Цветозар Цаков

есеистика

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

ПОЕЗИЯ НА ЕГОТО

 

Цветозар Цаков

 

 

         Всяко изкуство е егоистично, защото се върти около човека. Пробвайте да напишете разказ или стих, есе или каквото и да е, без каквото и да било човешко присъствие. Ще успеете единствено ако не го напишете. Защото и присъствието на разказвача е човешко присъствие.

 

         Така е и с егото по принцип - ще го подчините и превъзмогнете единствено ако не се родите. Раждането ни е единственото нещо, свързано с егото ни, което не е негова проекция, а на чужди егота (естественият егоизъм да искаш да продължаваш вида си и в частност генетичния си код, себе си). Но самото раждане е напълно самодостатъчен повод за зараждане на перманентни его и егоизъм, защото егото е чувство за себесност, т.е. - за живот. За собственост върху живота. И нищо не може да отнеме на човека, родил се по волята на чуждо его, собственото му такова, нито дори самоубийството, защото то също е егоистично действие, чиято основна цел е облекчаване на собствената себесност - може да се каже, че самоубийството е екстремно проявление на егоизъм, но нищо повече.

 

         В тази връзка призивите за превъзмогване на егото в голямата си част са несъстоятелни или поне некоректно замислени и артикулирани, защото превъзмогване на егото означава смърт. И то само нежелана от егоносителя такава. Чисто физическа.

 

         Затова вместо да се борим с егото си, да го подчиняваме, да го потискаме, тъпчем и мразим, по-добре е да го ценим и използваме, кой както може. Защото егото е най-мощната креативна сила, която е дарена на човек от природата, която не познава що е его. И най-деструктивната в същото време, но това е статукво, обусловено от природните закони, за които няма плюсове и минуси. Тях ги поставяме ние, а това е един от най-егоистичните ни навици, който дори не регистрираме като егоизъм, защото човешкият свят априори е свят на плюсове и минуси, на окачествяване, сравняване и съдене на всичко. Егоистичен, егоцентричен и нарцистичен свят, който без нас не би имал никакво значение и смисъл. И той наистина няма, защото значението и смисълът са пак проекции на човешкото его, родило се без да иска и принудено да живее без да знае защо и как. Принудено да бъде.

 

         Егото.

 

         Човекът.

 

         Изкуството, в този ред на мисли, не е нищо друго освен проявление на осъзнато его. Осъзнало себе си его. Приело себе си, примирило се с всичките си плюсове и минуси. Разбрало важността на съществуването си. А едно его, разбрало важността на съществуването си, вече няма глас да бъде кресливо, вече не му е интересно да се изтъква и вече не намира смисъл да се състезава с други егота и със самото себе си. Защото е разбрало, че единственото му състезание е със самия живот. Състезание-кауза.

 

         Защото е разбрало, че крясъците само привличат други отчаяно крещящи егота, и в целия този шум не може да се различи нищо друго, освен крясък. Но то вече не може и да мълчи! То има кауза, то е кауза, а каузите са задължаващи! Затова осъзналото себе си его шепти. За да го чуят само тези, които са се научили да шептят. И да слушат.

 

         Поезията е шепот.

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 22. септември 2017 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]