Амос Оз

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

Из „Познание за жена“

 

Амос Оз

 

Превод от английски: Маргарита Терзиева

 

 

 

         1.

 

         Йоел свали странния предмет от лавицата и го огледа внимателно. Брокерът сметна, че клиентът не е чул въпроса, и повтори:
         - Искате ли да погледнем и отзад?
         Йоел вече бе взел решение, но не отговори веднага. Винаги правеше малка пауза, преди да отвърне и на най-простички въпроси, като „Как сте?“ или „Нещо ново?“. Сякаш думите бяха лична собственост и не биваше човек да ги раздава с лека ръка.
         Брокерът чакаше. Тишината превзе стаята. А тя бе обзаведена с вкус – голям дебел тъмносин килим, фотьойли, диван, махагонова масичка за кафе, вносен телевизор, огромен филодендрон в ъгъла, облицована с червени тухли камина, а в нея красиво преплетени цепеници, сложени по-скоро за показ, отколкото за употреба. В трапезарията имаше голяма маса от тъмно дърво, около която бяха наредени шест стола с висок гръб. Липсваха само картините, празните им места личаха ясно по стените. През отворената врата се виждаше кухнята – скандинавски тип, обзаведена по последна дума на техниката. Четирите спални, които вече бе видял, също получиха одобрението му. Амос Оз, ``Познание за жена``, Милениум

         Йоел обходи с пръсти нещото, което бе взел от лавицата. Дървена статуетка, очевидно работа на аматьор. Изобразяваше хищник от семейство котки, издялан от маслиново дърво и покрит с няколко слоя лак. Устата беше широко отворена и острите зъби се виждаха ясно. Предните крака бяха вдигнати в гигантски скок, задният ляв също беше във въздуха – все още свит, с напрегнати мускули, готови да изтласкат тялото нагоре, само задният десен крак държеше звяра прикован към гладкия стоманен постамент. Тялото бе изправено под ъгъл четирийсет и пет градуса и напрежението на мускулите беше толкова осезателно, че Йоел почти усещаше в плътта си болката в прикованата лапа и яростта от секнатия скок. Във фигурката имаше нещо неестествено и неубедително, въпреки че резбарят бе успял да предаде гъвкавостта на хищника. Може би все пак не беше аматьор. Прекрасно изваяните мускули, извитият в арка корем, издутата диафрагма зад мощния гръден кош и дори ъгълът на ушите спрямо тялото, присвити назад, почти прилепнали към главата – всяка извивка беше съвършена, показваше майсторско овладяно предизвикателство към ограниченията на неодушевената материя. Очевидно беше истинско произведение на изкуството, творецът бе успял да освободи фигурката от сковаността на дървото и да постигне първична, груба, почти сексуална жизненост.
         И въпреки това нещо не беше, както трябва. Или липсваше, или пък беше прекалено натрапчиво, прекалено съвършено. Или несъвършено. Но какво, Йоел не можеше да си отговори. Очите го боляха. Отново си помисли, че статуетката е работа на аматьор. Но къде беше дефектът? В гърдите му се надигна гняв, последван от мимолетен импулс да се изправи на пръсти и да се протегне.
         Може би усещането се засилваше от факта, че хищникът със скрития дефект сякаш се надсмиваше над законите на гравитацията. Фигурката беше по-тежка от стоманения постамент, от който се опитваше да се отдели и към който бе свързана единствено с малката задна лапа. Йоел съсредоточи вниманието си именно в тази точка. Лапата бе прикрепена към лека вдлъбнатина в метала. Но как?
         Обърна статуетката и за свое учудване не откри винт, който да държи лапата за поставката. Гневът му нарасна. Отново я обърна, но плътта между ноктите също беше идеално гладка. Какво тогава спираше стремителния скок? Със сигурност не беше лепило. Поне той не познаваше такова лепило, което да удържи тежкото тяло при толкова миниатюрна опора, особено предвид на острия ъгъл между устремената напред и нагоре фигура на постамента. Може би беше време да се предаде и да сложи очила. В края на краищата вече беше четирийсет и седем годишен вдовец, пенсионер, свободен мъж почти в пълния смисъл на думата: нямаше причина да продължава да се инати и да отрича простата истина, че е уморен. Беше си заслужил почивка и се нуждаеше от нея. Очите му пареха и понякога буквите се размазваха, особено когато четеше в леглото на светлината на нощната лампа. Но важните въпроси продължаваха да висят. Щом хищникът бе по-тежък от постамента и бе почти изцяло извън него, статуетката би трябвало да се прекатури. Ако е било използвано лепило, то е трябвало да поддаде още преди години. И ако звярът бе съвършен, какъв бе скритият му дефект? И откъде изобщо идваше съмнението, че има някакъв недостатък? И ако имаше някаква измама, каква бе я?
         Най-сетне, все така обзет от неопределен гняв, който го ядосваше допълнително, защото обичаше да мисли за себе си като за спокоен и уравновесен човек, той хвана звяра за врата и напъна леко, колкото да развали магията и да освободи великолепното животно от тайнствената власт на металния постамент. Може би тогава невидимият дефект щеше също да изчезне.
         - Хей, господине – обади се брокерът. – Ще е жалко, ако я счупите. Да отидем ли да погледнем градината? Изглежда занемарена, но с малко работа сутрин ще се оправи.
         Внимателно, с деликатни движение Йоел прокара пръст там, където одушевеното се свързваше с неодушевеното. Все пак статуетката беше работа не на аматьор, а на сръчен и изобретателен майстор. За момент в ума му изникна стара византийска икона, която изобразяваше разпятието – в нея също бе доловил нещо недостоверно, а същевременно болезнено. Той кимна два пъти, сякаш се съгласяваше със себе си и слагаше край на някакъв вътрешен спор. Духна върху статуетката, за да отстрани невидима прашинка или пък следите от пръстите си, после неохотно я сложи върху украсената с дърворезба лавица между една синя стъклена ваза и медна кадилница.
         - Отлично – каза на глас. – Взимам я.
         - Моля?
         - Реших да я взема.
         - Да вземете какво? – попита объркано брокерът и изгледа подозрително клиента си.
         Мъжът изглеждаше стегнат, уравновесен, вглъбен в себе си, съсредоточен и в същото време разсеян. Стоеше неподвижно с лице към лавицата и с гръб към него.
         - Къщата - отговори тихо Йоел.
         - Наемате я просто ей така? Няма ли да погледнете поне градината? Бараката?
         - Казах, наемам я.
         - И сте съгласен на месечен наем деветстотин долара с предплата за половин година? И всички такси и ремонти за ваша сметка?
         - Да.
         - Де да бяха всичките ми клиенти като вас! – засмя се брокерът. – Щях да прекарвам по цял ден в морето. В свободното си време плавам с лодка. Ако искате, поне да погледнем миялната машина и печката?
         - Разчитам на вашата дума. Ако има някакви проблеми, лесно ще ви намеря. Откарайте ме до офиса да подпишем документите.

 

 

Откъсът от романа "Познание за жена" на Амос Оз е предоставен от Издателство „Милениум“.

 

 

Електронна публикация на 14. декември 2007 г.
Публикация в кн. "Познание за жена", Амос Оз, Изд. „Милениум“, С., 2007
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]