Амос Оз

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

Из „Моят Михаел“

 

Амос Оз

 

Превод от английски: Катя Меламед

 

 

 

         4.

 

         Обичам спомена за боледуването си от дифтерит, когато бях на девет години. Беше зима. Няколко седмици лежах в леглото, срещу южните прозорци. През прозореца можех да виждам една навъсена шир от мъгла и дъжд: Южен Ерусалим, сянката на хълмовете Витлеем, Емек Рафаим, богатите арабски предградия в долината. Зимен свят без подробности, свят от форми, оцветени от светло до тъмносиво. Можех също да видя влаковете, и можех да ги следвам с очи по дългия път през Емек Рефаим, от почернялата от сажди гара, докато завият в подножието на арабското село Беит Сафафа. Пътувах във влака като генерал. Верните ми войски владееха височината. Бях император, който се крие. Император, чиято власт не отслабва от далечината и уединението. В сънищата ми южните предградия се превръщаха в островите Св. Петър и Магелан, които срещнах в албума за марки на брат ми. Името ми хареса. Пренасях сънищата в будния свят. Нощта и денят бяха непрекъснат свят. Високата температура помагаше. Шеметни многоцветни седмици. Бях кралица. Открит метеж разруши хладната ми власт. Тълпата ме плени, затвори, унижи, измъчи. В тъмни ъгли верни привърженици заговорничеха да ме спасят. Вярвах им. Наслаждавах се на жестоките страдания, защото от тях изгряваше гордост. Моята възвърната власт. Оздравявах неохотно. Според лекаря, доктор Розентал, има деца, които предпочитат да са болни, отказват да се излекуват, защото в известен смисъл болестта предлага свобода. Почувствах се като изгнаник, когато оздравях в края на зимата. Бях изгубила алхимичната си власт, умението да карам сънищата да ме пренасят отвъд границата между спящото и будно съзнание. До днес усещам разочарование, когато се събуждам. Присмивам се на неясния копнеж да легна тежко болна.
         Казах лека нощ на Михаел и се качих в стаята. Запарих чай. Четвърт час стоях пред газовата печка, топлех се, не мислех за нищо особено. Обелих ябълка, изпратена от брат ми Емануел, от неговия кибуц Ноф Харим. Припомних си как Михаел безуспешно опита три или четири пъти да запали лулата си. Тексас е очарователно място: копаеш дупка в градината, за да посадиш плодно дръвче и изведнъж бликва струя петрол. Цяло едно измерение, за което никога не бях размишлявала до сега: скритите светове, легнали под всяка моя стъпка. Минерали, кварц, доломити и какво ли не още.
         Написах кратко писмо на майка си и брат си. Писах им, че съм добре. Да не забравя сутринта да купя марка.
         В литературата на Еврейското Просвещение често се споменава за борбата между светлина и тъмнина. Авторът се обвързва с бъдното тържество на светлината. Трябва да кажа, че предпочитам тъмнината. Особено през лятото. Бялата светлина тероризира Ерусалим. Позори града. В моето сърце няма борба между тъмнината и светлината. Спомних си как сутринта се хлъзнах по стълбите в колежа "Тера Санкта". Унизителен момент. Една от причините, поради които се наслаждавам на съня е, че мразя да вземам решения. В сънищата се случват и неприятни неща, но винаги има някаква сила, която решава вместо теб, ти си свободен като лодката в песента: целият екипаж е заспал и се носиш накъдето те отведе сънят. Мекият хамак, чайките, водната шир, едновременно нежна, упойваща равнина и водовъртеж от неизмерни дълбини. Знам, че дълбокото се отъждествява със студено. Но не винаги е така, и не изцяло. Четох в една книга за топлите течения и за подводните вулкани. Някъде надолу, под смразяващите океански дълбини се крие и топла пещера. Когато бях малка, четях и препрочитах книгата на брат ми "Двадесет хиляди левги под водата" на Жул Верн. Има великолепни нощи, в които откривам тайния път през водните глъбини и тъмнина, между зелените и лепкави морски същества, докато почукам на вратата на топлата пещера. Там е моят дом. Чака ме призрачен капитан, заобиколен от книги, лули, карти. Брадата му е черна, очите му блестят жадно. Сграбчва ме като дивак и аз усмирявам яростната му омраза. Малки рибки плуват през нас, като че ли и двамата сме от вода. И като преминават, ни предават томителни кратки тръпки от удоволствие.
         Прочетох две глави от книгата на Мату "Любовта на Цион" за упражнението на следващия ден. Ако бях Тамар, щях да накарам Амнон седем нощи да лази на колене пред мен. Когато накрая признае с библейски език мъките на любовта си, ще му заповядам да ме пренесе на кораб до островите на архипелага, до далечното място, където индианците се превръщат в прелестни морски същества от сребърни петна и искри, и чайките се реят в синия простор.
         Понякога нощем виждам мрачната руска степ. Вледенени равнини, покрити с кора от синкав мраз, който отразява трептящата светлина на една обезумяла луна. Шейна, меча кожа, черният гръб на забулен ездач, бясно препускащи коне, самотно мъртво дърво стои на белия кон, и е нощ в нощта на степта, и звездите продължават да гледат злокобно. Изведнъж ездачът обръща към мен грубото си лице, издялано от пиян скулптор. От края на заплетените му мустаци висят ледени шушулки. Устата му е полуотворена, сякаш тъкмо той издава воя на хапещия вятър. Мъртвото дърво не стои случайно съвършено само на склона в степта, то има своето предназначение, което не мога да назова будна. Но дори будна помня, че има предназначение. И така, когато се връщам, ръцете ми не са съвсем празни.
         Сутринта отидох да купя марка. Изпратих писмото за Ноф Харим. Ядох кифла и кисело мляко, изпих чаша чай. Госпожа Търнополер, хазайката, дойде в стаята да ме помоли да купя газ, когато се прибирам. Докато пиех чая, успях да прочета следващата глава от Мапу. Едно от момичетата в детската градина на Сара Зелдин каза:
         - Хана, днес си щастлива като малко момиче!
         Облякох синята вълнена рокля, завързах червено копринено шалче. Когато погледнах в огледалото с удоволствие видях, че с шалчето на врата изглеждам като дръзко момиче, което навярно изведнъж ще изгуби ума и дума.
         По обед Михаел ме чакаше на входа на "Тера Санкта", до тежките железни порти с тъмни метални орнаменти. В ръцете си носеше кутия, пълна с геологически образци. Дори да ми беше хрумнало да си стиснем ръцете, нямаше да можем.
         - О, ти си, нали? - казах аз. - Кого мислиш, че чакаш? Каза ли ти някой да чакаш тук?
         - Сега не вали и не си вир-вода - каза Михаел. - Когато си мокра, си доста по-неуверена.
         После Михаел ми посочи хитрата, похотлива усмивка на бронзовата статуя на Богородица върху покрива на сградата. Ръцете й бяха разперени, сякаш се опитваше да прегърне целия град.
         Слязох в библиотеката в сутерена. В тесен мрачен коридор с наредени тъмни, запечатани сандъци срещнах добродушния библиотекар, нисък мъж с кипа* на темето. Имахме навика да си разменяме поздрави и остроумия. Той също ме попита, сякаш правеше откритие:
         - Какво се е случило с вас, млада госпожице? Добри новини? Ако ми позволите така да се изразя: "Ярка радост Хана озарява, и то по начин, който възхищава!"
         По време на упражнението за Мапу преподавателят разказа един популярен анекдот, историята за фанатичната ортодоксална еврейска секта, която твърдяла, че откакто Абрахам Мапу издал "Любовта на Цион", в публичните домове се появили още повече легла, Боже опази.
         Какво им беше станало днес на всички? Дали се бяха наговорили?
         Госпожа Търнополер, хазайката, беше купила нова печка. Погледна ме лъчезарно.

 

---

 

* Малка шапчица, която носят религиозните евреи. - Б. пр.

Електронна публикация на 05. юни 2007 г.
Публикация в кн. "Моят Михаел", Амос Оз, Изд. център „ШАЛОМ“, С., 1993
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]