в ръка. За два дена, след много странстване с влак и прехвърляне на вонящи автобуси, стигна до планините, където я чакаше раят. Застигна неочаквано свещеника в страничното крило на онази романска църква Сан Ламберто. Реакцията на двамата беше спонтанна. Той, след поздрава и сърдечния интерес към пътуването и коментарите относно промяната на пейзажа и на климата, й припомни колко много очаква от нея. Грасиела си извади не много благоприятно начално впечатление. Леонардо й се стори хладен, не много гостоприемен, властен. Защо й беше припомнил, че трябва да работи здраво? Не бяха ли се съгласили, че тя приема условията?
         Хареса й къщата: от някогашен камък, с голям комин, по-скоро малки прозорци и малка градинка отзад. „Не много далече от къщите имаме нашата зеленчукова и овощна градина. Като другите.“ На Грасиела й хареса много кухнята със столовете є, запаленото огнище, шкафовете за порцелан и бюфетите за фаянс. Свещеникът й показа стаите: трапезарията, строгата му стая, доминирана от кръст от месинг и дърво и голямо легло („имам много неспокоен сън“, обясни), и тази, която щеше да бъде нейната стая, с прозорец към градината и към снежните планини на Пиренеите. Грасиела помисли, че там можеше да бъде щастлива. Беше й харесало селото: тесните му улички, площадът, сградата на хлебарницата, училището на два етажа, хората, които щъкаха насам-натам със своя добитък и тракторите си, прозрачният и уханен въздух. Много я беше впечатлило да види елени сред канарите по хълмовете; макар по-късно да разбра, че в действителност са били диви кози.
         Изглежда се приспособи незабавно към новия си живот. Усвои скоро разписанието на свещеника – месите всяка вечер, трите излизания седмично до съседните села, партията карти в четвъртък след като обядва в Каса Хистаин, и т. н. – и хранителните му навици: на енорийския свещеник му харесваше месото, хляба и плодовете, маринованата яребица и с шоколад; губеше мярка от време на време с ликьорите и можеше да се понапие. Впрочем, беше потвърдила, че първите й впечатления бяха лъжливи: Леонардо Бердун беше самотник, верен по призвание, който даваше всичко за малко привързаност и побъбряне. Беше установила включително, че за разлика от други свещеници, които беше познавала, дори не беше фанатик на учението, нито упорит пророк, който поучава когото свари: ценеше реда, да води уроците по религия с хлапетата два пъти седмично и да планира съществуването на селото дискретно, без да души излишно в живота на останалите. И това, което беше още по-до-бре, без да се меси на онези, които не присъстваха на службите или, което беше по-лошо в онази дива и девствена долина, работеха в неделя и по празници. Ако трябваше да го определи с две думи, Грасиела щеше да каже: „Кротък и крехък“.
         Макар скоро да се увери, че беше се оказала малко недалновидна. И добави епитета „пламенен“, защото свещеникът не се забави да разгъне онова, което трябва да беше истинският му план. Сближаването, което премина в досаждане, емоционалният шантаж, който отведе към завладяването, изкушението, което стигна до сладострастието. В началото той се оплакваше престорено от ужасни кошмари, казваше, че стаята се пълни с полюляващи се сенки и с викове, искаше й панически чаша вода, миг компания, влажна кърпа, която да успокои трескавите му слепоочия. Или я молеше да седне до леглото му и да му разказва истории от своя край, за онава далечно море, от което идваше, за корабокрушения или за онези монаси йезуити, които разфасовали китовете в Кайон през ХVІІІ век. Почти без да си даде сметка, Грасиела Хестал започна да дели легло с Леонардо Бердун, без почти да се срещат сред чаршафите. Или срещайки се само със студените рамене, с бедрата, с коленете. Но имаше един ден, в който желанието на двамата се концентрира в една точка: в очите, в кожата или в цялото легло, и там се случи онова, което трябваше да се случи, онова, което Леонардо винаги бе желал да се случи, онова, което самата Грасиела бе сънувала някой път пред вълните, между писмо и писмо, може би несъзнателно. Когато свършиха, треперейки още, на Грасиела се изплъзна един вулгарен израз: „Кой те научи теб как се люби жена?“ Беше първият път, когато му говореше на ти.
         Започна ново съществуване за тях, начертано от разпалеността и обсебването. Грасиела се почувства отново съвсем жива и жена, която жаждаше да притежава и да бъде притежавана в който и да е миг. Леонардо също се промени по характер и се разкри като ентусиазиран любовник, който добавяше всекидневно нови нюанси към сексуалното си идолопоклонство: ласки, стойки, места, вкус към бельото, съвместни ритуални умивания и една безцеремонност, която изненадваше Грасиела. Възползваха се от времето за лягане и ставане, и нагласяваха будилника на някой час от зазоряването, за четири или за пет, миг, когато започваха отново онова наслаждащо и преливащо усърдие, онзи концерт от стенания, който напомняше на Грасиела морето на всички крушения. Предизвиканото безсъние облекчаваше суровата зима нагоре в планината. В онези мигове Грасиела го наричаше „моят лъв“, което беше доста мило: ако не бе заради нежността, която тя проявяваше, Леонардо би могъл да помисли, че става въпрос за присмех, защото бе еднорък, с лява ръка до лакътя, и по-скоро сух, висок и сух като ясенова върлина.
         Населението забеляза душевната промяна на своя свещеник, една за-разителна радост, която приличаше много на щастие. Проповедите бяха по-кратки и бяха наистина вдъхновени, постигаше божието послание да се нагоди по-добре към всекидневните събития, да въздейства цялата му метафизическа и поучителна стойност. Изповедите изгубиха характера си средно между клюкарски и непристоен. „Нечисти постъпки, да, но кои – обичаше да разследва енорийският свещеник: – пожелал си Кармела Сусин, хлебарката? Имаш ли връзка с Паулина Росенде, щерката на аптекаря, или си я свалял просто така в оборите, мислейки за Матилде, учителката?“. Некролозите при погребенията започнаха да стават по-емоционални и престана да го интересува дали госпожите изпълват олтара с цветя.
         Когато дойдоха първите танци през пролетта, го виждаха да съзерцава Грасиела с пламнал поглед, сякаш беше влюбен юноша. Оставаше между старците и ергените, близо до подиума на музиката, и я гледаше как се движи насам-натам, танцувайки с други жени: то беше друг неизразим миг на щастие. Там беше неговата дама, подмладена, обикаляща, въртяща се като крилата на вятърната мелница на нощта, разтърсвайки под дрехата онези бедра като жарава, докато свиреха Лос Тарантос и пееше изключителната им вокалистка, Лара Бербегал, момичето от Биескас, както също бе позната. Ако имаше някой в селото, който да не подозираше какво се случва във вътрешността на жилището на енорийския свещеник и слугинята му, след онази сцена на пролетните празници, не би му останало никакво съмнение. Леонардо и Грасиела имаха любовна връзка. Други отиваха още по-далече в заключенията си: Леонардо и Грасиела се обичаха. Сляпо.
         Скоро се получи публичното потвърждение. Грасиела го обяви, сякаш без да иска, в месарницата. И в пералнята. И в хлебарницата. И в магазина за хранителни стоки. Не че се перчеше с това, но помисли, че беше толкова очевидно, та за какво да го крие. На някои места й измъкваха по нещо; на други не го отрече, на които имаше доверие, като Кармела Сусин, хлебарката, го потвърди. И в хода на дните, с повече простодушие, отколкото аморалност, прибави подробности. Добре, може би откриваше, че от нейното положение произтичаше известно усещане на превъзходство и, с известна зловредност, реши да го използва. Знаеше, че отприщва завистта, не толкова заради привлекателността на своя любим, колкото от крайния резултат на своята дързост, от насладата, която добиваше, от свободата, с която действаше. Освен това, не се колебаеше да обяви, че Леонардо „не чувства никакво угризение“.
         Грасиера Хистал не познаваше добре онези долини, затвореността, в която са живели в продължение на години, климатът на недоверие към чужденеца, който често се разразява. И не знаеше два ключови факта: един вид колективно наказание, което е било приложено два пъти в Прадиесо през няколко години. Първият се случил на така наречения мост на Холандеца, стар каменен мост, от който бил хвърлен в пустотата един фотограф и антрополог от Амстердам, който следвал стъпките на френския репортер от деветнадесети век Лусиен Брие и на друг фотограф на име Франсиско де лас Ерас – който бил обезсмъртил гиганта Фермин Аруди три месеца преди смъртта му през май 1913 година, – и навлязъл прекалено в тайната социология на селището. А вторият имаше за главен герой един просяк, който се местеше по своя прищявка из градините на населението и живееше в тях, хранейки се с техните плодове и спейки на завет под тяхните ябълкови и крушови дървета. Един ден се появил мъртъв в същата пропаст, и колкото и да се разследвало – толкова или повече, отколкото за холандеца, оттам името, което се дало после на моста – никога не се разбрало нищо. Било като съзаклятие за мълчание на всички жители или на едно много добре организирано тайно общество, способно да ликвидира всеки нежелан. С Грасиела Хестал този таен механизъм също се пусна в ход. След няколко дена епископството в Уеска започна да получава разобличителни писма относно разпуснатия живот на енорийския свещеник: писма от общинската корпорация на Прадиесо, от сдружението на жените, което се образува с такава цел, от земеделските кооперативи, от религиозните дружества, от присъединените села, в които отслужваше Леонардо.
         Предизвика се голяма бъркотия, която едва се прехвърли, въпреки това, в медиите. По онова време, освен това, се решаваше една полемика за религиозното художествено наследство между Каталуня и Арагон, в която се намеси самият Ватикан, и се правеха опити да се възстановят някои от предметите, които беше откраднал Ерик Белгиецът (така се го-вореше) от отшелническите килии и църквите в Горен Арагон. Леонардо и Грасиела бяха слисани; тя разбра своята непредпазливост, и я възприе без сълзи и без да даде проява на уязвимост. Свещеникът не изостави задълженията си и изтърпя бурята сред слухове за уволнение и преместване. „Макар да ти се струва странно – довери на Грасиела, – само се чувствам близко до Бог посредством любовта, в онзи миг се съзнавам повече свещеник отвсякога. Не мога да разбера защо ни се забранява тази радост.“ Само направи един упрек на своята помощничка:
         – Не знам дали си напълно неосъзната или това е едно отмъщение.
         Било каквото било (на израза липсваше злост), Грасиела и Леонардо продължиха да се умесват в експлозивното си желание. И от онази връзка, една жена винаги знае кога се случва магическият миг на заплождането, се породи непредвидената развръзка на тази забранена страст. Грасиела потвърди малко късно, че беше забременяла. Онова наистина беше силна плесница на съдбата, едно брутално разтърсване, по-силно от омразата, завистта или смъртния грях, в който живееха. Онова наистина нямаше да може да се толерира, и реши, отново, без да каже нищо на никого, да си отиде. Имаше само един дом на света и само в него искаше да се завърне: Кайон, морето и куп други спомени, с които щеше да се завърне. Съчини скромна бележка – „Не съжалявам за нищо, Леонардо, но знам, че трябва да си замина. Не ме търси, че няма да ме намериш“, – използва едно излизане на свещеника и замина със същия автобус, който я бе докарал почти година преди това.Върна се в Кайон и остана там. И тогава се родих аз: Леонардо Хестал. Пораснах, изучих морските работи и можах да отида в Университета. През лятото работя в рибовъдното стопанство и през останалото време уча филология в Сантиаго де Компостела. Ако някой път съм питал за баща си, никога не получих отговор: при един случай мама ми каза, че съм син на моряк, изгубен в дъното на морето, Делфин Гобантес. И там свърши обяснението й.
         Бушан, старият фараджия, е като паметен арсенал за нашето минало. Никой по-добър от него, за да ми говори за моя родител.
         – Мога да ти разкажа за него някои неща, но Делфин не е твой баща.
         – Как така не е мой баща? – му отвърнах.
         – Не, не. Сигурно е, че не. Но аз не мога да ти кажа повече, защото не знам нищо. Отговорът го знае майка ти.
         Останах потресен. Кипях от негодувание към Бушан и, най-вече срещу майка ми. Отидох да я търся на пристанището, където редеше сухи змиорки и я хванах за ръката, и я отведох вкъщи. Затворихме вратата и двамата останахме сами с огромната тайна, която разказах току-що, докато вълните бучаха навън и сякаш подкопаваха основите на високата скала. Или да утвърди две-трите мистерии на нашия живот.
         Мама, при моята дезориентираност, се изправи и, със спокойствие, което наподобяваше хладнокръвие, каза:
         – Ще можеш да го понесеш. И аз съм дъщеря на свещеник. И го знам от много преди теб: от когато бях момиченце.

 

 

Бележки:

 

1 Агустин Санчес Видал (Силерос де ла Бастида, Саламанка, 1948), испански писател, сценарист, есеист, професор по история на киното в Университета на Сарагоса. Отрасва в Логроньо, столица на автономната област Ла Риоха, завършва Хуманитаристика в Сарагоса с докторат за поета Мигел Ернандес. Специалист по творчеството на Луис Бунюел и други арагонски режисьори като Борау и Саура. Писал е музикална критика във вестник Ел Диа де Арагон, участва в книги за Битълс, за Саймън и Гарфънкъл, напоследък многостранният му талант се изявява в полето на романа. Кметството на арагонската столица го избира за Почетен гражданин на Сарагоса през 2011 г. -Б. пр. [горе]
2 Каракол (Охльов), Караколильо (Охльовче), Ромпеолас (Вълнолом) – названия на испански. - Б. пр. [горе]
3 Малиаше – урочасване, вреда, причинена от магия (галисийски) - Б. пр. [горе]

 

 

 

Антон Кастро, „Разходката на вдовицата“, Бурни вълни. Барселона: Дестино, 2006.

Електронна публикация на 19. юни 2014 г.

г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]