Да си призная, не очаквах, че обществото ни е в състояние да произведе такъв мощен изблик на лицемерие. Поводът бе смъртта на Радичков. По-лесно е да изброим тези, които помълчаха, отколкото тези, които ляха лицемерни сълзи.
         Тези, които не позволяват да се появи нито ред за българска литература, изтипосаха снимката му на първата си страница.
         Тези, пред които ако употребиш словосъчетанието "български литература", светкавично се разсмиват даже и те ляха потоци крокодилски сълзи.
         Тези, които под литература разбират книгата на Мадона, или поредното "разкриване" мистериите на Тибет или Атлантида, пяха химни в прослава на българското. Даже и една ходеща енциклопедия по мерзост роди поредния си иеремиев плач, като се самообяви, това вече му стана навик, че е бил особено близък на покойника. Странно защо тези прояви на близост се обявяват чак след смъртта на този, с когото е другарувано...
         Разбира се като всяка кампания и тази отшумя. Отново всеки се върна към любимите си и свойствени на натурата си считани за доходоносни занимания - слугуване на максимален брой господари, чужди и вносни, лакействане под формата на дописки, интервюта, есета, макар че всички те могат да бъдат обединени с името "доноси и клевети". Потече благословената и обилна пот от челата на тружениците. Отново закипя омразата към словосъчетанието "Българска литература". След като се покланяха ден-два сега отново се изправиха и затъпкаха безжалостно всичко, което лъха на "българско".
         Настъпи привичната тишина и тъй любимата на всички управляващи безсловесност. Само тук -там още някой изхълца от добре премерена скръб, друг ще изрази шумно "уважението" си към литературата и вместо да възкликне - уригне се, тъй като е прекалил с презокеански мезета...
         Някои от медиите пак играха двулично - така например в самия разгар на плача се разказа случката през 1990-та, когато Радичков е провеждал кампанията си като кандидат за депутат във Врачанско. В киносалона писателят наченал пледоарията си с люти обвинения към властниците около Живков. Един от участниците в събранието поискал думата и попитал: "Защо плюеш предишната власт? Нали ходеше на лов с нея!". Радичков отговорил: " Властта е лека жена. Всеки иска да спи с нея".
         Този епизод от живота на Радичков съвсем не го представя като "мъдрецът от Калиманица", макар че наистина е твърде показателен за отношението на писателите от отминалата епоха към властта (по принцип, независимо коя е тя, та нали видяхме как някои се усмихваха с кучешка признателност както на Живков, така и на първия демократично наложен ни президент Желев, така и на последвалия го лишен от морал П. Стоянов, пък и на "социалния" Първанов).
         Радичков си отиде, но литературата остава. Радичков беше един от последните мохикани, рожба и творение на една епоха, която безвъзвратно отплува. Това бяха писатели, пред които първото условие, което се поставяше, бе да приемат реалностите като непоклатими. Тази бе сделката със социалистическия Мефистофел. Наистина, повечето от тях получаваха блага, достойни за завиждане, сред които възможността да се професионализират. Разбира се, тези блага всеки момент можеха да бъдат отнети, ако писателят си позволи да се разбунтува. Но никой не го направи, с едно-две изключения, а Радичков, безспорно, не беше сред тях, макар че с късна дата твърдеше обратното.
         Каква беше съдбата на тези писатели, които бяха принудени да живеят при такива обстоятелства? Всеки от тях спази договора си с Мефистофел. Когато той абдикира, те се озоваха ужасно положение. Някои си въобразяват, че тогава била настъпила свободата - нищо подобно не настъпи за тези хора! На първо място съществуваха оковите на тяхното минало - книгите, приятелствата, пък и вече всеки си беше изградил своята душевност, така че успешно да заобикаля истината, която е пред очите му. Това бяха напълно завършени слепци, изтръгнали очите си по своя воля. Е, това бе трагедия, но те не я преживяваха като такава, тъй като не станахме свидетелства на самоубийства поради непоносими терзания на съвестта (с едно единствено изключение), на психически заболявания или пък на покъртителни самопризнания. Дори точно обратното! Тези, които налагаха с всички възможни подлизурството пред властите се самообявиха за герои. Други редактираха биографиите си и се опитаха да се представят като тайни ликвидатори на режима.
         Писателите от онова време се радваха на особени грижи от страна на своя Мефистофел. Длъжни сме да го признаем. Изградени бе цялостна система за пренебрегване на читателите. Така можеше да издаваш книги и без да те купуват - достатъчни бяха само библиотеките. А те при социализма бяха - читалищни, училищни, градски, ведомствени, окръжни... Не беше важно дали ще се купува една книга, важното бе тя да съществува. Това бяха писатели за едни несъществуващи читатели. Не казвам, че не се четеше. При социализма се четеше и то предимно се ползваха книги от библиотеките. Книгата (прецизно подбрана, разбира се) бе достъпна наистина за всеки. Такъв масов достъп до книгата в нашата страна едва ли някога отново ще се постигне...
         За да разберем грижовността на Мефистофел ще ви предложа да си проиграем една отминала ситуация в днешни дни - един писател сътворил книжчица и я предлага на издателство. То с ентусиазъм му я издава, като му заплаща и добър хонорар. Издателството нищо не печели от продажбата на книгата на този автор, не го връща когато той идва за втори, трети, четвърти път. Винаги му издава книжиците, заплаща му добросъвестно хонорарите, защо със седмата или осмата си книга този автор може и да напише нещо интересно. Е, и да не напише, нали трябва да обичаме литературата, защото е българска, защото е родна!.. Възможно ли е това днес отговорете си сами.
         Така се създаваха писатели, които трябваше само да не поставят под съмнение догмите на обществото, разрешено бе дори и да не прославят непременно властта! Въпреки че няма такъв случай в тогавашната литература, просто, неприлично е някак си...
         Всичко беше чудесно, с една малка забележка, която се оказа фатална - тази литература роди чудовища. Бих казал дори, че тя ги откърми и пусна на свобода. Разбира се, това не бе винаги съзнателен, нито пък целенасочен процес. Литературата разложи морала и кутията на Пандора бе отворена - плужеци, чакали, вълци, побеснели псета и всякакъв вид гадинки, каквито може да роди най-извратеното въображение, плъпнаха на вола по родната земица. Писателите не ги забелязваха, а най-често се правеха, че не ги виждат.
         Така прославата на насилието (в името на "народа", в името на "вечната правда") даде своите отровни плодове, които жънем днес. А кога ще дойде края му не смея да прогнозирам, тъй като не сме стигнали до средата на нивата. Според мен - страшното тепърва предстои, защото който можа открадна, но тези, които изстрадаха поредните кърджалийски набези няма да оставят току-така нещата - те и потомците им ще преследват до девето коляно мъчителите си...
         Така злото безразличие към проблемите на хората, които високомерно, по слугински изпълнително демонстрираше литературата, даде своите ужасяващи резултати. Апатията днес е разяла снагата на нацията.
         Литературата от времето на социализма учеше хората да мълчат и днес виждаме как това се прилага на практика.
         Литературата от времето на социализма инжектираше изолационизъм в мисленето на нацията и резултатите днес са налице - или напускаш вонящата родна кочина или свеждаш глава и мълком понасяш и най-извратените господари. Но и друго ни научи нявгашната литература - ако не да славим поредните властващи (това е неизтребим рефлекс - мога да ви изброя поне сто "интелектуалци", които твърдяха с пяна на уста, че Иван Костов е "най-великия държавник", а сега гузно, но не и смутено, се взират в публикациите за финансовите му подвизи), поне да мълчим. Всъщност, най-достойната част от тогавашните ни писатели бяха учители по мълчание. Това безмълвие роди днешните чудовища.
         Но има ли смисъл да се изброяват безбройните грехове на "онази" литература? Има, защото инак те се повтарят. И това тепърва предстои, но не както се опитваха да го правят в началото на 90-те години на ХХ век - с озлобление и настървение, зад които веднага лъсваха користните и дребнави интереси. Уж " неприспособимите" лакейски ловко се сгушиха в скута на поредния Мефостофел и сега надничат от там и току арогантно подвикват, че те са цялата литература. Докато не получат неочаквана плесница от своите политически попечители, тогава се втурват да хленчат по "Всяка неделя", обявяват, че са "писатели" и ще "опишат мерзостите"! В които и те са участвали?! Храбростта им е, подразбира се, краткотрайна - защото ръката на властниците над нашите писатели е строга, но и милостива, скоро им подхвърля нещичко и те пак са в състояние да описват единствено покорно подвитата си опашка...
         За всичкото зло което причини литературата на мисленето умната част от нацията реагира по адекватен начин - тя престана да чете български книги. Защото българската книга бе станала символ на сводническо-слугинско съучастие в престъпленията срещу нацията. Имаше някакъв минимален интерес към новите заглавия издавани след Промяната, но и той бързо секна, тъй като литературата си оставаше все така заредена с човеконенавистничество.
         Писателите продължаваха (това те правят твърде успешно и днес) да се опитват да преспят с "леката жена" без да си дават сметка, че използваните са те, а не Тя.
         Със смъртта на Радичков би следвало да се затвори една страница от литературата ни - опитът да се обвързва литературата с леки и опасни жени. Защото за внимателните наблюдатели не остана скрит поредния факт на флиртуване на политическата сцена - на последните местни избори - от група интелектуалци, и Радичков включително. Видяхме ги понесени във вихъра на политическия канкан, с вечните добре познати ни усмивки и запретнати до кръста поли. Разбира се, тези хора не бяха избрани за съветници в листата на ДПС за София, но остана мътния привкус на лековерно и с усмивка поета поредна доза цианкалий.
         Радичков си отиде без да отрони дума за сегашното състояние на литературата и особено на условията, при които се създава тя. Докато Хайтов до последния си дъх воюваше, Радичков мълчеше. Докато единият громеше "троянските коне в България", другият твърдеше, че на същите тези "коне" моралът е еднакъв с този на Левски. Не бих желал да противопоставям двамата писатели, нито пък да възвеличавам единия за сметка на другия (любим прийом у нас).
         Отдавна беше време да се взрем в днешната ни литература, а за да я разберем трябва да се върнем назад, към първоизточниците, които не са и във времето на социализма, а по-далеч.
         Днешните писатели се оказваме наследници на твърде опасно наследство. С него не може да се процедира както е възможно в правото - да се декларира отказ. Пък и стана пределно ясно, че колкото по-яростни са твърденията за липса на връзки с наследството, толкова по-интензивно се повтарят всички прежни грехопадения. Тогава? Какво предстои?
         Наивно би било да се мисли, че по литературното поле шестват ангели и ефирни същества. Така както в останалите сфери на живота властват бездарието и грубата сила, тънката пресметливост и циничната безогледност, така е и тук. Авгиевите обори тепърва предстои да бъдат разчиствани. За това са нужни титанични усилия, породени от морална чистота. Най-липсващата съставка в досегашните литературни коктейли.
         Утешава ме мисълта, че и преди детето да извика: "Кралят е гол!", той си е бил все така без одежди. Липсата на викове е просто вид съгласие да се мълчи.
         Така е твърде изгодно на малцината, които днес са новите "литературни генерали". Но и те като някои генерали от други кланове нямат качества дори и за ефрейтори, та камо ли за старшини, като каквито реално функционират, раздавайки униформите, сиренето, манерките с коняк и пачките с мазните от раболепие банкноти.
         Отиде си Радичков, но литературата остана, все така окаяна, несъумяваща да се изтръгне от примката на старите си грехове и новите си полицейско-своднически функции.
         Ще дръзнем ли да заговорим? Ето това е въпроса, а останалото е наистина мълчание, което непрекъснато ражда чудовища.