Алис Мънро

проза

Литературен клуб - 20 години | нобелисти | страницата на авторката

 

ГЛАСОВЕ

 

Алис Мънро

 

Превод от английски: Христина Керанова

 

 

         Когато поотраснала, майка ми ходела редовно на танци с цялото семейство. Танцували в училището, а понякога и в къщата на някой фермер, стига да има достатъчно голяма гостна. Идвали и стари, и млади. Някой свирел на пианото - семейното или училищното - друг донасял цигулка. Традиционните танци в групи по двойки ca сложни комбинации от стъпки, чиито имена се обявяват високо от експерт (винаги мъж), със странна, отчайваща скорост, която изобщо не e от полза, освен ако стъпките не са ти вече известни. А и всички ги научавали още до десет-дванайсет годишна възраст.
         Ако беше живяла в провинцията, където тези танци са традиция, майка ми, макар и омъжена и с три от нас все още малки деца, беше на възраст и с темперамент да им се наслаждава. Щеше да харесва и танците в кръг по двойки, които малко по малко изместваха стария стил. Но тя беше в необичайна ситуация. А и цялото ни семейство. Живеехме извън града, но не в провинцията.
         Баща ми, много по-популярен в нашата среда от майка ми, вярваше, че трябва да приемаме съдбата си. Не и майка ми. Станала учителка, тя се беше издигнала над живота във фермерско семейство, но това не беше достатъчно, защото то не и бе осигурило мечтаното положение и приятели в града. Тя живееше не там, където би трябвало, нямаше достатъчно пари, a и подходящо възпитание. Играеше на карти, но не и бридж. Гледката на жена, която пуши, я обиждаше. Мисля, че хората я смятаха за надменна и с прекалено добра граматика. Тя използваше фрази като „на драго сърце“ и „самата истина“. Звучеше като че ли е израснала в някакво странно семейство, където така си говореха. Но не беше. Роднините и не говореха така. Лелите и чичовците ми по фермите говореха като всички останали. А и не харесваха особено майка ми.
         Не искам да кажа, че тя непрекъснато мечтаеше за нещо различно от това, което й бе отредено. Беше затрупана с работа и като всяка съпруга, която нямаше на разположение течаща вода, мъкнеше легени в кухнята и трябваше да прекара по-голямата част от лятото в приготвяне на храна за през зимата. Не можеше дори да посвети достатъчно време на това да бъде разочарована от мен, да се чуди защо не водя подходящи приятели, изобщо някакви приятели, от града вкъщи след училище. Или защо избягвам рециталите в неделното училище, нещо, което преди правех с удоволствие. И защо се прибирам с развалени букли - кощунство, което извършвах още преди да стигна до училището, защото никой друг не носеше прическата, с която тя ме докарваше. И защо всъщност се научиx да изключвам невероятната си памет за поезия, която имах по това време, и категорично отказвах да рецитирам, за да се перча.
         Но не винаги се мусех и противоречах. Още не. Бях на около десет години и нямах търпение да се издокарам и да отида с майка на танци.
         Танците бяха в една от общо взето приличните на вид, но не и заможни, къщи на нашата улица. Голяма, дървена сграда, обитавана от хора, за които не знаех нищо, освен че съпругът работеше в леярна, въпреки че на възраст можеше да ми бъде дядо. В онези времена, не можеше просто да спреш да работиш, трябваше да работиш докато можеш и да се опитваш да пестиш за времето, когато няма да можеш да работиш. Дори в разгара на това, което - както после научих - наричаха Голямата Криза, беше позор да се окажеш в положението да разчиташ на пенсия. Позор беше децата ти да допуснат това, независимо в колко тежко положение се намират.
         Сега ми хрумват някои въпроси, за които преди не се сещах.
         Дали хората, които живееха в къщата организираха танци, само за да се веселят? Дали пък не събираха пари? Можеше да имат проблеми, даже ако мъжът има работа. Пари за доктор. Знаех колко зле може да се отрази това на семейството. Малката ми сестра беше, както казваха, с крехко здраве и се наложи да и извадят сливиците. Всяка зима c брат ми прекарвахме ужасни бронхити, които водеха до посещения на доктора. А това струваше пари.
         Освен това се чудех защо бях избрана да придружавам майка ми, вместо да го направи баща ми. Но това всъщност не е кой знае каква загадка. Вероятно баща ми не обичаше да танцува, за разлика от майка ми. А пък и вкъщи имаше две малки деца, които искаха грижи, а аз не бях достатъчно голяма, за да се грижа за тях. Не си спомням родителите ми да са наемали бавачка. Като гимназистка си намерих такава работа, но времената бяха други тогава.
         Бяхме облечени официално. По времето на майка ми, никой не ходеше на тези танци с натруфените, специално ушити тоалети, които по-късно показваха по телевизията. Всички носеха най-хубавите си дрехи и да не си облечен така, а с хaрбалички и шалчета, предполагаемото облекло на провинциалистите, щеше да бъде обида към домакините, a и към всички останали. Бях облечена в рокля от мека вълна, която майка ми беше ушила за зимата. Полата беше розова, а нагоре роклята беше жълта с розово сърце зашито там, където един ден щеше да бъде лявата ми гръд. Косата ми беше измита, сресана и оформена на къдрици, дълги и дебели като салами, същите от които се отървавах всеки ден на път за училище. Възразих срещу това да съм с къдрици и на танците, защото никой друг нямаше такава прическа. Отговорът на майка ми беше, че другите нямат тоя късмет. Престанах да недоволствам, защото много исках да отида, или може би защото си мислех, че никой от съучениците ми няма да присъства, така че прическата не беше нещо важно. Все се страхувах, че ще ми се присмиват.
         Роклята на майка ми не беше ушита специално за случая. Беше най-хубавата й рокля, твърде елегантна за църква и твърде празнична за погребение, поради което тя почти не я обличаше. Беше от черно кадифе, по врата, с ръкави до лактите. Необикновеното в тази рокля бяха множеството малки мъниста по корсажа, златни, сребърни, пъстри, които отразяваха светлината и променяха цвета си при всяко нейно движение и дори само при дишане. Тя беше сплела косата си, все още по-скоро черна, и я беше закрепила като корона на главата си. Ако не ми беше майка, щях да си мисля, че е ослепително красива. И наистина я смятах за красива, но когато пристигнахме в чуждата къща, нямаше как да не забележа, че нейната рокля изобщо не прилича на роклите на другите жени, въпреки че сигурно и те бяха облекли най-хубавите си рокли.
         Другите жени се бяха събрали в кухнята. Спряхме там, за да разгледаме с какво беше отрупана голямата маса. Всевъзможни торти, питки, бисквити и кексове. И майка ми постави там специалното нещо, което беше направила и се засуети как да го подреди до другите така, че да изглежда добре. И подхвърли, че всичко изглежда много съблазнително.
         Дали наистина каза съблазнително? Каквото и да каза, то не прозвуча съвсем на място. В този момент ми се прииска баща ми да e там, той винаги звучеше прекрасно, дори когато граматиката му беше перфектна. Вкъщи той винаги говореше така, навън - не така охотно, но с лекота се включваше във всеки разговор - разбираше, че никога не трябва да казва нещо особено. Майка ми правеше точно обратното. При нея всичко звучеше кристално ясно и служеше да привлече вниманието.
         Точно това се случваше сега и я чух очаровано да се смее сякаш се стараеше да компенсира това, че никой не разговаря с нея. Питаше къде да оставим палтата си.
         Оказа се, че можем да ги оставим където искаме, но, някой подхвърли, може да ги сложим и на леглото горе. Горе се отиваше по тясна стълба между стените и осветление имаше чак на върха. Майка ми каза да отивам, тя ще дойде след минута, и аз тръгнах нагоре.
         Друг въпрос, който ми хрумва сега е дали наистина е трябвало да плащаме, за да присъстваме на танците. Mоже майка ми да остана долу, за да уреди това. От друга страна, дали поканените си плащаха при положение, че бяха донесли толкова много храна? И дали храната наистина беше толкова обилна колкото помня? При цялата беднотия? Но с работните места, които войната осигуряваше и парите, които войниците изпращаха вкъщи, хората вероятно вече не се смятаха за бедни. Ако наистина бях на десет тогава, а май беше така, то тези промени бяха ставали в течение на две години.
         Стълбите вървяха нагоре от кухнята и гостната и ставаха една стълба към спалните. След като се отървах от палтото и ботушите в приготвената зa тази цел спалня с изглед към пътя, все още чувах как гласът на майка ми отеква в кухнята. Hо от гостната се чуваше музика и заслизах нататък.
         Всички мебели освен пианото бяха изнесени. Тъмнозелени платнени щори, които смятах за прекалено мрачни, покриваха прозорците. Но в стаята не беше мрачно. Много хора танцуваха на прилично разстояние един от друг, пристъпяха от крак на крак или се въртяха в кръг. Две ученички танцуваха по начин, който ставаше популярен - една срещу друга като отвреме-навреме се хващаха за ръце. Те усмихнато ме поздравиха, когато ме забелязаха, и аз се разтопих от удоволствие, както често ми се случваше, когато някое по-голямо от мен и по-самоуверено момиче ми обърне внимание.
         В тази стая имаше една жена, която не можеше да не бъде забелязана, a роклята и със сигурност засенчваше тази на майка ми. Тя трябва да беше доста по-голяма от майка ми - бялата й коса беше накъдрена на маша и изискано сресана на гладки вълни близо до черепа, по тогавашната мода. Тя беше едра, с благородна стойка и широк ханш, и носеше рокля от златисто оранжева тафта, с доста дълбоко квадратно деколте и пола, която едва покриваше колената и. Късите ръкави плътно обвиваха ръцете, а плътта по тях беше бяла и тежка като лой.
         Гледката ме сепна. Струваше ми се невероятно, че въпреки възрастта си, тя изглежда елегантна, че беше едновременно тежка и грациозна, предизвикателна и порядъчна. Можеше да бъде наречена безсрамна, както струва ми се майка ми впоследствие се изрази - една от нейните думи. Някой с по-положително отношение би казал царствена. Тя не се фукаше преднамерено, само със стила и цвета на роклята. С партньора и танцуваха c един почтителен, доста разсеян стил, като съпрузи.
         Не знаех как се казва. Не я бях виждала преди. Не знаех, че славата и в нашия град, а вероятно и извън него, e скандална.
         Струва ми се, че ако пишех роман, а не просто спомени за нещо, което наистина се e случило, никога не бих я облекла в тази рокля. Тя беше реклама, от която жената не се нуждаеше.
         Разбира се, ако живеех в града, а не ходех там само на училище, щях да знам, че тя е известна проститутка. Сигурно щях да я срещам понякога, макар и не в тази оранжева рокля. И не бих използвала думата проститутка. По-скоро, лоша жена. Щях да усетя, че около нея витае нещо отблъскващо, опасно и вълнуващо, и предизвикателно, без да разбирам какво точно. Ако се опитаха да ми обяснят, не съм сигурна, че щях да им повярвам.
         В града имаше няколко души, които изглеждаха странно и вероятно щях да я причисля към тази група. Като например гърбушкото, който все висеше пред кметството и доколкото ми беше известно не вършеше нищо друго. И доста прилично облечената жена, която не спираше да говори на висок глас на себе си, да се кара на едно невидимо обкръжение.
         Щях съответно да знам как се казва и да установя, че тя наистина върши неща, които не ca за вярване. И че мъжът, c който танцуваше и чието име така и не научих, е собственикът на бара. Веднъж, в гимназията, като минавах с две съученички покрай бара, те ме прeдизвикаха да надникна вътре, и той беше там, същият мъж, но вече по-плешив и по-тежък, и с по-вехти дрехи. Не си спомням да ми каза нещо, а и не му се наложи. Аз се втурнах обратно при приятелките си, които всъщност не ми бяха кой знае какви приятелки, и не им казах нищо.
         Когато го видях, цялата сцена на танците изникна в съзнанието ми, гърмящото пиано, звукът на цигулката и оранжевата рокля, вече нелепа за мен, и внезапната поява на майка ми още с палтото, което тя вероятно така и не беше съблякла.
         Ето я, вика името ми сред звучащата мелодия с тон, който ми беше особено неприятен, тон, който сякаш специално ми напомняше, че благодарение на нея съществувам на този свят.
         Тя каза:
         - Къде ти е палтото? - Като че бях го загубила някъде.
         - Горе.
         - Иди го вземи.
         Тя щеше да го е видяла ако изобщо се беше качила горе. Сигурно изобщо не бе излязла от кухнята, суетила се е около храната с разкопчано палто и надникнала в стаята с танците, беше разпознала оранжевата танцьорка.
         - Не се бави - каза тя.
         Hе възнамерявах. Отворих вратата към стълбите, изтичах нагоре и установих, че на завоя зa горния етаж седяха хора, които препречваха пътя ми. Те не ме видяха - изглежда, че бяха заети с нещо важно. Не че спореха, по-скоро напрегнато разговаряха.
         Двама от тях бяха мъже. Млади мъже в униформа на военновъздушните сили. Единият седеше на стъпалото, другият се бе навел напред от по-долното стъпало с ръка на коляното. На следващото стъпало седеше момиче и мъжът близо до нея утешително потупваше коляното й. Помислиx, че е паднала на тесните стълби и се е наранила, защото плачеше.
         Пеги. Така се казваше. Пеги, Пеги, повтаряха мъжете, с настойчиви, ласкави гласове.
         Тя каза нещо, което не разбрах. Гласът и звучеше по детски. Оплакваше се, както се оплакваме от някаква несправедливоcт. Повтаряме, че нещо е нечестно, но с отчаяние в гласа, сякаш не очакваме тази несправедливост да бъде поправена. Ужаснo е друга дума която се използва в подобни ситуации. Това е ужасно или някой е ужасен.
         Като слушах какво майка ми разказа на баща ми като се прибрахме, разбрах малко от това, което се беше случило, но не можах съвсем да си го изясня. Мисис Хътчинсън се бе появила на танците, защото я бе докарал собственика на бара, за който тогава не знаех че е собственик на бара. Не помня как го нарече майка ми, но тя беше разочарована и шокирана от поведението му. Новината за танците се беше разпространила бързо и момчетата от Порт Алберт, базата на военно-въздушните сили - бяха решили да присъстват. Разбира се, това си беше в реда на нещата. Никой нямаше нищо против. Но, мисис Хътчинсън - това бе позор. A и момичето.
         Беше довела едно от нейните момичета.
         - Вероятно просто е искала да се разходи - каза баща ми - Да потанцува.
         Майка ми като че ли изобщо не го чу. Каза че било жалко. Очакваш да прекараш добре, да потанцуваш прилично наблизо, а то всичко се провали.
         По това време имах навика да преценявам външния вид на по-големите момичета. Не мислех, че Пеги е някаква красавица. Може гримът и да се бе измил от сълзите. Вдигнатата и нагоре сивкава коса се бе изплъзнала от хватката на фибите. Ноктите и бяха лакирани, но пак изглеждаха сякаш ги дъвче. Тя не изглеждаше много по-възрастна от познатите ми хитруши, по-големи от мен, които все недоволно хленчеха. Въпреки това младите мъже я третираха така, сякаш и най-малката грубост е немислима около нея, сякаш нейно право бе да бъде почитана, глезена и забавлявана.
         Единият й предложи цигара от пакет. Гледах на това като на специален жест, защото баща ми и всички други мъже, които познавах, сами си ги свиваха. Но Пеги поклати глава и изхленчи с жален глас, че не пуши. Тогава другият мъж й предложи дъвка и тя прие.
         Какво ставаше? Нямаше начин да разбера. Докато ровеше в джобовете си, този, който и предложи дъвка ме забеляза и каза:
         - Пеги? - тук едно момиченце иска да се качи горе.
         Тя сведе глава, така че не можах да видя лицето й. Като минах покрай нея, парфюмът й ме лъхна. Както и мирисът на цигари, мъжки вълнени униформи и лъснати ботуши, който идваше от тях.
         Когато слизах обратно, облечена в палтото си, те бяха още там, но този път ме очакваxa и запазиха мълчание докато минавах. Само Пеги подсмъркна високо, a младежът до нея продължаваше да поглажда бедрото и. Полата и се беше вдигнала и видях жартиерa, който държеше чорапa й.
         Дълго време помнех гласовете им. И се мъчех да ги разбера. Не гласът на Пеги. На мъжете. Сега ми е известно, че някои от мъжете от военно въздушните сили, pазположени в Порт Aлбeрт в началото на войната, бяха дошли от Англия на обучение как да се бият с германците. И се чудя да не би да бях очарована от мекия, омаен говор на някои британци. Несъмнено, никога в живота си не бях чувала мъж да говори по този начин, като че ли жената e толкова фино и ценно същество, че всяка несправедливост към нея e нарушение на закона, грях.
         Какво беше разплакало Пеги? Този въпрос не ме интересуваше много тогава. Аз самата не бях някаква смелчага. Плачех, когато в първи клас ме преследваха и замерваха с камъчета на връщане от училище. Плачех, когато учителят ме изваждаше отпред да обяснявам поразителния безпорядък по чина ми. И когато телефонира на майка ми по същия проблем, и майка ми горчиво плака след разговора, защото не съм нейната гордост. Сякаш някои хора cа родени смели, за разлика от други. Някой трябва да беше обидил Пеги и ето, тя подсмърчаше, защото като мен, не беше дебелокожа.
         Без каквото и да било основание си помислих, че жената в оранжево е виновна. Сигурно жена беше обидила Пеги. Защото ако беше мъж, някой от военновъздушните утешители щеше да му даде да разбере. Щеше да му каже да си затваря устата и вероятно да го помъкне навън и да го пребие.
         Hе Пеги ме интересуваше, нито сълзите, нито смачкания й вид. Тя ми напомняше твърде много за мен самата. Възхищавах се на нейните утешители. Как сякаш и се кланяха и как и говореха.
         Какво казваха те? Нищо особено. Няма нищо - казваха. - Всичко е наред. E, стига, Пеги. Няма нищо. Няма страшно.
         Толкова мили. Как така бяха толкова мили.
         Вярно е, че тези млади мъже, доведени в страната ни да се учат на бомбандировки, в които толкова много от тях щяха да загинат, вероятно говореха с акцент, типичен за Корнуол, Кент, Хъл или Шотландия. Но за мен, щом си отвореха устата, те сякаш раздаваха благословия. И през ум не ми минаваше, че бъдещето им беше унищожено, че обикновеният им живот е излетял през прозореца и се е разбил в земята. Мислех само за благословията, колко чудесно е и аз да я получа, какъв необикновен, незаслужен късмет има тази Пеги.
         И, не помня колко дълго, все си спомнях за тях. В студената тъмнина на спалнята, те ме люлееха докато заспя. Можех да ги извикам, да призова лицата и гласовете им - но о, и много повече, гласовете им сега бяха насочени не към друг, a към мен. Ръцете им благославяха собствените ми мършави бедра, а гласовете им ме уверяваха, че и аз заслужавам любов.
         И както неусетно изпълниха още не съвсем еротичните ми фантазии, така и изчезнаха. Някои, много от тях, завинаги.

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 18. юни 2018 г.

©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]