Тъжни улици, безцветни и еднообразни,
там понякога надниква късче от небето,
техните фасади тъмни и асфалт, където
помрачняха пролетните ми мечти напразни.

Колко бродех аз по тях, разсеяна, пропита
с изпаренията сивкави, украсата нерада.
Монотонност, от която днес душата страда.
- Алфонсина! - Не зови. Откликвах до насита.

Ако в някой дом, Буенос Айрес, аз умирам,
твоето небе пленено докато съзирам,
плочата надгробна няма да ме изненада.

Че сред улиците ти, миросва ги реката,
сглъхнала, мъглива, скръбна, мрачновата,
бродейки, погребана бях вече, безпощадно.

върни се | продължи