Йордан Ефтимов

проза

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

МРЪСНИ ДНИ

 

Йордан Ефтимов

 

 

          Любо излиза от пандиза за Коледа. По-точно - пускат го на Игнажден, може би за да покажат колко благородна е и сегашната власт. Любо дори успява да участва в коленето на едно прасе в село Пастра, след град Рила и преди Рилския манастир. Прасето се вие като въжеиграч над пропаст. Връзват го за едно дърво, тъй че когато му прерязват гръкляна, то се задърпва и само си откъсва главата. Почти се втурва към тълпа кокошки, недалеч от купчина нацепени дърва в дъното на двора. Но един от домакините реагира светкавично: изшутва с все сила зурлата и го завърта като пумпал. Пада голям смях. Даже Пешето се задавя и трябва да го тупат по гърба. Всичко завършва без проблем, като изключим факта, че омърлят част от месото и трябва да го мият.
          Изкарват една чудесна Коледа: с керацура, ама от истинската, а не тия воднисти ментета, които продават из столицата, страхотни пържолки и весела компания, която не е виждал близо шест години. Лежал е за изнасилване. По-точно - натопили са го. Но той не изпява никого - постъпил е правилно. Вътре се е запознал с играчи, които са му обяснили правилата. От тях разбира, че идеята да отмъщава, е детска история. Научил е много. Знае Наказателния кодекс наизуст. Но сега, в цивилизацията, ще води честен живот. Като всички.
          Връща се в София на 27-ми и мърлявите ивици сняг в края на улицата, ремонтът на два-три основни булеварда, като при Междуречки, заради които се налагаше да заобикаля - всичко това направо го изнервя. Чуди се на кого да се обади, но засега предпочита да си стои у дома. Поне да минат празниците. Жената е бременна (и той е ползвал на два пъти градски отпуск), но припка като газелка. Кеф. Истинско щастливо семейство. Само дето при едно от излизанията си от къщи (честно казано, решава да се направи шега - отива да изхвърли кофата) се подхлъзва. Лед като лед. Но се е оказал неподготвен. Не и за това. Гипсират го до кръста.
          На 30-и решават да отидат до приятели наблизо. Подпалват шкодата и тръгват по "Баба Парашкева". Целта им е Иваняне, тъй че се двоумят дали да минат покрай "Пушкаров", или през циганите. Накрая все пак избират "Пушкаров".
         Тя кара колата, разбира се. Той стои отпред до нея, като закачалка. Без малко още при тръгването да хване крака му вместо лоста. "Патка, къде гледа!", помисля си, но казва само: "Айде, карай. Няма нищо." Само й пречи така. Колкото и да се върти, все заема много пространство. Майтапи се, че е станал пълен ръб.
          След това жена му надува. Доколкото една жена може да надуе, разбира се. Действието се развива на кръстовището на Околовръстния път и булевард "Европа". Той си му викаше "Баба Парашкева". Той, т.е. тя е за завой и когато й идва редъту си тръгва спокойно, без да забележи, че отсреща пердашат ония диванета с Аудито. Така че, когато им одира ламарината от едната страна, направо ги скалпира, тя все още не знае какво я чака. Онези, бесни, слизат, един по един, от двете страни на колата си - тряс! тряс! двете врати - и им излизат от двете страни. Този откъм Любо казва нещо, защото да се разправя с жена на него не му е кеф. Но другият, обратно, обожава да се скара с някоя, а след това да я нарита хубаво, докато й пръсне дробчето или далаченцето.
          Любо пита  Защо. Онзи направо подивява. Така крещи, че нищо не му се разбира.
          Ясно е само, че ако не им намерят до седмица пет хиляди сини, ще ги пребият. Дават им тоя срок, защото предпочитат да не си цапат ръцете. Разбира се, с това са и започнали - че са от хората на Греблото.
          "Добре, няма да се разправяме повече", завършва първият. "Даваме ти седмица - до четвъртък." Илиенци, бившата фурна на Кестен. Четири.
          И се отдалечава разкрачен. Без да се обръща, подвиква: "Не закъснявай, бате!"
          Любо даже не знаел какво да мисли. Така ми каза: "Бях загубил представа къде съм. Не знаех дали съм в пандиза и сънувам, или и самият пандиз е само сън и всъщност съм в бараката на Мрамор." После ударил карка си в джапката, погледнал жена си - тя също зелена и синя - и се разплакал. Не бил ревал от детството си, ега ти късмета. И всичко само заради някаква боя! Тия ще я сменят за десет пъти по-малко! Но, честно, не знаел какво да прави.
          Обръщат веднага колата и право вкъщи, в Захарната. Трябвали му няколко часа, докато измисли. Веднага търси един доктор, който все още работи в затвора. Уговарят се и отиват с жената до тях. Кракът го боли ужасно, но се качват на последния етаж. Така и така, ти ги знаеш аверите на Греблото вътре, в Заведението. Предай им да му кажат, че съм наш човек. Да не го закачат. Да не ме закачат. Моля те, докторе, голяма глупост стана.
          Прибрал се и чака. Никой не се обажда. Минават два, три, четири дни, утре е четвъртък. Дали са му уж седмица, но всъщност са пет дни.
          Звъни на доктора. Онзи го няма, сигурно се крие. Уж беше свестен, виждали са се, превързвал го е, говорели са си туй-онуй, ама сега са едни времена! Може да се пази, нали наскоро уловиха един друг, че взимал рушвети, за да урежда разни в болницата. Вместо да бачкат в цеха (правят бебешки креватчета), стоят на топло и си играят табла и канаста.
          Любо изпаднал в паника. Вика при себе си брата. Решават да изтеглят парите, заделени за колата, която щяха да купуват от Австрия. Имало и хиляда - в случай, че онези горе приберат баща им - сега един мукавен ковчег е от триста нататък. Взимат и тях.
          Закъснява. Пред хлебарницата е в четири и двайсет. Стара къща, пред срутване. Прозорците са заковани с дъски на кръст, на покрива расте доста тлъста бреза. Тухлите са се изронили - и тая сграда е градена от евтини тъмночервени полуопечени тухли с парчета сив и черен въглен из тях. Но една паянтова врата зее като в салона на "Лимонадения Джо".
         Тръгва към нея, когато вижда някакъв шлифер да се разхожда отпред. Приближава и без да го погледне, му пъхва найлона с увитите във вестник двайсетачки. Онзи го взима с ядосан вид. Поне така изглежда. Как иначе да си обясним втренчения поглед, свъсените вежди. Той дори не се сеща да разтвори плика с каубоя от Марлборо. Погледът му казва: "Изчезвай!"
         Любо не чака повече - изтичва, накуцвайки, до шкодата. "Давай", смутолевя на жената и отпрашват, без да гледат назад.
         На следващия ден му се обажда докторът. "Всичко е уредено", казва му. "Да, уредено е!", злобно процежда Любо. "Нали им платих." "Да бе!", казва докторът. "Платил си им на куково лято!" "Как така?" "Как така?", вика и докторът. "Те ми казаха, че след теб са видели един клиент, били на кеф - изръсили го с шейсет бона за несвършена услуга. И както го свивали, решили, че може да плати и твоите. Казали му: има един нещастник, който ни дължи пет. Можеш да си го потърсиш: номерът му е еди кой си. Жълта шкода 120 L." И те отървали. Защото не му казали за слещата в Илиенци. Забравили били. Разбра ли?"
          Любо стои до телефона и не може да си мръдне крака. Откъде ще намери още пет?

 

 

 

Електронна публикация на 16. декември 2000 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]