Понякога се влюбваш ти, река, в небето
и в себе си го носиш; и нагоре се въздигаш,
и бавно преминаваш крехкото пространство;
небето слиза и се разпростира в равнина.

И бялото платно на кораб, идващо насам
от гребените на морето, се издига в кривината;
и кълбестото тяло, плуващо в извивката,
хоризонтално, се придвижда в сребрините ти.

Когато любовта така те в цвят облича,
загледаният към небето водни поля вижда,
а гледащият тялото ти синеви ефирни гледа;

Не се и знае собствено кое е твоето,
дали мъглявините ти, поклащащи се димни,
или поклащането на самите сиви облаци.

върни се | продължи